БАС

Български Антифашистки Съюз

БАС - Русе

 

АНТОНИО НЕГРИ -
НЕСТИХВАЩИЯТ БУНТ НА ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА

д-р. юр.н. Иван Аладжов

          «Антонио Негри е съавтор на най-дискутираният днес съвременен анализ за развитието на обществото. Този труд се е превърнал в библията на алтерглобалистите.»

Немският дясно-консервативен седмичник «Welt am Sonntag»

 

          Антонио НегриПрофесор Антонио (Тони) Негри е роден на 1-ви август 1933 г. в северно-италианската люлка на ренесанса - гр. Падуа. Философът и доцент по политически науки е сред най-известните теоретици на италианската левица и един от най-изявените академични представители на неомарксизма. Заедно с интелектуалците Ноам Чомски, Наоми Клайн, Уолдън Бело, Арундхатри Рои, Александър Калиникос и Игнасио Рамоне той е една от емблематичните фигури в новите международни социални движения на алтерглобалистите.

          Характерно за младия Тони е, че той още в съзряваща възраст се откроява с левите си възгледи. За този период от живота си той казва: «По онова време започнах да чета Маркс... Аз бях комунист, дори още преди да стана истински марксист. Като младеж бях заминал да живея известно време в израелски кибуц¹, където разсъждавах върху това, как трябва да изглежда комунизма».

           През 1956 г. Негри става член на Италианската социалистическа партия (ИСП) и работи известно време като редактор на нейния локален вестник «Прогресо Венето». Същевременно Антонио работи и над академичната си кариера и още като млад учен придобива титлата професор по теория на държавата. Въпреки че е избран с листата на италианските социалисти в градския съвет на Падуа, той напуска ИСП през 1964 г. в знак на протест срещу коалирането на социалистическата партия с десните християндемократи. През февруари същата година Негри и група съмишленици започват да издават програмния политически вестник «Класе операйа» («Работническа класа»). През 1967 г. той е един от съоснователите на лявата организация «Потере операйо» («Работнически бунт»)².

          След началото на десния терор в Италия, насочен срещу мащабните антисистемни протести на студенти и трудещи се през легендарната 1968 г., професор Негри публично се обявява за въоръжена самоотбрана срещу ширещото се тогава брутално насилие на държавата срещу протестните движения³. Тази негова позиция го превръща в очите на властта в държавен враг. След разцепването на «Потере операйо» през 1973 г. професорът заедно със свои съмишленици - интелектуалци, създава антикапиталистическото движение «Аутономия организата» («Организирана автономия»), което е невъоръжения наследник на разпадналата се през 1973 г. организация «Потере операйо». Това движение на «Автономните» е най-силно в «червена» Болоня 4 и Милано. Там то организира независимо радио и така наречените «свободни квартали на гражданско самоуправление».

          Във втората половина на 70-те години класовата борба в Италия и войната между държавата и т. нар. градски партизани ескалира и достига през 1978 г. своята кулминация5. След отвличането и убийството на бившия италиански министър-председател, християндемократът Алдо Моро от командоси на «Червените бригади» на 16.3.1978 г. държавата безкомпромисно атакува всички леви организации в Италия. Така на 9-ти април 1979 г. се стига и до масовите арести сред интелектуалците от кръга на «Аутономия организата». Между хилядите задържани е и професор Антонио Негри. По нагласени обвинения те са нарочени, че са интелектуални подбудители към въоръжен преврат и че движението на «Автономните» представлява интелектуалното ръководство на «Червените бригади»6. В проточилия се 4,5 години процес прокуратурата така и не успява да докаже обвинението. Междувременно на изборите през 1983 г. професор Негри е издигнат от Радикалната партия за народен представител и влиза в парламента, с което си осигурява имунитет и е освободен от следствения арест. Въпреки липсата на всякакви веществени доказателства за връзка между него и нелегалните въоръжени формирования, през 1984 г. в негово отсъствие той е осъден на 30 години затвор по обвинение за подбудителство към въоръжен държавен преврат, а през 1986 г. на още 4,5 години за това, че през 70-те години морално е подкрепял антисистемната съпротива в Италия. Но преди да му бъде снет имунитета и отново да бъде вкаран в затвора Антонио Негри заедно със стотици други леви интелектуалци емигрира във Франция, която им предоставя политическо убежище. Там той живее и преподава в продължение на 14 години в най-реномирания Парижки университет - Сорбона и в Международния колеж по философия.

