Легитимният характер на  антифашистката съпротива

     Народното събрание отхвърли проектозакона, с който участниците във въоръжената антифашистка съпротива се признават за ветерани от войните.
Не за първи път Народното събрание изпада в преизпълнени с дисонанс солови изпълнения.  Преди година например НС отказа да приеме декларация за извършения в Турската империя  геноцид спрямо арменците. Съвсем скоро то, без всякакво чувства за свян, узакони правото си да нарушава Конституцията, като отхвърли предложените от председателя Пирински мерки срещу гласуването с чужди карти. Сега то отказва да признае легитимността на антифашистката съпротива у нас.   
Странно е наистина.. В цял свят народите са горди със своето участие в съпротива срещу  фашизма – местен и международен, а у нас, в България, напротив, управляващите бягат от тази гордост. Доводите им са колкото непочтени, толкова и несъстоятелни.
      
     Излизат ни най-напред с довода, че  в България фашизъм не е имало, поради което не е могло да има и антифашистка съпротива. Имало е единствено   терористична война срещу законните  български правителства.  Фашизмът у нас обаче имаше и той бе толкова жесток, колкото е жесток всеки друг фашизъм.  Започнал с  преврата на 9 юни 1923 г., когато бяха зверски убити министър-председателят на България Ал. Стамболийски и хиляди негови привърженици, фашизмът достигна своя апогей през годините на Втората световна война.  Без съд и присъда бяха избивани  съвършено невинни мъже,  жени, старци и деца – единствено поради подозрението, че имат някакво отношение към съпротивата срещу властта. Не само у нас се правят опити да се отрече съществуването  на фашизъм. Но в Германия, Австрия, Франция, Белгия Израел, Испания и Швейцария ония, които отричат проявите на фашизма (геноцида и пр.), са подложени на наказателно преследване. У нас фашизоидите са радват на пълна търпимост.

     Без да влизам в полемика с  “учени ” от типа на Желю Желев и Драгомир Драганов дали у нас е имало фашизъм,  ще си позволя да поставя следните няколко въпроса.

     Беше ли България съюзник на най-фашистката държава в света – нацистка Германия? Не обяви ли тя  война на Англия и САЩ, които вече се намираха във война с нацистка Германия? Не оказа ли тя възможна най-пълна логистична подкрепа на нацистка Германия във войната и срещу СССР?  Не стана ли по този начин България  съучастник в извършените от нацистка Германия  най-тежките престъпление срещу мира, срещу правилата за водене на войната, срещу  човечеството? По отговорите на тези въпроси не може да има никакви колебания. Те водят и до своя категоричен извод.

     Всеки  гражданин, който освен почтеност притежаваше и необходимия физически кураж,  бе длъжен да се включи във  въоръжената, но напълно легитимна борба (война) срещу нелегитимната нацистка власт в Германия. Доколкото българските правителства бяха съучастници в извършените от нацистите престъпления, борбата и срещу тях бе също колкото наложителна, толкова и легитимна. Юридически и морален  абсурд е да признаем  легитимността на усилията да се неутрализира един убиец, а да не признаем легитимността на усилията да бъдат неутрализирани неговите съучастници. Каквото признание заслужават борилите  се против нацистка Германия, същото  признание  заслужават и ония, които са се борили срещу нейните български съучастници.  Като съучастници на нацистите българските правителства преследваха същите цели, които преследваха и самите нацисти. Каква е тогава разликата между едните и другите? Защо следователно това, което ставаше в Германия е фашизъм, а това, което ставаше по същото време  в България не е фашизъм?

