актуална политика, новини

 

 

Меню

 

Анри Барбюс

за белия терор в България 1923-1925 г.

 

проф. Велко Вълканов

 

         Един от първите, които реагират на  фашистки терор в България през 1923-1925 г. е големият френски общественик Анри Барбюс. През есента на 1925 г. той  създава  „Комитет за  защита на жертвите на фашизма и белия терор в  балканските държави”. Оглавявана пак от Барбюс комисия пристига в България през декември 1925 г.,  за да установи на място  истината за трагичните събития по това време. След завръщането си Барбюс написва потресаващата документална книга „Палачите”.  Книгата  излиза на български език през 1928 г. в превод на Ана Карима, а през 1998 г. тя бе издадена и от Международната фондация „Георги Димитров”.  

Истински обвинителен акт срещу фашистите в  България и в другите балкански държави, „Палачите” бива посрещната с цялата възможна враждебност от официалните среди у  нас.  Положиха  се неимоверни усилия да се отрече нейната истинност,  да се принизи и значението на нейния  автор. Подобни прояви наблюдаваме за съжаление  и днес. Така на състоялия се на 23 септември т.г. в БНТ разговор по повод Септемврийското въстание  един от участниците в разговора, някакъв историк от Нов български университет,  си позволи низостта да каже, че на Барбюс му е било платено, за да напише тази книга. Бях повече от смаян. С изумление се питам как е възможно да се мисли, че една книга, написана с кръвта от собственото сърце, може да  има своите мотиви в парите, колкото и каквито да са те. Само мерзавец е в състояние  да падне толкова ниско в отношението си към написаното от  човек, който в ония години бе съвестта на Европа.

Смятам за необходимо да предложа на читателите  пасажи от „Палачите”, за да  видят цялата ужасна истина за белия терор в България през 1923-1925 г. и заедно с това  да преценят дали една такава книга може да написана за пари. 

                                                       ***

Невероятната поредица от трагедии, които съставляват  историята на България след войната, не принадлежи на миналото. Трагедиите принадлежат   на  настоящето,  защото действията на правителството и варварството на репресивните методи, които властите прилагат  спрямо опозицията и противниците си, с нищо не са се променили”.(с.7)

„Не без болка  четях съобщенията  от балканските страни, които доказваха, че българският народ  повече от всички други е подхвърлен на произвола на  белия терор и разбойничеството на така наречените „неотговорни” агенти” (с.8)

„…нищо от казаното досега за терора на балканските правителства не е преувеличено. На онези, които питат: „Истина ли е?”, трябва да се отговори: „Истината е по-страшна”… „Без да се задълбочаваме в размисли за  общественото късогледство, нека се изправим  пред проверените факти, пред неоспоримите цифри и да се провикнем на свой ред: „Там се извършва една чудовищна машинация, която, макар че се кичи с демагогски софизми, си остава една огромна организация за убиване”. (с.22)

 „В днешна Румъния, в Югославия, България – най-патетичния кръг на балкански ад, методично  се задушава всеки порив към свободата. Царува привидно спокойствие, което стяга сърцето до болка, защото е гробищно спокойствие. Добре известно е, че изправените глави бяха отсечени и ако някои тук и там отново се надигнат, също ще бъдат отрязани. Всички животворни  и съзнателни сили на трудещите се от града и селото са били или ще бъдат унищожени. На онзи, който прекосява тези земи на ужаса, това масово осакатяване може да му изглежда  като някакво подобие на ред. Но мирът е само покров. Преживелите знаят, че животът им зависи само от един жест, само от една дума. България, Румъния, Югославия, Гърция гинат под белия терор”. (с.47)

„Някои изчисляват  броя на жертвите  на правителствения терор в България, след като на власт идва правителството на Цанков, на  около 18 000 убити. Това,   мисля, са  цифрите, посочени от г-н  Вандервелд. Почти същите цифри дават най-сигурните и авторитетни свидетели, с които се срещнах. Видна независима личност в София, по чудо все още на свобода, уверява че след държавния преврат (юни 1923 г.) са убити 15 000 души, а след атентата - още 5000”.(с.48)

