4-ти   февруари 1997 г.

Историята на едно поражение
(Кратък курс)    

(Публикувана в „Нова зора” от 25 февруари 1997 г.

4-ти февруари отбеляза края на едно от поредните ни поражения, чието начало  бе поставено на 10 януари. Демократичната левица бе унизително бита. Приемайки всички условия, поставени от противника  ни, ние изцяло се предадохме на милостта му. Поражението бе подготвено от редица обективни и субективни, вътрешни и външни фактори.

Основният фактор бе, разбира се, разпадането на световната социалистическа система. В Европа не остана нито една социалистическа държава. Практически не остана на власт  и нито едно социалистическо правителство. Единствено в Югославия и у нас социализмът полага  известни усилия да се закрепи в политическата система. Ние сме „чуждо тяло”, което имунната система на капиталистическото обкръжение непрекъснато иска да отхвърли

Няма да кажа, че срещу нас действа нарочно организиран международен заговор. Заговорът срещу нас иманентно произтича от възникналата международна действителност. Съвсем не е необходимо на Международния валутен фонд специално да се разпорежда кога да ни откаже обещания финансов кредит. Той сам знае какво да прави. Излишно е да се предписва поведението и на Комитета по санкциите  при ООН. Без изрично указание на  обратното той никога не би допуснал да получим от Ирак и Либия собствените си пари. Не бихме могли естествено да очакваме и обезщетение за претърпените  във връзка с югоембаргото вреди. Всички действия на съответните международни институции се съгласуват от подсъзнанието на техните ръководители, програмирано да се отнася  враждебно към всичко, което носи знака „чуждо”.

Усилията да бъдем изолирани,икономически обезкръвени, а накрая и политически обезсилени имат вече своите резултати. Стъпка по стъпка се решава задачата да ни заличат от политическата  карта. Не бива да ни има,  не бива никой да им пречи  да изграждат своята основана на експлоатацията на чужд труд икономическа мощ, чрез която безразделно да ни владеят – всички нас, които искаме да останем верни на своята човешка природа.

Неизбежна е констатацията, че ние – по един или друг начин – подпомагаме тези техни усилия. Говоря не за съзнателните прояви на предателство, а за грубите грешки, които непрекъснато допускаме. Отстъпваме твърде  често и там, където имаме всичкия шанс да се задържим. Наистина противодейства ни изключително  брутален противник в лицето на местната, сега формираща се и поради това ненаситно алчна  буржоазия. Тя действа като истински мародер, безогледно ограбвайки умъртвената ни икономика. Никакви норми на правото, никакви принципи на демокрацията не могат да възпрат нейния устрем към собственото й  забогатяване.

Политическата практика на така наречените „демократи” през последните седем години показа (доказа!), че няма престъпление, което те да не са в състояние да извършат, преследвайки целите си. Последните събития  възможно най-убедително  разкриха политико-нравствената им природа.

На 10 януари СДС и Ко поставиха началото на серия от действия, насочени към извършването на държавен преврат. Ударните им сили дойдоха не от армията, не и от полицията, а от улицата, която под прикритието на една небивала демагогия и  една.перверзна представа за демокрацията, атакува възлови точки в осигуряващи обществения живот механизми. И успяха. Ние загубихме основно звено   в  системата  на органи за държавно управление – парламента. Загубихме естествено  и централната изпълнителна власт – правителството.

Основание за особен възторг от себе си местните победители, разбира се, нямат. Истински  победители са не те, иванкостовци, а международните финансови  кръгове, които ни вързаха ръцете и краката (без решаващото им съдействие иванкостовци въобще нямаше да успеят). Победиха и онези от „нашите”, които не поискаха да окажат законната и социално оправдана съпротива срещу  вакханалията на беззаконието. Всъщност за тях сега ми е думата.

            И така, на 4 февруари  Н. Добрев – нашият кандидат за министър-председател, асистиран от председателя на ВС на БСП Г. Първанов, върна мандата за съставяне на  ново правителство на Демократичната левица. Това стана, след като в продължение на  близо месец бяхме уверявани, че новото правителство ще бъде съставено. Оказахме се излъгани. Буквално в последния час, в последната минута  Добрев и Първанов измениха на дадената дума, нарушиха и решенията на надлежните органи.

