ЗАЩО НЕ ИСКАМ ДА СЕ ИЗВИНЯВАМ НА БЪЛГАРИЯ

Напоследък слушам съвети от учени люде:
“Всички сме виновни! Трябва да се извиним на България”.
Но аз не жела я да се извинявам на моята Родина, защото няма за какво. Още като бях малък сключих договор с България. Но договор не пред нотариус и срещу много пари, а договор сърдечен, честен, неписан, но равноправен - на принципа “Да за да, не за не, обич за обич, вярност за вярност”.
Договорихме се с моята държава, да си помагаме безкористно,за да променим живота на хората, както в моето село, така и на България.
Животът на хората в моето село беше такъв, какъвто е бил столетия преди. Никой от моите съселяни нямаше обувки, а ходеха с налъми, цървули и боси. Никой не знаеше що е това електрически ток. Улиците из селото бяха такива, каквито са на полето между нивите - кал, вода и пепел. Лекар и зъболекар - на десетки километри. Радио, телефон и телевизия не бяха чувани. Вода цялото село пиеше от три чешми и няколко кладенеца. Часовник и креват имаше само у учителите в селото. Жените раждаха, както овцете и кравите - на земята. Аз съм се родил по жътва на нивата в родилното между снопите.
Нарекохме селото на името на царя на българите - село Цар Борис, дано помощ дойде отнякъде. Но Бог си остана високо, царят отиде още по-далеко. Обиден, вероятно, от тази дързост на моите съселяни, и на писмото им не отговори.
Българското правителство по това време, в своето безумие, обяви война на Съединените щати и на Великобритания. През България беше пропусната 12-та немска армия, разквартирувана в Румъния, и на 6 април 1941 г, под кодовото наименование “Марита”, нападна Гърция, Сърбия и Македония. Настръхнаха срещу българите съседите.
На 10 януари 1944 г. английски и американски самолети застлаха с бомбен килим столицата. Бомбардираха и Варна, Пловдив, Русе. Всички правителствени, обществени и културни ведомства бяха настанени в провинцията. Черна борса заля страната. Хората ядяха хляб примесен с картофи и ярма. Стенеше до болка моята България.

“Докога ще трае тази мъка и безпросветност, помагай Атанасе!” - дочух аз нейния глас.

“Добре, съгласен съм.”

“Но помисли си добре, да не съжаляваш, Атанасе. Въоръжената борба е нещо много тежко. Ти си поставен в неизгодно положение. Трудно се издържа. Съгласно закона всеки може да те убие на място. Дори е задължен за това, че и пари му дават отгоре - 500 хил. лева на глава. Главата ти после на кол ще набият. Или на училищната ограда ще я поставят, а тялото ти на - площада на публично поругаване. Къщата на баща ти ще запалят и него ще арестуват. Само нощем се движиш, без път, по пътеки, със скъсани обувки. Нямаш къща, дъжд те вали под дърветата. Мокър на голата земя лягаш. Нямаш баня, въшки - колкото искаш. Храниш се не когато трябва, а когато имаш хляб или качамак. Няма кюфтета, няма пържоли, медицинско осигуряване никакво. Надяваш се само на Бог и на твоята физическа издръжливост. Културно развлечение - абсурд. Това се случва с много хора, и с тебе може да се случи. Така че, Атанасе, помисли си. Съгласен ли си да се обречеш на дълга и да ми помогнеш? За възнаграждение и дума не може да става. Борбата е въоръжена, но ти оръжие нямаш - стара пушка и малко патрони. Съгласен ли си при тези условия да ми помагаш?”

“Съгласен, казах още в началото”.

“Добре, нямам възражения”.

Станах от ученическия чин - и в партизанския отряд. Момче 17 - годишен, безплатно, но съгласно договореност с моята Родина, помагах. 18 -ия си рожден ден празнувах далеч на запад в кръга на руски, американски и английски войници.

“Е, доволна съм от теб, Атанасе”. - каза моята България.
“Сега на работа, ще строим новия живот.”

“Добре.”
В Хаинбоаз срещу рядката бригадирска чорбица и поизтърканата синеблузка, но с много ентусиазъм работих безплатно по призива на моята Родина. Родителите ми не знаеха къде съм. Пак бях похвален с усмивка от моята държава.
“Напред, Атанасе, производство трябва, жилища и пътища, училища, заводи, вода, ток, просветност.”

“Щом трябва, ще го има.”

“Мъката от хората трябва да премахнем”

“Добре.”

“Наред с това и учи, Атанасе.” - съветваше ме България.

И учех, където ме изпратеха - във всичките училища по моята професия - безплатно, на държавни разноски, без стачки.

“Южната ми граница е в опасност, Атанасе.”
На другия ден бях там - без семейство, без квартира.

