Какво имат и какво още искат да имат
Филчев, Бойко Борисов и Ко?

Проф. д-р Велко Вълканов

   Неотдавна Никола Филчев, Бойко Борисов и други отговорни представители на органите по сигурността на държавата и гражданите поискаха - в името на борбата с тежката престъпност – освен всичко друго да им се предоставят и нови правомощия по Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС). Искането е повече от неоснователно.
  Специалните разузнавателни средства се свеждат преди всичко до определени оперативни способи. Оперативните способи, разрешени от ЗСРС, са:
  наблюдението, при което зрително и чрез технически средства се разкриват и документират различни страни от дейността и поведението на лица и обекти при тяхното движение, пребиваване на различни места или при изменения в конкретната обстановка (чл.5 ЗСРС);
  подслушването, при което чрез използване на технически средства, слухово или по друг начин се усвоява устна, телефонна или електронна комуникация на контролирани лица (чл.6 ЗСРС);
  проследяването, при което зрително или чрез технически средства се установява, разкрива и документира движението на контролирани лица (чл.7 ЗСРС);
  проникването, при което чрез използване на технически средства се установяват фактически данни, намиращи се в помещения, и вещи, ползвани от контролирани лица (чл.8 ЗСРС);
  белязването, при което чрез използването на технически средства и вещества се поставят белези на предмети и вещи за установяване на тяхното движение, придобиване или мястото на съхранението им (чл. 9 ЗСРС);
  проверката на кореспонденцията, при която чрез използването на химически вещества и технически средства се установяват съдържанието и адресатите на кореспонденцията на контролирани лица и обекти (чл.10 ЗСРС).
  Както виждаме, органите по сигурността разполагат практически с всички необходими оперативни способи в борбата с тежката престъпност. Какво тогава искат те? Трябва да е достатъчно ясно, че онзи, който в името на сигурността иска повече от необходимото, иска всъщност произвол.
   Правото да се иска използването на специални разузнавателни средства принадлежи, съгласно чл.13 от ЗСРС, на цяла редица органи и в частност на:
  1. националните служби на МВР, с изключение на Националната служба "Пожарна и аварийна безопасност", и териториалните служби на МВР;
  2. службите "Военна информация" и "Сигурност - военна полиция и военно контраразузнаване" към министъра на отбраната;
  3. Националната разузнавателна служба;
  4. Националната следствена служба, Столичната следствена служба и окръжните следствени служби;
  5. главният прокурор, Върховната касационна прокуратура, Върховната административна прокуратура, Военноапелативната прокуратура,апелативните прокуратури, |Софийската градска прокуратура, окръжните и военноокръжните прокуратури.
  Правото да се иска използването на специалните разузнавателни средства е, значи, предоставено на всички ония органи, които имат пряко отношение към борбата с тежката престъпност. И отново същият въпрос: Какво повече от това искат господата?
  Използването на специалните разузнавателни средства трябва естествено да е поставено под определен контрол и то е поставено. Контролът е, какъвто и трябва да е - съдебен.
  Съгласно чл.15 от ЗСРС органите, които имат право да искат използването на специалните разузнавателни средства, отправят искането си до председателя на съответния окръжен съд или до упълномощен от него зам.-председател, а за военнослужещите – до председателя на съответния окръжен военен съд или до упълномощен от него зам.-председател. За София искането се отправя до председателя на Софийския градски съд или до упълномощен от него зам.-председател. Ако сезираният с искането председател на някои от посочените по-горе съдилища откаже да даде разрешението, тогава то може да бъде дадено от председателя на съответния апелативен съд или от упълномощен от него зам.-председател. Интересите на органите по сигурността са очевидно добре гарантирани.
  Във всички случаи не бихме могли да се откажем от съдебния контрол - ще възникне изключително сериозният риск да се намерим под властта на една типична полицейска държава. Власт, която не е поставена под контрола на друга, външна спрямо нея власт, е силно изложена на изкушението да злоупотреби с предоставените й правомощия.
  Би могло да се помисли, че свързаната със съдебния контрол процедура в някои случаи ще забави и следователно ще обезсмисли използването на специалните разузнавателни средства. Опасението е неоснователно.
  Чл.18 от ЗСРС изрично постановява, че в случаите на непосредствена опасност от извършването на тежки умишлени престъпления или на заплаха за националната сигурност министърът на вътрешните работи или писмено упълномощен от него заместник-министър на МВР може да разпореди използването на специалните разузнавателни средства и без предварително разрешение на съответния съдебен орган.
  Съдебният контрол и в тези случаи, разбира се, не отпада. Той обаче е последващ: в срок до 24 часа министърът на вътрешните работи или упълномощеният от него секретар на МВР трябва да поиска от съответния съдебен орган разрешение за използваните специални разузнавателни средства. Не се ли получи това последващо разрешение (всъщност потвърждаване), използването на специалните разузнавателни средства се прекратява, при което съдебният орган се произнася и по съхраняването или унищожаването на събраната информация. Разумно решение.
  Предявава се искането този срок да е не 24, а 72 часа. Несериозно искане. 24 часа – това е цяло едно денонощие - са повече от достатъчни, за да се установи контакт със съответния съдия и се получи исканото разрешение. (Самото това искане издава и невероятно несъстоятелната мисъл, че успехът в борбата с тежката престъпност зависи тъкмо от това увеличение на срока?!)
  Нека обобщим: Законът за специалните разузнавателни средства предоставя достатъчно действени разузнавателни средства за борба с тежката престъпност. Обстоятелството, че приложението му не показва съществена ефективност, не означава, че самият той е неефективен. Неефективни са органите, които го прилагат.
  Но нека бъдем и обективни: каквито и качества да притежават, органите, респ. лицата, заети в борбата с престъпността, не биха могли да постигнат очакваните успехи. Безсилието в битката с тежката и масовата престъпност, която задушава обществото ни, има своя основен източник не в качествата на хората, които я водят, не дори и в качеството на законодателството ни, а в господстващата обществено-икономическа система. Докато съществува тази система, ще бъдем постоянно бити в двубоя с престъпния свят. И никакви изменения и допълнения в Закона за специалните разузнавателни средства няма да ни помогнат. Те могат само да ни натикат в зловещия свят на Оруел, света на тоталния контрол върху гражданите. Но за това е, мисля, все още твърде рано.