В неделя, 2 февруари, се състоя съвместно заседание на ръководството на трите коалиционни партньори и на парламентарната ни група. Дискусията бе оживена, свободна и подчертано  демократична – всеки получи възможността да изрази своето отношение към обсъждания проблем. След като изложи редица обстоятелства, показващи, че мисията му ще бъде трудна, Н. Добрев все пак недвусмислено заяви, че каквото и да бъде решението ни, той ще го изпълни. Първанов от своя страна ни увери, че правителство във всички случаи ще има  и това ще бъде силно правителство.

            Гласувахме три предложения за решение: а) да се откажем от мандата за съставяне на ново правителство; б) да съставим без всякакви уговорки новото правителство;  в) да съставим свое правителство, ако ОДС откажат да бъде образувано, коалиционно правителство, та макар и с мандата на друга парламентарна група. За първото предложение гласуваха, мисля, девет души. За второто, което подкрепих и аз - около 40 души, а за третото – около стотина души. Прието бе, значи, третото предложение.

            В понеделник, 3 февруари, заседанието ни продължи в същия състав. Съобщиха ни, че ОДС са отказали да участват във всякакво коалиционно правителство, включително и в правителство, съставено с мандат на друга парламентарна група. Това означаваше, че за нас не остава друга възможност, освен да съставим правителство със свои собствени сили.

            Пристъпихме към обсъждането на проектосъстава на МС, предложен от Н. Добрев. Най-неочаквано обаче  хората от ОСД (Кюранов, Боков, Поптодорова, Камов) отново ни вкараха в дискусия по целесъобразността да съставим второ свое правителство. (Особено активен бе Камов, който, да призная, ми става все по-неприятен.  Това момче, което се очертава като същински политически плейбой, се опита да говори прочувствено, но бе въпреки това крайно неубедителен.  Как наистина мога да се отнасям с доверие към човек, който  непрекъснато се хили!  Защото веднага щом се отдели от трибуната и навлезе в други обороти, Камов започва да се хили. Мисля, че трябва да го наричаме „човека, който се хили”.) Изтърпяхме всичките им приказки и отново гласувахме. Решението бе същото: да съставим новото правителство.

В дискусията този ден участваха много хора. Силно изказване направи Ст. Гайтанджиев, който от името на „Екогласност” решително се обяви за реализация на предоставения ни мандат. Говориха също Ал. Лилов, Т. Мухтанов и още много други. Изказах се и аз. Смея да твърдя, че нашата позиция – за съставяне на правителство на ДЛ – бе посрещната с подчертано разбиране от участниците в заседанието – на Ст. Гайтанджиев и на мен  ръкопляскаха. (На другия ден обаче „Дума” представи позицията единствено на тия от ОДС – Кюранов, Камов, Боков, Пл. Денчев, Пирински, Ивелин Николов, както и на Ст. Стоилов и Ел. Миленова. Останалите, т.е. далеч по-голямата част от участвалите в дискусията, все едно, че ги няма.). Някои от ОСД обявиха, че няма да гласуват за предлаганото от Добрев правителство, но всички все пак потвърдиха, че ще участват в гласуването, което за нас бе по-съществено, доколкото ни решаваше въпроса за кворума.

            След цялата тази отново наложена ни дискусия, пристъпихме най-после  към обсъждане на бъдещия МС. Н. Добрев помоли да не предлагаме  никакви промени в проектосъстава на МС, който и без това бил  достатъчно трудно постигнат.  Съобразихме се с искането му. Листата остана без всякакви промени, макар че основания за промени  - при това много сериозни – съществуваха. (Пирински не е за външен министър, а Ат. Папаризов не е за министър на търговията и външноикономическото сътрудничество. Те и двамата силно ощетиха  държавата ни, пренебрегвайки връзките ни с Изтока и особено с Русия. Пирински минира отношенията ни с Китай, като даде указания на нашия представител в ООН да гласува против Китай по повод правата на човека. 1    Той практически не предприе и никакви мерки за деблокиране на нашите вземания от Ирак и Либия).  При тайното гласуване 150  души бяха „за” предложения от Н. Добрев състав на МС и само 9 – „против”. Съществуваха следователно достатъчно основания да смятаме, че „въпросът” е решен окончателно, че във вторник Добрев ще предложи на президента състава на новото правителство, а в сряда ще можем и да го гласуваме в Народното събрание.