     В каквото отношение се намират българските фашисти с немските нацисти, в същото отношение се намират българските антифашисти с участниците в антихитлеристката коалиция. Българските антифашисти, включили се във въоръжената борба срещу нацистка Германия и нейните съюзници, бяха всъщност войници от армиите на Обединените нации. Те са участници във Втората световна война на страната на Обединените нации.  Това твърдение намира своето доказателство във факта, че водещи държави от антихитлеристката коалиция изпратиха свои представители при българските партизани, организирани в НОВА (Народоосвободителна въстаническа армия) Великобритания например изпрати при НОВА три военни мисии, една от които бе водена от Франк Томпсън, убит  от българските фашисти в нарушение на правилата за водене на войните. Тези държави разглеждаха  НОВА като  верен свой съюзник в борбата срещу общия враг - нацистка Германия и нейните съучастници. За тях следователно  не може да има никакво съмнение, че българските партизани са тъкмо толкова ветерани от Втората световна война, колкото и собствените им войници.

     Участието на българите във въоръжената съпротива срещу фашизма във всичките му измерения прояви своето огромно държавноправно значение  след  края на Втората световна война. Именно благодарение на антифашистката съпротива, както и на вдъхновяваната от антифашистите Отечествена война срещу хитлеристка Германия, България не претърпя третата национална катастрофа. От България не бе откъснат и  един квадратен метър земя, а репарациите и контрибуциите бяха намалени до възможния минимум.

     От съществено значение за престижа на българското съпротивително движение бе и фактът, че в него се включиха граждани от различни партии, движения, организации. Освен комунисти в съпротивата участваха и много сдружени земеделци, а един от партизанските отряди бе наименован “Дядо Вълко” – на името  на сдружения земеделец ятака Вълко Димитров, убит, след жестоки изтезания, от българските фашисти. Голям бе броят и на безпартийните антифашисти.  Но макар и с различни политически възгледи, всички участници в антифашистката съпротива бяха обединени от своя дълбок патриотизъм, насочен към спасението на България.

     Необходимото в случая признание за българските антифашисти трябва да има и своите  правни последици. Никой, разбира се,  не иска за българските антифашисти особени привилегии. Те трябва да имат само ония права, които са предоставени  на ветераните от войните. Защо наистина ще признаем за ветерани от войната  българските граждани, мобилизирани от държавата за участие във войната срещу нацистка Германия, а няма да признаем за ветерани от войната например ония българските граждани, които по призива на своята съвест през август 1944 нападнаха и унищожиха разположената край с. Жабокрек, благоевградско, немска военна част.

     Възраженията срещу въпросният законопроект  са свързани обаче съвсем не с така наречените привилегии. Ще припомня, че преди   12   години бе приет  Законът за признаване на участниците в антифашистката съпротива за участници във Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция (ДВ, бр. 60 от 1995 г.).   Този закон не предвиждаше  никакви привилегии, никакви права за антифашистите. Той бе израз единствено  и само на моралното признание за ония, които в трудните години на Втората световна война се включиха във въоръжената борба срещу нацистка Германия и нейните съучастници. Но четири години по-късно този закон  по предложение  на одиозния Георги Панев бе отменен. Значи въпросът се свежда не до “привилегиите”, защото такива привилегии изобщо нямаше, а единствено до моралното признание на делото на българските антифашисти.  Именно това - моралното признание на българския антифашизъм  - фашизоидите в България не искат да допуснат. В него те виждат своята собствена присъда. 

     Темата за “привилегиите” продължава да се експлоатира.. Нямало да бъде морално българските партизани и другите участници в антифашистката съпротива, да получат някакви “привилегии”, след като “жертвите на комунизма” нямали такива привилегии. Съпоставянето на така очерталите се две категории граждани е съвършено некоректно.  При хората, станали жертва на незаконно извършени от държавните органи действия,  стои наистина въпросът за тяхното обезщетение. Те следва да потърсят обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди  (причинени от незаконни действия и актове на държавни и общински органи или длъжностни лица). При участниците в антифашистката съпротива стои   въпросът не за някакво обезщетение (макар че в редица случаи стои и този въпрос - например за изгорените  жилища на хиляди  ятаци и партизани), а за правото им да бъдат признати за ветерани от войните. Това право не  може да им бъде отречено, доколкото то се основава на  неоспорими исторически факти.  

