Анатомия на фашизма

Чери БЪРМЪН

Сред последните изследвания привличат вниманието три студии („Фашистите”, „Анатомия на фашизма” и „Изкушението на неразумността: Интелектуалният роман с фашизма от Ницше до постмодернизма”), чиито автори са съответно Майкъл Ман (социолог), Робърт Пакстън (политически историк) и културологът Ричард Волин. И тримата визират предишни изследвания, обаче предлагат оригинални интерпретации на природата и историческото значение на фашизма. Взети заедно, тези творби предоставят възможност да се запознаем с всичко онова, което е и не е известно за фашизма, доколко феноменът може да се отнесе като принадлежащ на съвременния политически живот.
„Анатомия на фашизма” на Робърт Пакстън, несъмнено е най-задълбочената студия. Авторът изучава дълги години европейската политическа история и в частност историята на френския фашизъм. Според самия него изследването е своеобразна кулминация в научната му кариера и в нея предлага най-доброто, на което е способен един сериозен учен.

Пакстън концентрира вниманието си върху политическия контекст при зараждането, развитието и достигането до властта на различните фашистки движения. Авторът очертава онези „дълготрайни промени във фундаменталните политически, социални и икономически структури”, които, съчетани с избора и действията на отделните политически „актьори”, позволяват да си обясним развитието и съдбата на фашисткия феномен. Според Пакстън най-важният сред тези структурни фактори е възходът на „политиката на масите”, провалът на основните политически конкуренти на фашизма, както и небивалият националистически подем.
Всъщност епохата на демокрацията в Европа започва едва в края на 19 век. Тогава политическата активност на континента нараства паралелно с разширяването на кръга от имащи право да гласуват, но много от навиците, нормите и институциите, които днес разглеждаме като абсолютно необходими за успешното функциониране на демократичната система, все още са в зародиш. Например политическите партии, както и тези от либералния и консервативния спектър, остават слаби. Те изоставят традиционните си избиратели от средната класа, провинциалното и селското население, защото си дават сметка, че тези хора губят значение при новите демократични режими. Като последица, очертаващите се демокрации често се оказват слаби, неефективни и разяждани от корупция, т.е. неспособни да си осигурят доверието и лоялността на масите.
Традиционният консерватизъм (в различните му елитарни и антидемократични разновидности), както и другите форми на авторитаризъм, в много случаи не представлява реална алтернатива на демокрацията заради все по-масовото участие в политическия живот. Но ето, появява се фашизмът, който подлага същата тази демокрация на унищожителна критика, предназначена за ушите и умовете на широк кръг избиратели. Целта на фашизма е не просто да завоюва властта, а радикално да промени обществото. Идеята изцяло съответства на духа на времето, тъй като не само че не изключва обикновените хора от политиката, а напротив, въвлича ги в наистина масов революционен проект.
Фашизмът се оказва способен да маневрира така успешно на политическа сцена отчасти поради факта, че позициите на останалите „актьори” (по израза на Шекспир светът е сцена, б.р.) се оказват тотално погрешни или неясни и нерешителни.
Така радикалната реторика на европейските комунисти в годините между двете световни войни нерядко тласка хората в обятията на фашистите. Също толкова зле се представят и социалистите. Нежеланието на умерените социалисти да скъсат окончателно и решително със своите комунистически събратя, възприемайки изцяло социалдемократическата стратегия (макар че отдавна са се отказали от революционните идеи), ги прави политически импотентни.
Не по-малко важен е и провалът на либерализма. Неспособни да се приспособят към спецификата на демократичната политика, либералните партии като цяло изпадат в тежка криза в периода между войните. Изоставени са от своя естествен електорат в средната класа, чийто избор е много по-голям.
Неадекватността на либерализма към изискванията на епохата не се изчерпва само с грешките, които допускат отделните партии. Истината е, че либерализмът - като идеология, не може да предложи нищо на масите, жертва на икономическата криза, социалните трансформации и културната дестабилизация.
Реакцията срещу възхода на капитализма и модерността, като цяло, доминира в Европа още в началото на 20 век. Мнозина интелектуалци и политически активисти търсят пътища за реинтеграция на обществото и за възраждане на традиционния морал, противопоставен от тях на новия „буржоазен псевдоморал”. В резултат възникват множество постоянно радикализиращи се националистически движения, подхранвани от разочарованието и фрустрацията на ветераните от Първата световна война, униженията на победените в нея или негодуванието в държави като Италия например, за това, че не са получили след края на войната онова, което смятат, че са заслужавали.
Всички тези тенденции оформят благодатна почва за възхода на фашизма. Но структурните фактори не са достатъчни да обяснят този възход. Както отбелязва и Пакстън, „очертавайки дългосрочните структурни предпоставки, често си въобразяваме, че можем да предвидим къде би могло да се появи движение от фашистки тип, способно да овладее властта. Така рискуваме да попаднем в капана на детерминизма. Защото оставяме без внимание важен елемент, какъвто е човешкият избор. Тоест, наличието на всички предпоставки за възникването и успеха на фашизма в една държава не означава автоматично, че тя е обречена да стане фашистка”.
След като очертава историческата панорама, авторът се опитва да установи доколко машинациите и грешките на управляващите елити в отделните страни са станали последният и решаващ фактор, отворил пътя към властта на фашистките движения.
Макар че мнозина преди него също анализират проблема, Пакстън отива по-далеч. Според него консервативните среди в страни като Германия и Италия буквално са обсебени от идеята за опасността от ляво (т.е. от възхода на радикалната и особено на комунистическата левица). Те лесно се поддават на илюзията, че могат да използват фашистите, за да се справят с тази опасност, осигурявайки им политически и финансови ресурси, както и легитимация. Веднъж овладели властта, фашистките лидери им се отплащат - елиминират ги заедно с целия „стар ред”.
Не може да се пренебрегне и ролята, която изиграват политически фигури като Мусолини и Хитлер. Те добре познават нуждите, страховете и страстите на масите. Фашистките лидери имат ключова роля за привличане на тези маси към каузата, за тяхното участие във формирането и консолидирането на достатъчно мощни политически движения. Пакстън подчертава, че колкото и важна да е ролята на лидера, тя не бива да се надценява или да се изважда от историческия контекст, нещо, което правят други западни историци.