            Във вторник, 4 февруари, работех   вкъщи, очаквайки да ми съобщят кога и къде  ще бъде следващото заседание на парламентарната ни група. Телефонът ми мълчеше, поради което  някъде към 12 часа сам се обадих в нашия офис. Казаха ми, че в момента вече „тече” заседание на групата ни. Веднага поех към „Позитано”, където можах да стигна  точно след един час обикаляне из цяла София (портокаловите революционери бяха блокирали  улиците). Изумен разбрах, че парламентарната група отново обсъжда все същия въпрос   - дали да реализираме, или да върнем  мандата. Оседейците пак бяха преминали в атака, а горе двамата – Първанов и Добрев – се  бяха свили малодушно  и сякаш уплашено.

            След моето пристигане се изказаха още няколко души, между които и народният представител  Ириней Цветков. От името на БЗНС „Ал. Стамболийски” той заяви, че те, земеделците, държат за съставянето на  новото правителство на ДЛ. Ако това не стане, тогава те ще поставят  на преоценка  оставането си в коалицията.

            Към 15 часа Добрев и Първанов трябваше да се отправят към президентството, където щеше да се състои  заседание на Консултативния съвет за национална сигурност. Бе обаче – поне за мен – достатъчно ясно, че те двамата, Добрев и Първанов, вече вътрешно са капитулирали, т.е. че те двамата отиват в президентството единствено за да върнат мандата за съставяне на ново правителство. Поисках думата и казах приблизително следното:

            - За мен няма съмнение, че това е краят. Питам се само защо толкова време трябваше да продължи тази агония. Подозрително дълго се проточи решението на въпроса. Дали не за това – да се натрупа достатъчно напрежение, което да оправдае връщането на мандата? Искам да кажа, че това е краят на моите отношения с вас. Не искам  да имам повече нищо общо с една партия, в която има хора като Елена Поптодорова и Филип Боков. В бъдещите избори няма да участвам с вас.

            Елена Поптодорова се опита да ме реплекира – стига съм ги плашел с моето напускане на парламента. Вече в двете Народни събрания съм правел това. Кипнах и остро й извиках: „Престанете, безсрамнице!” Изрекох още две-три думи, изразяващи гнева ми, и излязох от залата.

            Първанов и Добрев тръгнаха към президентството, а ние останахме да чакаме завръщането им, а с тях – и съдбоносния отговор. Но преди още  те да се бяха върнали, ние разбрахме, че са върнали мандата. Някъде към 18 часа при нас слезе  Кр. Премянов, за да ни съобщи това, което Жан Виденов (един от участниците в Консултативния съвет) току-що му казал по  телефона – мандатът  е върнат. Не бяхме кой знае колко изненадани, но  бяхме все пак попарени. Стана ми невъзможно да чакам завръщането на  Добрев и Първанов, качих се в колата  си и се прибрах. Вкъщи ми се обади Жан Виденов, за да ми каже това, което бе вече казал на Премянов.

            Ще се въздържа от всякакви оценки за поведението на Добрев и Първанов. Ще си позволя все пак някои разсъждения, основавайки се при това единствено на фактите.

            Факт е, че имахме решение да реализираме мандата за съставяне на второто правителство на ДЛ. Зад приетото решение застанаха освен огромната  част от членовете на ВС на БСП, още и другите двама коалиционни партньори – БЗНС „Ал. Стамболийски”  и „Екогласност”. Това решение, два пъти преутвърждавано, Добрев и Първанов, така или иначе, грубо нарушиха.

            Самите Първанов и Добрев никога не застанаха против приетото решение. Напротив. В продължение на повече от месец Първанов постоянно твърдеше, че новото правителство на ДЛ във всички случаи ще бъде съставено. Това Първанов твърдеше до последния момент. Както вече отбелязах, на заседанието в неделя той ясно заяви: „Правителство ще има и това ще бъде силно правителство”. Добрев също бе поддържал у нас  убеждението, че няма да отстъпи от поетото задължение. Ето например заявлението му, публикувано  с големи букви в „Дума” от 30 януари: „Не очаквайте да абдикирам от отговорност”. Не обсъждам въпроса дали Първанов и Добрев преднамерено са ни заблуждавали. Констатирам  факта, че те говориха едно, а направиха точно обратното.