           На 1-ви юли 1997 г., след като в Италия за първи път до властта е допусната ляво-центристката коалиция на Романо Проди - «Маслинено дърво», професор Негри се завръща в родината си, надявайки се, че новото управление на страната, ще му даде шанс за ревизия на несправедливата присъда. Но още на границата той е арестуван и вкаран отново в затвора, където макар и при облекчен режим е държан до 1999 г., а до 2003 г. е под домашен арест. След това Антонио Негри, вече 70 годишен, е на свобода и реабилитиран по обвинението за интелектуално водачество на «Червените бригади». От тогава той пише за списание «Futur Anterieur» и издава няколко философски труда. Днес професор Негри живее в Рим.

           Една от първите от години по-голяма публична изява на професора в Италия е участието му в Европейски социален форум (ЕСФ) през ноември 2002 г. във Флоренция7. Там той се превръща в един от интелектуалните магнити на събитието. Състоялата се на първия ЕСФ негова дискусия с друга звезда на социалните движения - британския професор Алекс Калиникос, привлича над 8000 посетители. Това налага спонтанното преместване на семинара от двамата професори на открито, извън претъпканата зала на средновековната крепост Фортеса ди Басо, където се провежда форумът.

           Най-известните по-нови произведения на Негри са «Марксизмът отвъд Маркс», «Скитащи производители», «Завръщане - един бурен живот в азбучен ред», «EMPIRE»(«Империя - новият световен ред») и «MULTITUDE» («Мнозинство - война и демокрация в империята»), като последните две са в съавторство с американския професор от университета Дърхам - Майкъл Хард, както и статията му «Новата италианска левица”, публикувана в немското издание на световния ежемесечник за политически анализи «Le Monde Diplomatique». В нея той анализира появата на нова италианска левица, инициирана от социалните движения в страната преди битката от Генуа през юли 2001 г.8

           Кое различава господстващата власт на глобализирания капитализъм от тази на империализма, така както го дефинира марксистката традиция? Кои икономически, технологични, обществени и политически промени на света направиха този преход възможен и го съпровождаха? Какви механизми за контрол и за намиране на консенсус ще се наложат в глобален мащаб? И какви последствия ще има това за социалните противоречия в Западните държави, в Развиващите се страни и в тези от Третия свят? Това са някой от централните въпроси, които се разглеждат в книгата «EMPIRE» («Империя` - новият световен ред»). Този теоретичният труд представлява брилянтна политическа диагноза на постмодерния капитализъм в ерата на глобализацията. Философът Славой Зизек характеризира тази творба като «Комунистическият манифест на съвременността». Според него «Империя` доказва как глобалният капитализъм сам генерира проблемите, които в крайна сметка ще го доведат до неговия край». А американският марксист, Фредерик Джеймсън счита този труд за «първия голям теоретически синтез на новото хилядолетие».

           В своите философски произведения Негри и Хард обосновават, че фазата на империализма на националните капиталистически държави е достигнала своя край и е заместена от т. нар. «Империя». Тя господства над целия свят без да има обособен географски властови център и която в своята ненаситна експанзия вече е погълнала всички държави. Тази перфектна в своя тоталитаризъм империя не допуска изявата на никакви "външни" критични мнения, понеже контролира всеки и всичко. Под самото понятие «Империя» авторите разбират една глобално обвързана икономическа, информационна и политическа система, която владее всичко, без конкретни граници и обособен център. За разлика от националният империализъм на отделните държави от недалечното минало, които винаги са имали свои външни граници, глобалната капиталистическа империя няма на къде повече да експандира, защото владее практически целия свят и няма конкуренти, за сметка на които да се разширява. «Империя»-та е глобално взаимодействаща мрежеста структура, състояща се от супранационални институции като Международния валутен фонд, Световната банка, Световната търговска организация и др., от гигантски частни медийни компании и от неформални, неправителствени организации, която обхваща целия свят и която използва постоянно и навсякъде едни и същи механизми, с единствената цел - запазване на властта чрез въздействие върху съзнанието и мислите на хората. По този начин тя налага контрол върху тях и подтиска социалното им недоволство още в зародиш. А когато се наложи, «Империя»-та прилага и "твърда сила" чрез държавната администрация, полицията и дори армията. Хард и Негри наричат този вид всеобхватно господство - биовласт («Biopower»).