И Хитлер, и Мусолини пропагандират идеите си без особен успех години наред

Т.е., без наличието на необходимите условия, и двамата биха си останали политически маргинали. За каквито всъщност са ги смятали в началото и повечето техни съвременници. Пакстън съвсем правилно определя фашизма като политически феномен, чиято природа и съдба могат най-добре да бъдат обяснени чрез внимателно анализиране на структурните и вероятностните фактори, които помагат на конкретна група от близки политически движения да придобие популярност сред масите и в определени случаи, да овладее властта.
Майкъл Ман ("Fascists”) възприема съвсем друг подход. Той твърди, че за да се разбере фашизмът, е необходимо да се изучи най-вече социалната му основа. Неговата книга „Фашистите”, представлява своеобразна „социология на фашистките движения”. Тя се опитва да покаже що за хора са били фашистите и какви мотиви са определяли действията им.

„Ресакрализацията” на модерното общество

Според Ман фашистите са предимно млади мъже с някои общи характеристики. Много от тях са ветерани от Първата световна война, настроени радикално и притежаващи военна подготовка, те са склонни и към насилие. Завръщайки се от фронта, повечето откриват, че обществото не се интересува от проблемите им, нито може да им осигури добра работа. Това ги превръща във взривоопасна смес, която чака подходящата искра, за да се възпламени. Мнозина от тях са идеалисти, отчаяни от каузата, в която са вярвали преди.
Фашизмът им обещава революционна промяна на обществото, чистка на политическата класа и възраждане на националното величие, превръщайки се в своеобразен нов „светски религиозен идеал”. Както подчертава Ман в своята книга: „Фашистите лансират собствено морално послание, което стои над идеята за класовия конфликт, „ресакрализиращо” модерното общество с неговия нарастващ материализъм и декадентство. Тоест, идентифицират ясно „цивилизационната криза”, поразила политическия живот, морала, науката, социалната сфера, изкуствата и дори „стила на живот” на обществото, като цяло”.