            В контекста на станалото възникват множество въпроси, от които първият е: Кое е онова настъпило във вторник между 15 и 18-19 ч. обстоятелство, което е било толкова съществено, че е накарало Първанов и Добрев да нарушат приетото от надлежните органи решение? Не мисля, че такова обстоятелство съществува. Не е невъзможно, разбира се, П Стоянов да е казал например на двамата наши представители, че съгласно дискретната, но достоверна информация, с която разполага,  второто правителство на ДЛ няма да получи пари нито от МВФ, нито от някъде другаде, поради което става безсмислено то изобщо да бъде съставяно. В такъв случай обаче Първанов и Добрев трябваше да се върнат при нас, за да ни запознаят с получената нова информация, и вече не те, а ние да вземем окончателно решение. 2  

Питам освен това защо трябваше Добрев да представи на президента  състава на своето правителство едва в последния ден от конституционно определения седемдневен срок. Не беше ли предварително ясно, че опозицията ще използва този  разточил се период  от време, за да мобилизира  всички свои сили в битката срещу съставянето на  новото правителство? Правителството Добрев трябваше да представи ако не същия ден, най-късно на другия ден след получаването на мандата. Неприемливо е обяснението, че  междувременно някои от  поканените за министри  са се отказали от поетия ангажимент. За съставянето на правителството Добрев  разполагаше с предостатъчно време. Парламентарната ни група го определи за кандидат-премиер на 8 януари, а П. Стоянов  му възложи мандата на 28 януари. В тези двадесет дни Добрев трябваше да подготви няколко варианта за МС, та ако отпадне първият вариант, да е готов с втория, ако отпадне и вторият вариант, да е готов с третия и т.н. Във всички случаи той бе длъжен, получавайки мандата от П. Стоянов, веднага, без всякакво забавяне  да му представи състава на МС. Той не постъпи така. Защо?

Стои изобщо въпросът защо Първанов и Добрев толкова забавено реагираха  на промените в действителността. Нима не разбираха, че всяко забавяне ползва единствено  опозицията, доколкото увеличава времето за подготовка на действията й срещу нас? На състоялия се в петък, на 7 февруари  пленум на ВС на БСП било съобщено, че дори още Желев бил готов да ни възложи мандата за съставяне на новото правителство, но нашите представители, водени от Първанов, отклонили направеното предложение – поискали това да стане по-късно. Както се казва в такива случаи, невероятно, но факт. (Няколко души, членове на ИБ на ВПС, в разговор с мен го потвърдиха). На фона на последвалите събития как наистина трябва да окачествим едно такова поведение?

Забавено поведение наблюдаваме и в редица други решаващи моменти. Какво например налагаше парламентарното заседание на 10 януари да се проточи чак до 11 часа?  Обсъждането на предложенията на ОДС декларация за „спасението” на България, което можеше да приключи за най-много час, съвършено неоправдано се удължи. Освен това по искане на опозицията бе дадена и половин час почивка, в резултат на което заседанието можа да завърши едва в 11-11.30 часа. Така бе осигурено времето, необходимо на свиканите под знамената на СДС и Ко тълпи да обкръжат парламента и направят невъзможно излизането ни оттам.

Тук се поставя и друг изключително съществен въпрос: защо Добрев не взе, съгласувано със Сендов,  необходимите предварителни мерки, за да се гарантира  сигурността на народните представители?  Къде по света допускат митинги непосредствено  до самия парламент, че дори и на стълбите му? За всекиго би трябвало да е ясно, че както сградата на Народното събрание, така и намиращите се в нея лица, оказвайки се на един хвърлей от митингуващите,  се поставят  под много сериозна заплаха.

            Първанов и Добрев търсят оправдание за поведението си в две основни направления: липсата на ресурси за управление и опасността от гражданска война.

            Довода за липсата на ресурси за управление Добрев използва особено интензивно през последните няколко дни. Във вторник той отново се заоплаква, че липсвали ресурси за едно ляво управление, което ме принуди да  стана и да го запитам: „Ти, Кольо, кога  разбра, че не разполагаш с ресурси за управление? Не ти ли беше ясно, че нямаш такива ресурси, още когато пое мандата?”  Тогава, когато поел мандата,  отвърна ми Добрев, той си бил мислел, че има все пак някакви ресурси, но сега бил разбрал, че ресурси всъщност няма. Наистина странен отговор. Един министър на вътрешните работи да не знае с какви възможности разполагат държавата и управляващата му партия и да трябва, едва след като е получил мандата за съставяне на  правителството, да разбере това!

