Генерал Рисо, летец-ветеран от «Нормандия-Неман» подари брой на «Дума» на полковия музей в Les Andelys

- Париж! Париж е свободен! Париж е отново наш! – викат тичащите към самолета на лейтенант Рисо френски летци. Той току-що се бе приземил на полевото летище недалече от Алитус, малък литовски град, който се намира на отвъдния бряг на река Неман. Още не успял да свали парашута, Рисо е в прегръдките на своите другари. Те разпалено му разказват за току-що полученото съобщение – освобождението на Париж от немските окупатори и не по-малко важното – че вечерта ще бъде отбелязан този изключителен повод “както подобава”. Към самолета на Рисо начело с командира Пиер Пуяд се насочват и други френски летци. Те също оживено говорят помежду си и щедро черпят своите съветски авиомеханици с цигари. Небето е лазурно синьо, но по брезите между които са маскирани самолетите, тук-там вече се забелязват жълти листа, с което есента в Прибалтика напомня за себе си. Това се случва на 25 август 1944г. Вечерта на същия ден започва голямо тържество. В центъра на вниманието са френските летци от полка Нормандия, който неотдавна е удостоен с почетното название “Немански”. Те се чувстват домакини и не започват тържеството, докато не дойде и последният поканен съветски летец от 303 изтребителна авиодивизия, в състава на която воюват. Съветските приятели също са приготвили за тях една изненада: събралите се първо запяват Марсилезата едновременно на руски и на френски. Неочаквано, след вдигнатите тостове и отправените пожелания, в разгара на тържеството започна стрелба на оръдията от противовъздушното прикритие на аеродрума. Първа дава залп най-близката батарея, след нея се обаждат и други оръдия. Това предизвика всеобща суматоха и прекъсва тържествената вечеря. Всички вкупом наскачат и бързо се насочват към близките укрития. Само след няколко минути се разбира, че няма никаква опасност и тревогата е напразна: това е салют в чест на французите от зенитчиците, присъединили се към всеобщата радост.

На 20 юни тази година се навършиха 60 години от победното завръщане в Родината на френските летци доброволци, воювали на съветско германския фронт. На тях беше посветена публикацията «Подвигът на доброволците от «Нормандия-Неман» в броя на вестник «Дума» от 4 април, т.г. Важно е да се отбележи, че французите, пристигнали в СССР на малки групи или дори поединично, се завръщат не като демобилизирани граждани, а в състава на самостоятелен френски полк, с пълното си въоръжение и със свое знаме, на което блестят два прикрепени съветски ордена. Това е знаме, което носи в себе си и частица от великата победа на Червената армия над фашизма. Французите се връщат като победители, «на криле», както обичат да се изразяват самите авиатори, защото по решение на Върховния Главнокомандващ Й. В. Сталин на Франция са подарени самолетите Як-3, с които са воювали летците от «Нормандия-Неман». Това е своеобразен израз на голямото уважение към старите бойни традиции на французите, а също и израз на голямата признателност за оказаната помощ при разгрома на общия враг. Заедно с летците на транспортен самолет Ли-2 пристигат и техните съветски авиомеханици - тези, които под открито небе, в лют студ са подготвяли самолетите за бойни полети. Французите са ги наричали «нашите ангели пазители». Пред тях стои задачата да предадат на своите френски колеги нужния опит и знания по техническото обслужване на Як-3, най-лекия и маневрен изтребител в небето на Втората световна война. Ще бъде интересно да се отбележи, че французите единодушно са предпочели истребителите «Як» (отначало Як-1, след това Як-9 Т, и накрая Як-3) пред други типове самолети (Спитфайър, Аерокобра) с които са можели да бъдат въоръжени, ако пожелаят. Як-3 е бил в строя на френските ВВС до 1956 г., а един от тях е предаден като експонат в музея на въздухоплаването в Шале-Медон. Прелитайки ниско над развълнувания Париж, полкът се приземява на летище Ле Бурже пред ликуващите посрещачи. Отрупани с много цветя, под възторжените аплодисменти и разветите знамена на Франция и СССР, в един строй застават французи и руси, братя по оръжие.
Един от участниците в тези събития е и Жозеф Мишел Рисо, сега генерал, председател на ветеранската организация на Нормандия-Неман. Той е роден на 23 януари 1920 г. в малкия град Кадолив, на устието на Рона, близо до Марсилия. Постъпил е в летателната школа през 1938 г., която завършва с отличие през 1940г. За да стигне до съветско-германския фронт той, както и много други негови съотечественици преодолява огромни трудности. Попаднал във франкиски затвор, Рисо успява да избяга, а след това се наема срещу ниско заплащане като докер на турски кораб. На рейда в Бейрут той скача във водата и с плуване достига брега. Оттам заминава за базата в Раяк, където е сборният пункт за СССР.