           Но тази тотално контролираща всичко структура все пак не е неуязвима, оптимистично отбелязват по-нататък авторите на «Empire». Тъй като всички организации и властови структури на тази глобална система са трансформирани от йерархични конструкции в децентрализирани мрежи, техните отделни брънки могат да бъдат съответно и разкъсани. В този смисъл "Empire" и особено следващата книга «Мultitude» («Мнозинство») не представляват трудове, които разглеждат системата на глобалния капитализъм като безалтернативна обреченост. Авторите доказват, че това е само поредната глава от историята, но не и нейният край, както фаталистично се мъчат да ни убедят апологетите и бенефициентите на глобалния капитализъм. И днес "мнозинство"-то, народните маси имат своя шанс да променят хода на историята. Авторите са на мнение, че надеждата за промяна се заражда в сферите с несигурни условия на труд както и в новите на високотехнологични производства и услуги, където силно са концентрирани интелектуални знания и умения. Хард и Негри разширяват понятието на трудещите се върху всички заети и ги наричат "новият пролетарият".

           Изхождайки от него те развиват идеята за всеобхватна промяна в най-новата си книга «MULTITUDE» («Мнозинство - войната и демокрацията в империята»), където се чертае пътят към един друг по-добър свят и към изграждането на едно ново, по-справедливо общество. Този труд излиза само 4 години след теоретичния бестселър «Empire», отново в съавторство с М. Хард и представлява продължение на критичния обществен анализ на Антонио Негри. Идеята на тази творба е, че в самата глобална капиталистическа империя, която след атентатите от 11.9.2001 г. вследствие на постоянни войни и граждански размирици по целия свят е в перманентно извънредно положение, се сформира нов политически активен субект, т. нар. «Мнозинство». Това е "новият пролетарият" - носителят на прогресивните надежди за равенство, свобода и за едно наистина глобално общество на справедливостта. Неговите разнообразни и разнородни маси от политически активни граждани на планетата имат чрез новите комуникационни технологии възможност да влязат в плодотворни взаимоотношения помежду си, да обменят знания и умения, да изградят мрежи на мирна съпротива срещу системата. Именно това «Мнозинство», което живее вътре в «Империя»-та има потенциала и силата да наложи една истинска глобална демокрация. Авторите ни показват в своя впечатляващ теоретичен труд, как би могло да се осъществи това, навлизайки дълбоко под повърхността на плетеницата от взаимоотношения в днешното общество, като ни посочват кои са нужните предпоставки и какви са възможните перспективи за такава радикална глобална промяна.


1. Широкоразпространени комунистическо организирани селскостопански и производствени кооперативни стопанства, в които и до днес живее немалка част от израелското население.

2. Тази организация се разпада през 1973 г. Част от нейните членове и симпатизанти по-късно се организират във въоръжената група "Прима линеа" (`Предна линя`), която воюва срещу държавата от 1976 до 1980 г.