            Но нека приемем, че ресурси за управление към този момент (4 февруари) наистина  липсват (при което под „ресурси” ще разбираме преди всичко  липсата на  жизнено необходимите ни финансови кредити). Какво в такива случаи се прави, за да се осигурят въпросните „ресурси”? Ясно бе, че от Запада, общо взето, финансова помощ не можем да очакваме. Но дали наистина не съществуваше  никаква надежда,  ако съставим правителство, да получим все пак обещания ни от МВФ кредит? В своето оправдателно слово, произнесено на пленума в петък, Първанов заяви, че получаването на  кредит от международните финансови институции (разбирай МВФ) било обвързано  с „условието за стабилно и ефективно правителство, подкрепяно от всички политически сили.” Не ми е известно МВФ да е предявявал  подобно изискване. Във всеки случай в писмото на Камдесю – отново го четох – не става и дума за подкрепа от „всички”  политически сили. Струва ми се, че не би било и възможно да се поставя такова условие. Няма в света демократична държава, в която правителството да се радва на  подкрепата на всички  политически сили. (Демократичната  държава е немислима без опозиция, а опозицията по дефиниция не подкрепя правителството.) Друг е въпросът за  ефективно и стабилно правителство.  Мисля, че второто правителство  на Демократичната левица можеше, въпреки  безогледното поведение на опозицията, да е и ефективно, и стабилно. Редица правителства  по света работят много ефективно и са достатъчно стабилни, дори и когато се крепят на мнозинство от само един глас. Нека обаче приемем, че влиятелни лица от МВФ са поставили все пак и такова условие – правителството да се подкрепя от всички политически сили. В такъв  случай неизбежен става въпросът откога всъщност Първанов и Добрев знаят за това условие. Очевидно не от вчера. Следователно  не от вчера те е трябвало да осъзнаят, че лишени от подкрепата на „всички” политически сили, ние сме лишени от шанса да получим необходимите кредити, а по този начин и от смисъла да съставяме ново правителство. При това положение  не разбирам защо  наистина  те трябваше да разтягат агонията ни – агонията на цялата партия, на нейните съюзници и на многобройните й симпатизанти. (В скоби ще отбележа: Ако едно такова условие – правителство, подкрепяно от всички политически сили – наистина е било поставено, тогава МВФ би трябвало да не отпусне кредит нито на сегашното служебно правителство, нито на бъдещето, евентуално съставено от СДС правителство, доколкото нито едното, нито другото има, респ. би  имало  подкрепата на  всички политически сили.)

            Защо обаче се забрави, че на този свят съществуват и други посоки освен западната? Още преди може би три седмици на заседание на парламентарната ни група  предложих наша делегация  незабавно да замине за Москва, за да изясни възможността да  получим от Русия неотложна и значителна финансова помощ. Групата прие с въодушевление  тази идея. Казах тогава на Първанов: „Георги, заминете  още утре сутринта за Москва и вечерта се върнете!” Възложиха уж на Ив. Генов да уреди свързаните с една такава мисия въпроси, но Първанов така и не замина. Обясниха ни, че по-целесъобразно  щяло да бъде, ако за Москва заминел Добрев, но вече след избирането му за министър-председател.

            Е, добре, ние не заминахме за Москва, на затова пък руснаците дойдоха при нас. В началото на февруари в страната ни пристигна  внушителна делегация на руския парламент, водена от зам.председателя  на Думата Сергей Бабурин. В понеделник, 3 февруари, нашата парламентарна група се срещна с членове на руската делегация, при която ги запознахме с възникналата в страната ни ситуация. В почивката се  отделихме с Бабурин за няколко минути и вече в личен разговор разменихме мисли с цялата възможна откровеност. Бабурин отбеляза, че те, руснаците, най-после са разбрали положението, в което сме поставени, и изрази убеждението, че този път ще ни помогнат. Трябвало наша делегация веднага да замине за Москва. Той имаше и лични впечатления от разиграващите се в София  събития, бе видял колко и какви стоят по  кръстовищата. „Позор, ако отстъпите” – бяха заключителните му думи.