В град Иваново пристига с първата група в края на ноември 1942 г. Бързо овладява новия самолет «Як» и през пролетта е включен в бойните действия. Участник е в голямото сражение на Курската дъга, а до края на 1944 г. вече е свалил 11 самолета на противника. Награден е с много съветски и френски бойни отличия. За мен генерал Рисо, въпреки преклонната си възраст и многобройните обществени ангажименти, е изключително отзивчив и коректен кореспондент. Той поддържа активни връзки и с музеите на бойната слава в много руски училища, където свято се пази паметта за френските летци. Шеговит и с тънко чувство за хумор, добър публицист, старият генерал често пише за своите другари, от името на които приема всеки израз на внимание. Аз бях дълбоко трогнат, когато той, за да удовлетвори моя интерес, ми изпрати единствените си снимки, направени в Съветския съюз по време на войната, рискувайки те да пътуват по пощата. Беше добавил скромно, само към една от тях: “Моля, ако е възможно, да ми я изпратите обратно, защото това е единствената ми снимка с Дьо Гол в Москва през 1944г”.
В навечерието на 9 май тази година Жозеф Рисо, заедно с други ветерани от Нормандия –Неман посети отново Москва. С него беше и неговият боен другар, Героят на Съветския съюз, Ролан де ла Пуап, който има 16 въздушни победи. Там те бяха, както и по-рано, обект на особен интерес и голямо внимание от страна на руските домакини. Аз бях щастлив, че успях да го видя по централната емисия на ОРТ. На въпросите, зададени му по молба на вестник “Дума”, той отговори следното: “Ако има страна, която да пази спомена за нас, това разбира се е Русия, защото в много от градовете се поддържат в училищата музеи на Нормандия – Неман. Това е отговорът на първия въпрос. Относно втория въпрос, за най-силния ми спомен, той е от 1941 година, когато Кралските въздушни сили (RAF-бел. пр.) трябваше да променят стратегията на Луфтвафе. Без да искам да подражавам на Жан де ла Фонтен (авторът на писмото има предвид баснята “Щурец и мравка” – бел. пр.), бих казал, че RAF се оказаха натясно, когато започнаха нощните бомбардировки. Трябваше всички бързо да преценяваме и да преработим някои уроци от дневния прехват в нощен прехват. Така се роди мисията “Светеща турбина”, малко известна дори на специалистите. И, последното, моите знания за страната Ви, уви, се ограничават с тези от моите ученически години, когато бях малък ученик и разглеждах атласа, подчертавайки името на столицата – “София”.

Любомир Иванов Иванов – Русе

Скъпи български приятели, *

Първо искам да ме извините за закъснелия отговор на вашето писмо, придружено от статия, посветена на “Нормандия – Неман”. Закъснението отчасти се дължеше на това, че трябваше да се възстановя след моето пътуване до Москва по повод 60 г. от Победата. Вероятно сте ме видели по телевизията. Аз съм безкрайно трогнат от вашата преданост към паметта на всички мои другари, които допринесоха за това, което някои определят като епопея. Любопитно е, че същите изглеждаха смаяни, научавайки, че ние първи сме стъпили на немска земя около 6 месеца преди дебаркирането на съюзниците в Нормандия. Това се случи далеч на изток, в Източна Прусия, на паметната за малката група дата 28 ноември 1944 година, на която точно две години преди това първите френски летци- доброволци пристигнаха в град Иваново в СССР. В действителност това стана още на 27 ноември, когато два наши ЯК-3 извършиха разузнавателен полет над тази територия. Кой би могъл да си представи, че един толкова незначителен контингент ще е подложен на толкова интензивен сблъсък за толкова кратко време. Същият топъл прием ни беше оказан и по време на краткия ни престой в столицата.
Ако има страна, която да пази спомена за нас, това разбира се е Русия, защото в много от градовете в училищата се поддържат музеи на “Нормандия – Неман”. Това е отговор на първия въпрос.

Относно втория въпрос, за най-силния ми спомен, той е от 1941 година, когато Кралските въздушни сили трябваше да променят стратегията на Луфтвафе. Без да искам да подражавам на Жан де ла Фонтен (авторът на писмото има предвид баснята “Щурец и мравка” – бел. пр.), бих казал, че RAF се оказаха натясно, когато започнаха нощните бомбардировки. Трябваше всички бързо да преценяваме и да преработим някои уроци от дневния прехват в нощен прехват. Така се роди мисията “Светеща турбина”, малко известна дори на специалистите.
Моите знания за страната Ви, уви, се ограничават с тези от моите ученически години, тогава, когато бях ученик и разглеждах атласа, подчертавайки името на столицата София.

Живите още ветерани ще отбележат тази 60-та годишнина със съсредоточеност и припомняне. Заради това предвидих да изпратя вашата статия в музея на “Нормандия - Неман” в Les Andelys. Като благодаря силно за вашия интерес, който имате към Нормандия – Неман, и като мисля, че съм отговорил на вашите въпроси, аз ви изпращам моите поздравления и най-жив спомен.

Жозеф Рисо

* Писмо – отговор от генерал Жозеф Рисо; Превод от френски Иван Л. Иванов, ученик от 11 клас на СОУЕЕ - Русе