3.Началото на тази държавна "стратегия на подклаждане на напрежение" бележи взривът на бомба в Селскостопанската банка на площад "Фонтана" в Милано на 12.12.1969 г., която причинява смъртта на 16 души и ранява 98 души. Връхната точка на този терор на тайните служби в комбинация с мафията и ултрадесни-фашистки организации бележи атентата срещу централната гара в Болоня на 2.8.1980 г. Бомбата убива 85 души и ранява 200. По данни на разследващите съдебни власти и в двата случая е замесена екстремистката десница. Но и до момента по тази серия от кървави терористични атентати няма наказани. По данни на италиянското вътрешно министерство над 2/3 - общо 67,55% от всички политически престъпления за периода 1969 до 1980 г. са извършени от десни екстремисти, а само 26,5% от въоръжени леви групировки, и то през втората половина на 70-те години.
Но държавата използва още първите кървави атентати на десните, за да започне своята безпощадна война срещу всички леви сили в страната, като ги обвинява, че те са извършителите. При по-късно проведени разследвания обаче се разбира, че серията от атентати в края на 60-те и началото на 70-те години не са извършени от леви групи.
За повече информация виж: "Исторически компромис и тероризъм - Оловните години на Италия " и бележките към тази статия, публикувана в немското издание на "Le Monde Diplomatique" - 8/1998 г.


4. През 1977 г. след поредното полицейско убийство на демонстрант в Болония избухва бунт, и населението на града издига барикади. Градската управа обаче разпорежда въстанието да бъде смазано. Барикадите са прегазени от танкове.

5. През 70-те години на миналия век в Италия има около 3000 въоръжени бойци на различни ултралеви формирования, които набират своите активисти от работещите във фабриките и от редиците на анархосиндикалистите от "Кобас". Първоначално въоръжените отряди се сформират като групи за самозащита на протестните демонстрации, от постоянните атаки от "силите на реда", които ежеседмично убиват беззащитни демонстранти. Идеята е, тези въоръжени отряди демонстративно да съпровождат демонстрациите и със присъствието си да респектират полицията и тя да не напада протестиращите. Старите оръжия, с които те разполагат са останали скрити още от партизанската съпротива през ІІ-та Световна война.

6. Добилите най-широка известност въоръжени формации са: "Потере операйо" (1969-1973г.), "Лота континуа" /`Постоянна промяна`/ (1969-1976г.), "Прима линеа" (1976-1980г.) и "Червените бригади". Най-вече последната мутира през втората половина на 70-те години в класическа терористична организация, която извършва атентати, самофинансира се чрез обири на банки, отвлича и убива представители на държавата.

7. На първия Европейски социален форум, който се провежда в традицията на Световните социални форуми вземат участие над 60 000 души. На 7 ноември 2002 г. форумът завършва с гигантска мирна демонстрация от над 1 милион протестиращи. Този път тежковъоръжената с автомати италианската полиция не посмява да атакува участниците.

8. Във втората половина на м. юли 2001 г. в италианския пристанищен град Генуа се провежда ежегодната среща на държавните ръководители от страните членки от групата Г-8 на индустриалните гиганти на света. Същевременно социалните движения и новата левица в Италия организират масирани мирни протести с над 300 000 участници срещу тази среща. На втория ден от демонстрациите протестиращите са тежко атакувани от полицейски части. Това държавно насилие се характеризира като война с нисък интензитет. Хиляди демонстранти са бити от развилнялите се полицаи, стотици протестиращи са тежко ранени, а 20-годишния студент - Карло Джулияни е застрелян и след това умишлено прегазен от брониран джип на Карабиниерите, с цел заличаване следите на престъпление, извършено от униформени служители. И до днес няма нито един осъден полицай за тези зверства. А полицаят, застрелял и сгазил младежа, все още е на свобода. Съдебното разследването на убийството на Джулияни деградира до нивото на юридически фарс и правни пируети. Съдии изцяло приемат версията на полицията - че куршумът убил Карло Джулияни бил изстрелян само предупредително във въздуха, където колидира с хвърлен камък, което го отклонява от първоначалната му треактория - той така по съвсем случайно стечение на обстоятелствата попада в главата на невъоръженото момче. И многократното прегазване на трупа на момчето остава без наказателни последствия за управляващите джипа полицаи, защото момчето още преди това било фатално уцелено от рикоширалия куршум. А срещу защитаващи се от полицейските нападения демонстранти съдилищата ексцесивно прилагат цялата сила на закона и налагат многогодишни присъди, за оказване на съпротива срещу държавата.