            Не зная дали Добрев се е срещнал с Бабурин, но в понеделник той така или иначе не отиде на вечеря  с руската делегация. Изпрати Нора Ананиева, в която той, както заяви пред всички ни, имал пълно доверие. Ако не се е срещнал с Бабурин, това е грях съвършено непростим. Да ти дойдат на крак представителите на една велика и приятелски настроена държава и ти да им обърнеш гръб!  Ако пък се срещнал с него и е пренебрегнал очерталите се възможности за скок в българо-руските отношения, тогава този грях е още по-непростим.   (Все още обаче не съм разбрал дали наистина Добрев и Първанов са се срещнали с Бабурин. Н. Ананиева ми каза – не съвсем уверено, - че са се срещнали, а Ив. Генов – категорично, че не са се срещнали.)

            Онзи ден разговарях с Н. Ананиева, която ми съобщи някои съществени подробности. Гусев – един от членовете на руската делегация и председател на Парламентарната комисия по промишлеността, се завърнал в Москва преди останалите членове  на делегацията единствено за да потърси спешно възможности за оказването на помощ  за България. Той вече бил успял да уреди  да получим 150 хил. тона зърно при изключително изгодни условия. Било уредено освен това Добрев, веднага след избирането му за министър-председател, да бъде приет на  най-високи равнища. Така очерталите се възможности обаче не успяха да повлияят  на  решението на Първанов и Добрев. Двамата просто си затвориха очите за тях.

            Натрапва се изобщо усещането, че Първанов и Добрев съвсем не са били изкушавани от  идеята да получат  помощ от Москва – икономическа и политическа.   Пред подадената от Москва  ръка те предпочетоха, връщайки мандата, да ни направят заложници на СДС и Ко.  

            Вторият довод, с който се защитава връщането на мандата, е опасността от гражданска война. За избягнатото  кръвопролитие  Първанов е говорил и на пленума в петък. Наистина, ако е съществувала опасност от гражданска война, тогава – съгласен съм – приетото от Първанов и Добрев решение е единствено възможното.   

            Позволявам си обаче да изкажа мнението, че с така наречената гражданска война   направо се спекулира. Гражданската война е възможна само там, където  съсъществуването на основни обществени слоеве е станало невъзможно. Трябва следователно да са налице  трайни и дълбоки причини за масов социален конфликт, който да не може да бъде решен по друг начин освен със силата на оръжието. Не мисля, че обстановката у нас можеше да се характеризира  по този начин. В протестните действия се включиха предимно силите, подчинени пряко на ОДС. Те по даден знак от централата на ОДС се вдигнаха и пак по даден  знак от същата централа се оттеглиха. Говорих с хора от различни окръзи. Питам ги: „Имаше ли при вас опасност от гражданска война”, а те се смеят: „А, бе каква гражданска война!?”  Разбира се, съвсем не можеше да се смята за изключено определени среди в СДС да провокират  кървав инцидент. Но това очевидно щеше да бъде не „гражданска война”, а  тежко криминално деяние, за което  следваше да се отговаря по всички правила на правовата държава.    

            Внушавайки опасността от гражданска война, някои хора – отсам и оттатък – непрекъснато подчертаваха „нарастващото напрежение”. Напрежението, разбира се, нарастваше, но кой е очаквал друго? И защо – повтарям стария въпрос – времето за приемане на  решенията се разтягаше  и по този начин се позволяваше  тъкмо това – напрежението да нараства? Който искаше напрежението да не нараства, трябваше или овреме  да се откаже от сблъсъка с ОДС,  или още при първото нарушение на законовия ред  да приложи неотстъпно предвидените законови мерки. Ще го кажа по друг начин:  който не искаше да се пролее кръв, трябваше своевременно да пролее вода (за което има и пожарни коли). Ако още при първия счупен прозорец на Народното събрание надлежните органи бяха проявили  цялата възможна категоричност в защита на правовия ред, всички ония, тежки, крайно опасни правонарушения, които по-късно последваха, щяха да бъдат предотвратени. Благодушието, с което биват наблюдавани закононарушенията, само още повече ги насърчава.         