Барбюс цитира и страшната секретна заповед на министъра на войната генерал Иван Вълков, издадена преди атентата в катедралата „Св. Неделя”, в която между другото се казва:

Необходимо е преди всичко  да се ликвидират интелектуалците – най способните и смели привърженици на тези идеи В най-кратък срок  трябва да се изработят  списъци на тия хора, за да може в даден момент да се избият техните водачи – виновни или невинни. Навсякъде, където избухват смутове, безмилостно да се унищожават  всички затворници, заговорници, техните  съучастници и ония, които ги укриват. По същия начин трябва да се третират техните семейства и да се изгарят  техните къщи”.(с.50)

„Изтреблението на  хората се разширява под измамническия  знак на реда и на борбата срещу червения терор, под предлог на заговори, съзаклятничества и бунтове (изопачени или провокирани с  определена цел) – чрез набези в селата и засади в градовете, чрез „законни” и незаконни екзекуции.

Бивши министри, депутати, активни партийни дейци, офицери, свещеници, адвокати, лекари, чиновници падаха един след друг или на групи. В цели книги  са събрани техните имена, възраст и  ужасяващи подробности за агонията им.

Ще отбележа няколко случая: убийството на  депутата Петко Д.Петков, което бе сравнено с убийството на Матеоти. Петков си позволи публично да изобличи лицемерието на българските фашисти и престъпленията на техните палачи  (един ден от трибуната той показа окървавената риза  на бившия народен представител  Стоев, дивашки пребит от полицията”. (с.51)

„Сега имаме доказателства, че журналистът Хербст е бил изгорен  жив в  пещта на Обществената безопасност в София (същата сграда,  която е била конфискувана от  голямата кооперация „Освобождение”). Там са били изгорени и двама бивши офицери и един журналист. Той постоянно се противопоставял на правителството  и поместил в своя вестник „Вик” статия, която не се харесала на „високо място”. (с.64).

„Пред мен е списъкът на 36 видни български журналисти, главни редактори или известни сътрудници  на вестници и списания, убити без съд и присъда. Поетът Гео Милев, съден за своя поема, беше оправдан и освободен, но  след това жестоко осакатен и убит… Главната цел на  агентите на Цанков е да избиват най-видните личности. Интелектуалците бяха покосени по силата на този господстващ принцип. Загинаха стотици учители, над четиридесет депутати и бивши министри, офицери, инженери, лекари, свещеници”. (с.75)

 „Стигна се до  хекатомби, но заедно с това се укрепиха идеите и  се засили гневът. Не от днес  гоненията сеят семената на прозелитизма. Миролюбивите стават революционери. Говориха ми за човек, дотогава   безразличен към политиката, когото без причина хвърлили в затвора и който след освобождаването си станал комунист. Заигравайки с  болшевишки претекст, властите укрепват   болшевизма – това е в реда на нещата.

Спомням си с какъв плам ми говореше български бежанец в Истанбул:  „Те не могат  да ни избият до крак. Тогава те са загубени. Все ще остане някой, който да поведе другите”. Родена и закалена в  страданието, вярата на преживелите е по-силна от ударите. Те страшно се надяват”. (с.91)

                                                 ***

Мисля, че предложените на вниманието ви пасажи от „Палачите” дават достатъчно ясна представа както за фашисткото беззаконие през 1923-1925 г., така и за нравствената извисеност на  автора на тази забележителна книга. Барбюс е една от ония велики исторически личности, на които не може да не се вярва. 

Много бих искал младото българско поколение, което днес в индустриални мащаби е  заблуждавано относно нашата по-близка и по-далечна история, да  намери време на прочете  „Палачите”.  Това е книга, която – да използвам израза на Вазов – на клеветата ще счупи   зъба, а на слепите ще отвари очите.

 

Статията е публикувана във в-к „Дума” на 28 септември 2013 г.

 


Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org