На Елена Вапцарова

Дора Медникарова

Тихи кости в земята лежят.
Бавно тревите раснат
и с устни зелени
на облаци пият онази тъга,
дето единствено
с пръстта под нозете
сродена е.

Майко,
звездите над нас
открай време над хората-мравчици
бдят.
Има ли
или не
безсмъртни души сред тях,
но твоят син, майко,
там е!
Светлина от любов
и трепет!
Има ли друго на тази земя,
по-свидно от цветето
и от поета?
Не е дълъг животът,
но и кратък не е.
Как ли би дишал Човекът,
ако не раждаха майките
синове.