            Имаме, както може да се разбере, достатъчно сериозни основания за едно твърде критично отношение към поведението на Първанов и Добрев. Най-сериозното ми основание се свежда до следното:

            Един отговорен политик трябва да е в състояние да прецени своите и на своята партия възможности.  В никакъв случай той не бива да предприема действия, които не би могъл да изведе докрай. Първанов и Добрев бяха длъжни още на 11 януари да преценят дали ще издържат (дали ще издържим) антиконституционния и антидемократичния натиск на СДС и Ко.   Ако преценката водеше към извода, че няма да устоим на натиска, тогава трябваше още същия ден, на 11 януари, вече ние самите да заявим, че искаме предсрочни избори. Ясно и недвусмислено трябваше да  кажем: „Това Народно събрание е необратимо мъртво. То загина при погрома, който ОДС му устрои.  За нас е невъзможно да работим там с убийци (защото как друго яче да наречем хора, изпратили срещу колегите си  командоси, които, стигнали до пленарната зала, без всякакво съмнение щяха да вземат своите жертви.) Отиваме си!” Така цялата отговорност за последващите събития щеше да падне  съвършено справедливо върху СДС и Ко. А ние предпочетохме, след като изядохме солта, след като понесохме и боя, да платим и една прекомерно висока цена.

            Цената е наистина огромна .

Проблемът е не само и не просто във факта, че загубихме властта. Проблемът е в начина, по който я загубихме. В продължение на шест години ние два пъти в напълно  свободни и демократични избори вземаме властта и два пъти я загубваме, показвайки оскърбителна неспособност (но дали само неспособност!?) да се противопоставим на антиконституционните и антидемократичните действия на съвършено безотговорните „демократични” сили. Това обстоятелство само е достатъчно да демотивира нашите избиратели да не ни подкрепят. Защо те ще ни дават властта, след като не сме в състояние  да я задържим? Повече от смущаващ  е спадът на участващите в изборите наши симпатизанти. Ако в президентските избори през 1992 г.  левите получиха почти 2.5 млн.  гласа, на президентските избори през 1996 г. те получиха повече от два пъти по-малко гласове. Тъжният извод е, че ние сами омрачихме своите перспективи. При следващото десетилетие  ще работим очевидно при изключително трудни условия. Възраждането на левите сили ще трябва, изглежда, да се очаква, когато свойствените на капиталистическото общество противоречия сами разкрият неговата дълбока нечовешка природа. Едва тогава ще започне и истинската борба за социализъм.                            

            Ние, по-нататък, позволихме не само и не просто да загубим властта, а и да рухне принципът на държавността и конституционализма. Това е грях към самата идея за правовата държава. Недопустимо е държавноправни въпроси да се решават със  средствата на уличния натиск. Власт, която търпи беззаконието, откъдето и да идва  то, и каквито да са неговите основания, превръща самото това беззаконие в принцип на държавата.  По този начин обаче държавата престава да е държава, защото държавата е държава, когато  преди всичко е и правова.

            Най-после, предавайки властта, ние предадохме на произвола на седесарите всички свои кадри и съмишленици. Десетки хиляди  ще бъдат прогонени от работните си места, без изгледи в скоро време да намерят хляб – за себе си и за децата си. Могат да се очакват и други форми на репресии. 3

            И така, без да давам оценка на Първанов и Добрев, аз все пак оставам със собственото си недоверие  към тях. Към Добрев недоверието си изразих още на пленума, когато бе издигната кандидатурата му за министър-председател. Още тогава направих своите възражения, като казах, че Добрев е груб, дори брутален и некоректен (той направи най-некоректното изказване на конгреса на БСП през декември миналата година).4 Към Първанов недоверието ми няма ясно изразени основания – то някак мълчаливо стои в мен. Той е, общо взето, възпитан и външно коректен човек, но не зная защо не намерих за възможно да го поздравя по повод избирането му за председател на ВС на БСП.

_________________

            Тези бележки под линия са добавени след публикуването на статията  в „Нова зора”.

Изпитвам потребността да дам някои допълнителни пояснения по този въпрос. Някъде около десетина дни  преди Ж.Виденов да замине на официално посещение в Китай и само дни преди в ООН да се гласува внесена от САЩ резолюция, с която се осъждаше Китай във връзка със състоянието на правата на човека, в Комисията по външната политика  при ВС на БСП се състоя  специално съвещание, на което се обсъди тъкмо този въпрос – какво трябва да бъде отношението на нашия представител в ООН при гласуването на тази резолюция. В съвещанието участваше Ж.Виденов, Г. Пирински и други членове на комисията.  Поканен бях от Кр. Премянов – председател на Комисията, в съвещанието да участвам  и аз.   Доколкото си спомням, бях първият, който се изказа по  обсъждания въпрос. Заявих, че в никакъв случай не бива да се гласува  срещу Китай. Нашият представител в ООН трябва да се въздържи или поне да не участва  в гласуването. Подобно бе становището и на по-голямата част от  останалите участници в съвещанието. Г. Пирински обаче, който бе от лявата ми страна,  стана и най-неочаквано  заяви, че не би могъл да даде такова указание на нашия представител. Това бе повече от странно. Член на управляващата партия  отказва да изпълни  решение на нейните висши органи! Както и очаквахме, така и стана: българският представител в ООН, следвайки указанията на външния министър Пирински, гласува срещу Китай.

