4.ІІ.1990 г.

Бях няколко дни във Виена. Приех поканата да участвам в заседание на Института за изследване на Източна и Югоизточна Европа. С мен бе и Нели Огнянова – асистент от Юридическия факултет. В заседанието взеха участие представители от всички останали социалистически страни. Пристигнали бяха и много западни съветолози и юристи, изследващи правото на социалистическите страни.

Моят доклад бе строго предметен:
Участието на обществените организации в нормотворчеството. Н. Огнянова говори за работата на Законодателната комисия при Народното събрание.

След мен доклад изнесе Карл Вестен от Западна Германия, който направи редица критични бележки спрямо нашата страна. В България, заяви той, нямало сериозни промени.

След обяд, когато се състоя дискусия по вече изнесените доклади, взех думата и казах приблизително следното:

- В моя доклад нямаше критични бележки за България. Аз имах задачата да ви предложа конкретни знания за правната ни система. Това явно не се хареса на г-н Вестен. Той се зае да критикува обществените отношения в България. Упражнената критика не е неправилна, но тя вече не е актуална. Д-р Вестен смята, че в България сериозни промени няма. Това обаче не е така. На 10 ноември 1989 г. у нас бе извършена дълбока промяна. Тодор Живков бе освободен от своите постове на председател на Държавния съвет и генерален секретар на Българската комунистическа партия. Но главното не е в това. Главното е в настъпилата обща промяна. Въздухът е променен, духът е променен. По-рано всички слушахме западните радиостанции: ББС, Дойче Веле, Свободна Европа. Днес вече не ги слушаме. ББС не е интересна, Дойче Веле не е интересно, Свободна Европа не е интересна. Днес българите слушат Българското радио и гледат Българската телевизия. Позволете ми, уважаеми г-н Вестен, да Ви отправя една приятелско предупреждение: ако продължавате да се придържате към този вид критика, Вие рискувате да останете без работа.

Казах всичко това и си седнах.

Вестен поиска веднага да се защити.

Не приех обаче доводите му:

- Четохте ли новия проект за изменение на Конституцията? –

Не, не бил го чел.

- Много съжалявам – казах и си седнах отново на мястото.

После го отминавах непрекъснато. Накрая той не издържа и се спря при мен:

- Още ли сте ми сърдит?

- Сърдит ли? Че защо да съм Ви сърдит?! Аз само Ви отправих едно приятелско предупреждение.

Той изказа предположението, че зле сме го били разбрали. Обърна се и към Огнянова - и тя ли го била така разбрала? Огнянова отначало като че ли се поколеба, водена явно от намерението да не се покаже нелюбезна, но после потвърди: да, и тя така го била разбрала.

Последния ден направих още едно изказване. То бе в последните минути на конференцията, когато приключваха така наречените генерални дебати.

Казах приблизително следното:

- Колеги, аз съм твърде надарен да казвам лоши думи. Ето защо моля предварително да ме извините за това, което ще кажа. Тук можахме да чуем твърде интересни мисли, да чуем и редица критични бележки. Критичните бележки бяха, разбира се, справедливи. Но не знам защо всичко това ми причиняваше страдание. Това е така, защото колегите от Запада явно не изпитват респект към нашата болка. Онова, което става в нашите страни, многоуважаеми колега от Падуа – обърнах се към представителя на Италия, – съвсем не е за иронизиране. (Той се бе опитал да прави каламбури във връзка с положението в нашите страни.) Това първо, а сега – второто.

Ние тук непрекъснато говорихме срещу ръководната роля на комунистическата партия. И това е правилно. Ръководната роля на комунистическата партия е исторически атавизъм, който във всички случаи ще остане в миналото. Но човек навсякъде се стреми да има ръководна роля. Ето сега и на нашата конференция се прояви стремежът към ръководна роля. И тази ръководна роля поеха колегите от Запада.

Ние тук сме поканени на заседание на Института за изследване на Източна и Югоизточна Европа. Но това наименование на Института не е съвсем точно. Всъщност това е Институт за изследване на проблемите на социалистическите страни или, ако искате, на така наречените социалистически страни. Следователно тук, ние, представителите на социалистическите страни, сме си у дома. Тук биват обсъждани наши проблеми. А колегите от Запада са само наши гости. Но диспозицията тук се оказа съвършено друга: колегите от Запада стоят там, горе, и председателствуват, а ние, представителите на социалистическите страни, стоим тук, долу. Те стоят там като съд, а ние стоим тук като обвиняеми. Те ни ръководят, а ние биваме ръководени. Това в никакъв случай не може да ни бъде приятно. Заявявам, че в други такива конференции аз няма да участвам.

Благодаря ви за вниманието.

Да можехте да ги видите!

Михаел Гайстлингер, един от организаторите на конференцията, веднага дотича до мен:

- Г-н Вълканов, това за следващото заседание ще бъде променено.

Всички тия бюргери бяха съвършено объркани. Не са свикнали да чуват такива думи. После ми се извиняваха и обясняваха: Нямало достатъчно хора за ръководене на заседанията, поради което били принудени да прибягнат до помощта на ония от Запад. Не приех обясненията им. Ръководството трябваше да се поеме от представители на всички делегации – по ред.

Вечерта (но сега се питам дали това бе същия ден вечерта, или бе предния ден вечерта?) бяхме поканени на коктейл в Кметството. С Огнянова решихме да не вземем нищо от изобилната трапеза (някой преди това бе подхвърлил, че ето на, сега ще можем да си похапнем). Взехме по чаша газирана вода и се оттеглихме в единия от ъглите на просторната зала.

- На когото трябваме, да дойде при нас – казах.

наистина не след много към нас започнаха да идват един след друг много от присъстващите там. Направиха пътека. Към някои от тях си позволих да бъда и нелюбезен. Съжалявам за това, но не мога, не мога да понасям фарисейщината.