     Българските антифашисти не заслужавали държавното признание, защото  след Девети септември били  участвали в  насилнически действия спрямо невинни български граждани.  Няма да отрека, че след Девети септември имаше и случаи на несъобразени със закона изстъпления. Но кажете в коя революция, в която крупна промяна на обществения строй, не са били допускани различни видове изстъпления? Нима английската революция, ръководена от Кромуел, не взе хиляди свои жертви, между които и крал Чарлз І, обезглавен през  1649 г. Нима малко бяха жертвите на Френската революция, вдъхновявана от Робеспиер, който изпрати на ешафода не само френския крал Луи ХVІ, но и редица свои приятели  като Камил Демулен, Дантон и много още, между които и един от най-големите учени на своето време Антоан Лавоазие.  Но никой днес не отрича величието нито на  Кромуел, нито на Робеспиер. Да си припомним и някои обстоятелства от близката история.

     След края на Втората световна война във всички европейски държави привържениците на фашизма бяха подложени на сериозни наказателни репресии. Нацистките лидери бяха съдени в Нюрнберг (от подсъдимите 22 души  12    бяха осъдени на смърт  чрез обесване). Във Франция президентът маршал Петен бе осъден на смърт (по-късно помилван от Де Гол).  В Италия Бенито Мусолини бе обесен от италианските партизани с главата надолу. В Норвегия министър-председателят Куизлинг, чието име се превърна  в синоним на предателство, бе разстрелян. В малка Белгия за сътрудничество с нацистите са осъдени  50 000 души. Можем да не се съмняваме, че във всички тези държави покрай сухото е горяло и мокрото. Но никой не си е позволил  да отрича величието на антифашистката съпротива, нейния легитимен характер.

     Доводът за жертвите на комунизма е не само несъстоятелен, но и дълбоко неискрен. Нека обърнем внимание на обстоятелството, че меродавните днес среди проявяват своята ненавист не само към живите, но и към  мъртвите антифашисти, срещу ония антифашисти, които загинаха в жестоката битка срещу  международния и вътрешния фашизъм. Мъртвите са  во веки веков невинни. Защо тогава стотици паметници на загиналите българските партизани и ятаци  бяха едни разрушени, други поругани?! 

     Очевидно е, че и в този случай се изправяме пред неовладяната ненавист към антифашизма. Прав или не прав,  антифашизмът не бива да получи никакво признание – нито юридическо, нито морално. Зад тази позиция стоят – ще повторя и потретя -  българските фашизоиди.  За съжаление днес в България доминират именно този тип хора.  Те бяха и преди във властта – в правителството на Иван Костов бяха включени активни представители на българските легионери. Те са във властта и днес  -  какви са ония, които застанаха зад Симеон Сакскобургготски, човека, в чието име бяха постановявани смъртните присъди на българските антифашисти.

     Българските антифашисти трябва   в крайна сметка да получат исторически наложителното признание.  Но е целесъобразно да се потърси и  подходящата за случая  законодателна формула. Мисля, че трябва да се внесе  нов законопроект, който да има приблизително следното съдържание:

     «Член единствен. Българските граждани, участвали в въоръжената съпротива срещу нацистка Германия и съюзените с нея български правителства, се признават за участници във Втората световна война на страната на Обединените нации. Те имат правата по Закона за ветераните.»

     Не виждам как фашизоидите ще имат дързостта   да се противопоставят на един такъв законопроект.

      Накрая заслужава да се отбележи, че приравняването на участниците в антифашистката съпротива към ветераните от войните няма да създаде практически  никакви   финансови проблеми.. Огромната част от участниците в съпротивата  са  вече починали.  Освен това много от още живите  – това са отнася най-вече за партизаните – участваха и в Отечествената война и на това основание имат вече всички права по Закона за ветераните.  В крайна сметка от този закон ще се
възползват не повече от 2-3 хиляди души, които при това прогресивно ще намаляват.

     Не бива обаче да има съмнение, че българските антифашисти във всички случаи ще получат  признанието на историята.  Със своята самоотвержена   борба срещу колкото античовешкия, толкова и антибългарския фашизъм  те спасиха не само честта на България, но и нейното бъдеще.

3 май 2002 г.