По-късно питах д-р М.  Виткова – министър в правителството на Ж. Виденов, защо все пак  те, МС, не са приели нарочно  решение, задължаващо  Г. Пирински да не допусне  да се гласува срещу Китай. „Но ние взехме такова решение  - отговори ми д-р Виткова. – Той обаче отказа да го изпълни.”

Не е следователно никак изненадващо, че когато няколко дни по-късно се оказа в Китай, Ж. Виденов бе посрещнат достатъчно любезно, но без всякакво желание да се удовлетворят  нашите очаквания.  Жан се върна със същата празна кошница, с която тръгна. На кого друг да благодарим за този провал, ако не на Г. Пирински.

2 Този  въпрос – какво наистина се е случило на срещата на двамата наши представители с президента Стоянов тогава, в късния следобед на 4 февруари – непрекъснато е стоял пред мен. Той неочаквано се постави и на състоялата се през април 1998 г. предконгресна конференция на пловдивските социалисти. Бях в президиума на  конференцията заедно с Първанов. В хода на разгърналата се дискусия един от делегатите поиска допълнителна информация за причините, довели  до акта от 4 февруари. Г. Първанов даде някакъв  съвсем неопределен отговор. Но това бе повод за мен да го запитам: „Георги, какво наистина  стана на 4 февруари, когато бяхте при П. Стоянов? Какво ви казаха? Да не би  да ви казаха, че нямате никакви шансове да  успеете, че ще бъдете изолирани, смачкани, че МВФ няма да ви отпусне никакви средства, че е по-добре  сега да отстъпите, отколкото по-късно и пр. и пр. ?” „Ами, нищо подобно, те бяха толкова уплашени…”. Но защо, господи, след като те са уплашени, не те, а ние капитулирахме? На този въпрос Първанов не даде отговор.  

3 Ето какво съм писал по този въпрос в статията си „Мисли след конгреса”  („Земя” от  23 дек.1996 г.): „Едно  от добре приетите  изказвания на конгреса (42-ия конгрес на БСП – В.В.) бе на Николай Добрев. Всичко, което Добрев каза,  бе вярно или най-малкото почти вярно. Хората искаха да чуят думите, които той  изрече. Но изказването му бе едно от най-некоректните.

Добрев  говори за допусканите от правителството и партийното ръководство слабости от позицията на човек, който няма сякаш нищо общо с Министерския съвет и  с Изпълнителното бюро  на ВС на БСП. Мислех си дали някой от делегатите няма, правейки се ударен,  да стане и да запита откога всъщност др. Добрев  не е член на МС и на ИБ. Защото той говори наистина като човек, който няма нищо общо с тези органи, нищо общо следователно и с отговорността, която тези органи носят. При един от поставените му въпроси Добрев си позволи да  заяви: „Нямам нищо общо с партийното строителство”. Това бе смайващо – та нали всички знаем, че тъкмо Добрев отговаряше за организационното направление при ВС на БСП. Изказването на Н. Добрев бе  политико-нравствена  диверсия. Той сне от себе си цялата отговорност за неуспехите на  в работата на правителството (включително и за слабостите в борбата срещу престъпността),  за да я прехвърли върху правителството  изобщо, което - в контекста  на създалата се обстановка – практически означаваше  върху Жан. Поставените от него въпроси бяха напълно обосновани, но на повечето от тях трябваше да отговаря не друг,  а именно той, Н. Добрев.”

4 Мрачните прогнози за съжаление се потвърдиха. Синята метла изхвърли от работа хиляди  хора само защото са манифестирали привързаност към БСП. Така бе нанесен тежък удар не само на правата на гражданите, но и на народното ни стопанство. Почти навсякъде изхвърлят висококвалифицирани специалисти, за да настанят на местата им некадърни, но верни на СДС „братовчеди”.