|
Една антибългарска теза
Проф. д-р Велко Вълканов
Бившият главен прокурор Иван Татарчев обича да се произнася по всеки възникнал в държавата и обществото ни въпрос. Той проявява неовладяната склонност да е арбитър не само по правните, но и по моралните проблеми на обществото ни. Тонът му не търпи възражения. Но собствената практика на г-н Татарчев го представя в съвършено друга светлина.
Г-н Татарчев причини много вреди на нашата държава и нейните граждани. Той упражняваше своята функция на главен прокурор, воден не от високото правно и морално чувство, а от своите болезнени политически пристрастия. Поради това именно всички негови действия имаха обратен знак.
Той не вложи своята страст в борбата срещу задушаващата страната ни криминална престъпност, а в преследване на ненавистните нему политически противници. Без всякакво правно основание той предприе наказателно преследване срещу бивши ръководители на държавата и БКП. Той изпрати за шест месеца в следствения арест бившия министър-председател на България Андрей Луканов, което струваше на държавата ни десятки хиляди долари (тя бе осъдена от Европейският съд по правата на човека да заплати на Луканов една значителна сума). Той се закани да докара в “чувал” бившия член на Политбюро на БКП Огнян Дойнов, но не се посвени да седне на вечеря заедно със същия този Огнян Дойнов и за негова сметка в скъп виенски ресторант. Той се възмущава от поведението на Симеон Сакскобургготски, но забравя, че именно той внесе в Конституционния съд искане за отмяна на закона от 1947 г., с който бяха одържавени царските имоти. Той имаше ясното съзнание, че Иван Костов е извършил тежко престъпление по случая “Сапио”, но не го подведе под наказателна отговорност, прибягвайки до недопустимия за един прокурор довод, че не бил искал Костов да сметне, че той, Татарчев, искал да си “отмъщава”. (По този начин самият Татарчев извърши тежко длъжностно престъпление, което така си и остана ненаказано)
Тези дни г-н Татарчев отново ни занима със своите морално-правни прозрения. В разговор с Велизар Енчев (по телевизия “7 дни”) той заяви, че президентът Първанов извършил тежко нарушение, като издал указа за помилване на пристигналите от Либия наши медици. Това негово изявление ми дава основание да попитам дали той изобщо е чел още действащия Договор между Народна република България и Социалистическа народна либийска арабска джамахирия за правно сътрудничество, обнародван в ДВ бр.65 от20 август 1985 г.
В глава V на този договор, наименована “Правна помощ по наказателни дела и предаване”, се уреждат тъкмо въпроса за взаимното предаване на лица, осъдени по законодателството на другата страна. В съответствие с разпоредбите от тази глава Либия се съгласи да предаде на Република България осъдените от неин съд български медици. Как се е стигнало до съгласието Либия да предаде на България нашите граждани, е въпрос, който в случая е без значение. Същественото е, че осъдените от либийския съд български граждани са вече на територията на Република България. От този момент спрямо тях започва да се прилага българското право.
Съгласно чл. 47, ал.1 от Договора “Въпросите, свързани с изпълнението на присъдата в договарящата страна, която е приела да я изпълнява, се решават от компетентните органи на тази страна съобразно с вътрешното й законодателство.” Следователно, след като са приели да изпълняват постановената в Либия присъда, компетентните български органи притежават правната възможност да я изпълнят, както намерят за добре, но в границите, разбира се, на вътрешното ни законодателство. Те имат единствено задължението да уведомят “договарящата страна, в която е постановена присъдата, за решението по изпълнението на присъдата” (Чл.47, ал.2 от Договора).
Българското законодателство изрично предвижда възможността да бъде помилвано всяко осъдено от наказателен съд лице. Съгласно чл. 98 от Конституцията на Република България, “Президентът на републиката: ... 11. упражнява право на помилване.” Това право на президента не е свързано с никакви допълнителни правни изисквания. Следователно, като е издал указа за помилването на осъдените в Либия български медици, президентът Първанов не е нарушил, а напротив, е приложил основна разпоредба на нашето законодателство.
Юридически погледнато, президентът Първанов можеше и да не издаде този указ. Но морално погледнато, той не можеше да не го издаде. Отказът на президента да помилва нашите медици би означавал да се признае легитимността на съвършено нелегитимната присъда на либийския съд. Световно известно е, че нашите медици не са извършили престъплението, в което бяха обвинени. Те бяха не подсъдими, а заложници на една държава, която отказва да признае основните принципи на международното право. Във всички случаи безогледно бе нарушен чл.9, ал.3 от Международния пакт за гражданските и политическите права, съгласно който всеки наказателен процес трябва да приключи в “разумни срокове”. Какво общо има обаче “разумният срок” с почти деветгодишното задържане на нашите съграждани”? Продължило толкова дълго, това задържане отнема на съда и морално-психическата възможност да обяви задържаните лица за невинни. Това би означавало не само правно-политически скандал, но и заплащането на огромно обезщетение за претърпените от задържаните морални и материални загуби. Така либийският съд все повече затъваше в собственото си беззаконие.
Възможна е тезата, че осъдените в Либия български граждани би трябвало поне един ден да прекарат в българския затвор, та чак тогава президентът да издаде указ за помилването им. Но и тази теза е неприемлива, доколкото тя по същество отново води до признаване на легитимността на нелегитимната присъда.
Ще приключа, като кажа, че осъдените в Либия български медици, преди да бъдат помилвани от президента, бяха помилвани от българския народ. Президентът в случая просто нямаше друг ход. Да не се съобрази с волята на народа, би означавало той да се подложи на собствен блам.
26 юли 07 |