Наред с така очертаните особености на привържениците на фашизма Ман отбелязва и тяхната социална хетерогенност

Тази особеност на фашисткото движение невинаги се признава от изследователите. Ако те имат марксистки убеждения, обикновено смятат, че движението се доминира от представителите на елита и едрата буржоазия. Теоретиците на модерността и масовото общество пък търсят корените му в средната класа и селяните.
Истината обаче е, че фашизмът черпи подкрепа от всички обществени слоеве, както и че фермерите, бизнесмените, интелектуалците, мениджърите, занаятчиите и дори работниците са широко представени сред неговите привърженици.
Тъй като почти всички тогавашни политически партии се оказват неспособни да излязат вън от рамките на тяснокласовата политика, далеч по-широката социална база на фашизма му придава динамика и сила, които другите партии не притежават. Майкъл Ман обаче подчертава, че опитът да се разбере фашисткият феномен на базата на класовата динамика е погрешен. Той отбелязва, че „както е известно на социолозите, освен класите и пазара, има и други социални структури”. Посочва, че онова, което обединява фашистите, не е общото им социално-икономическо положение, а по-скоро привързаността им към определени общи ценности (или цели). Ман ги определя като „трансцендентен парамилитаристки национал-етатизъм”.
С този недотам изискан термин Ман се опитва да обедини в едно много неща, и на първо място, искрената вяра на фашистите в реалността и всесилието на нацията. В техните очи това е общност с особена мисия и собствена душа, която трябва да бъде „отглеждана” и защитавана с всички възможни средства от многобройните й външни и вътрешни врагове. На второ място, фашистите виждат в държавата едновременно въплъщение на нацията и инструмент, с чиято помощ нацията може да постигне своите цели, т. е., държавата е носител на „морален проект", чиито интереси стоят над тези на отделните индивиди или социални групи. И на трето място, насилието е в основата на фашисткия апел и проект. В него участват различни паравоенни групи, което на свой ред сплотява членовете, подготвяйки ги за бъдещи политически или военни акции.

Ричард Волин (“The Seduction of Unreason”) възприема подход, който разглежда фашизма преди всичко като интелектуален феномен