“От запад нещо подозрително долавям, Атанасе.”
След сигнала осъмвах на Западната граница.
Времето вървеше и аз вървях из своята държава. Та в 10 градове за 12 години живях. Никога нищо не отказах на моята Родина. 43 години трудов стаж събрах. И построеното с очите си видях. Пък и сам, с помощта на моята държава, два апартамента построих, лозе гледам, барака, без кола. Моите съселяни стъпиха на асфалт, четат вестници на електрическа крушка, слушат радио, гледат телевизия. Ходят в града със свои автомобили, лекуват ги млади и хубави лекарки без пари, зъбите им прави момчето на Гено Куция. Новите къщи се забравиха колко са, от всяка има гимназисти, а пък 20 деца на моите съселяни са с университетско образование с всякакви специалности - агрономи, учители, лекари, офицери. Дъщерята на бай Митьо Сачана, училищният прислужник, е прокурор и често я пишат по вестниците. Това само за четири десетилетия.

За какво да се извинявам, на кого да се извинявам, че всичко това направих ли?

Моята задача, като че ли беше на привършване. Всеки, викам си, всяко поколение за толкова кратко време, толкова много да направи. Родината ще е добре и хората й също.

Каза ми моята държава :
“Почивай си вече, Атанасе. Косата ти побеля за добро, но не от добро. Ето ти пенсията, съгласно нашия договор.”

“Благодаря ти!” - казах. “Ако потрябвам, тук съм.”

Но дойдоха други времена. Потомците на тези, които обявиха някога война на САЩ и Великобритания, станаха новите машинисти на България. И от височината, на която ние бяхме изкачили държавата, те дадоха заден ход. С километри надолу, та пак да изкачели държавата нагоре, но на друг връх и по други пътища. Но нито върха знаят, нито пътя им е ясен, пък и машината долу захърка, запуши и спря. Калпави машинисти излязоха те. Моята Родина ме забрави. Тя вече не ме потърси.
Някои ме карат да се извинявам. На кого да се извинявам? Нима някъде по света търсят вина от пътниците за катастрофирал влак? Сегашните машинисти не търсят помощ от близкото население за изкачване на влака нагоре, ами се юрнаха да търсят помощ от някой чак оттатък океана. А пък онези отговарят винаги в бъдеще време и уклончиво: “Да ще ви помогнем, но ако...” Не знам какво ще каже ясновидката за отвъдните светове, но на този свят съм сигурен, че никъде, никога лекарят не започва с условности да лекува. Ще ти помогна, господин болен, но преди това обещай, че ще ми бъдеш верен, че ще ми служиш. “ Защо допускаш такива неща, Родино? Аз ти давах на съхранение всеки месец в продължение на 43 години доста голяма сума от месечната си заплата, та да ми дадеш, когато ми потрябва, във вид на пенсия. Ти ми я отпусна, но тези, днешните не те зачитат, не те уважават, не ми я дават. Всеки месец ми крадат по хиляда лева. Всеки месец. Защо? На какво основание? Нали това са мои заделени пари? А ти мълчиш. Ами направи така, че да спре тази крадлива ръка. За какво да се извинявам, че ме крадат ли?”
Е, така бил наредил някой финансов министър, казваш, и драго му ставало като изравнил пенсиите на коритарите с нашите. Но ние с теб не бяхме се така договаряли. Помниш ли? Вярност за вярност. Аз вярно ти служих, а когато сега изпаднах в беда, ти ме изоставяш, ти ми обръщаш гръб. Ама други били виновни , не ти. Защо ги търпиш, Българийо, тези другите? Вече съм болен - сърце, бъбреци, зъби - лекарства трябват. Не купувам нищо - дрехи, обувки, мебели. Не знам има ли, няма ли сега почивни станции, санаториуми. Гледам, някои трупат милиони от икономия на закуски. Подиграват се с тебе, Родино. По телевизията и радиото едни момиченца, пък и някои депутати, а и по вестниците, постоянно ме хулят, клеветят, плюят за щяло и нещяло. А ти безучастно гледаш и слушаш, мой народе, и мълчиш. Всичко в тебе се руши, пилее се, краде се, намалява, намаляват ти дори и хората. Качват ни от кон на магаре.
Нима забрави ти, че след буря на повърхността излиза много боклук, шума, тиня и клечорак? Ами очисти го! Защо чакаш някой от някъде да ти даде пари, че да пометеш двора си? Вина имам и аз, че построих еди мост на Дунава, а не два. Та по единия да ходят в Европа, а по другия - да се връщат. Затова сега не искат ни нас, ни стоката ни там. Виновен съм и че построих ниска телевизионна кула, та не се вижда чак от Америка. Виновен съм, че построих две Българии, а не три, та затова ме накажи, но и онези накажи, които от некадърност разпиляват и двете Българии.

Докато не направиш това,
няма да се извиня!

.
Ни на народа, ни на България няма да се извинявам. Защото пред България не съм сгрешил. Тя ме изостави, не аз нея. И сега се надявам само на окастрената си пенсия,на все повече намаляващата сила, живея с удовлетвореност от извършеното и вяра в бъдещето.