Тоест, анализира идеите, подготвили почвата за появата на фашизма и оформили специфичната му визия за света. Това позволява на автора да открои една прослойка, на която Пакстън и Ман почти не отделят внимание - интелектуалците.
Както се вижда и от заглавието на книгата му, Волин смята за най-характерно за фашизма, че той се противопоставя на разума, вярата в прогреса, рационализма и космополитизма. През 19 и началото на 20 век реакцията срещу идеите на Просвещението, либерализма и модерността е особено силна сред европейските интелектуалци. Много от тях противопоставят емоциите и волята на рационализма и вярата в науката, както и груповата идентичност, на индивидуализма и космополитизма.
Волин отбелязва, че след Първата световна война тези идеи се разпространяват широко и поставят под въпрос легитимността на либералната демокрация. Едновременно с това са подети и от националистите, които допълнително ги радикализират и превръщат в органичен елемент на фашисткия проект.
И трите книги са великолепни, макар че силно се различават в подхода си към фашисткия феномен, както и в разбирането си какво всъщност е фашизмът. Всяка от тях дава своя елемент от „пъзела”. Но само ако бъде анализиран от трите перспективи - политическа, социална и идеологическа, можем да разберем кое превръща фашизма в „най-голямата политическа иновация на 20 век” (по Пакстън) и сила, способна да разруши либералните демокрации в Европа, провокирайки най-разрушителния конфликт в световната история.
Фашистите действително успяват да създадат мощни политически движения, които максимално се възползват от слабостта на европейските либерално-демократични режими. Те използват и провала на политическите си съперници, недоволството и отчуждението на масите и машинациите на елитите. Но в същото време фашизмът е и мощна социална сила, която се инфилтрира във всички слоеве на гражданското общество и съумява да привлече динамична избирателна маса, често съвършено противоположна като съвкупност от индивиди. На всичко отгоре фашизмът създава всеобхватна и убедителна идеология. Тя привлича и много от критиците на либералното общество, представяйки им примамлива алтернатива.
Едновременният успех на фашизма и в трите, очертани дотук сфери, е тъкмо онова, което го отличава от другите политически алтернативи на епохата като комунизъм, консерватизъм и в значителна степен социалдемокрацията. Това го превръща във феномен с историческо значение. Осъзнаването на тройната природа на фашизма е важна не само за разбирането му в исторически план, но и за съвременните му проявления. Политическите наблюдатели обозначават най-често като фашистки крайнодесните формации, появили се през последните години в Европа и в постсъветското пространство. Лидери като Жан-Мари льо Пен или Йорг Хайдер редовно биват наричани от опонентите си "неонацисти".
Подобни квалификации са очевидно некоректни. Вярно е, че някои от въпросните партии и лидери изповядват радикален национализъм или имат расистки и антисемитски възгледи. Вярно е, че се обявяват против слабата и корумпирана политическа система, срещу икономическия колапс, вярно е, че разчитат на все по-голямото разочарование и недоволство на масите. Но нито една от тези партии не е в състояние да пресъздаде специфичната политическа, социална и интелектуална смес, която някога превърна фашизма в толкова могъща и опасна сила.
От друга страна, представителите на съвременната постмодернистка левица, които (според Волин) в интелектуален план са доста близки до фашистите, не разполагат нито с тяхната политическа мощ, нито с достатъчна социална подкрепа.
Междувременно доста политически анализатори (включително и авторитети като Франсис Фукуяма) се опитват да свържат радикалния ислям с фашизма. Но връзката е чисто механична и външна, или се обръща внимание само на онова, което мюсюлманските радикали заимстват от фашизма в интелектуален план.
Студиите на Пакстън, Ман и Волин позволяват да потърсим истинските и далеч по-дълбоки паралели между едните и другите.
На първо място, фашизмът може да се определи като своеобразен „феномен на развитието”, като политическа болест, която поразява само определени жертви, и то в конкретен период от развитието им.
Очевидно онова, което Самюел Хънтингтън твърди за революцията в изследването си „Политическият ред в променящите се общества”, важи с пълна сила и в този случай. Фашизмът е невъзможен в традиционните общества, намиращи се на много ниска степен в социалното и икономическото си развитие. Невъзможен е и в съвременните модерни общества. Подобно на другите форми на насилие и нестабилност, появата му е най-вероятна в общества, изминали някакъв път в социалното и икономическото си развитие. Обаче там, където процесите на политическа модернизация и политическо развитие силно изостават от социалната и икономическата промяна.
По отношение на онова, което се случва днес в Близкия изток, може да се каже, че на Запад фашистката заплаха беше преодоляна. И то по пътя на войната, довела до унищожаването на фашистките режими, от една страна, а от друга - с появата на реални политически алтернативи, в състояние да решат съществуващите проблеми и да премахнат условията, породили масовата подкрепа за фашизма.
Ето как не само победата на съюзниците във Втората световна война, но и следвоенното устройство гарантираха окончателното премахване на възможността от възраждане на фашистката заплаха. А това устройство включваше и появата на действащи либерално-демократични режими, както и на икономически процъфтяващи държави например.

От в-к "Нова Зора", 16 август 2005