Десет аргумента в полза на Путин

Павел ДАНИЛИН*

Също както през 1999, когато руската нация беше объркана от многобройните удари, нанасяни и отвън, и смутена от ерозирането на държавата отвътре, днес тя се нуждае от човек, способен да възстанови нейното единство, и отново, както преди 12 години, да и посочи правилния път.

Преди пет години, преобладаващата част от обществото настояваше Владимир Путин да инициира поправки в Конституцията, които да му позволят да остане държавен глава за трети пореден мандат. Руският президент обаче отказа да промени основния закон заради конкретен човек (в случая, заради себе си) и вместо това предложи на привържениците си да гласуват за кандидатурата на Дмитрий Медведев, който да продължи курса на развитие на страната, поет през 2000.

Като цяло, президентският мандат на Медведев беше напълно успешен във всяко отношение. През март 2012 обаче, руснаците ще избират Путин, а не Медведев. И въпросът за това, защо Путин се завръща начело на държавата е най-актуалният за руското общество. Отговорите на този въпрос (очевидни и не толкова, видими или пък скрити) трябва да бъдат дадени, защото са налице прекалено много инсинуации около това изключително важно политическо решение. Затова по-долу ще се опитам да изложа десетте най-важни аргументи в полза на кандидатурата на Путин.

Първият аргумент. Путин има правото да се кандидатира за президент в пълно съответствие с руската Конституция. В нея липсват каквито и да било ограничителни норми за бившите президенти на страната. В световната практика, връщането на власт на популярни политически лидери също не е рядко явление. В САЩ например, Грувър Кливлънд се връща в Белия дом след четиригодишно прекъсване (1889-1993). Константинос Караманлис отново заема поста президент на Гърция след петгодишно прекъсване (1985-1990). От съвременните политици, най-известен в това отношение е президентът на Никарагуа Даниел Ортега, който е държавен глава през 1985-1990 и отново пое този пост през ноември 2006.

Вторият аргумент. Степента на подкрепа за Владимир Путин от страна на руснаците, т.е. т.нар. „индекс на доверието”, е по-висок, отколкото на който и да било друг политик в страната, надхвърляйки дори рейтинга на действащия президент Дмитрий Медведев с около 10%. По данни на от 29 декември 2011, той достига 51%, като останалите политици му отстъпват в пъти.

Третият аргумент. Отговорността пред нацията не е празна дума. Разбира се, историята познава немалко случаи, когато популярни политици доброволно се отказват от властта. Така, римският император Диоклециан, създал системата на домината, предпочел да сади зеле във вилата си, докато империята му се разпадала заради междуособиците на августите и цезарите. Силният човек на Китай и председател на Централния военен съвет на Китайската компартия Дън Сяопин, който обявява оттеглянето си от всички постове през 1989, по-късно бива принуден (по време на посещението си в най-големите градове в страната) да се бори с цензурата за да общува със собствения си народ. Когато обаче става дума за действащ политик, т.е. за човек, който не възнамерява да разчита на пенсията си и да обикаля курортите, стремежът да реализира собствения си политически курс е задължително условие. Така, президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт цели четири поредни мандата последователно води САЩ към позицията на лидер на западния свят. На свой ред, британският политик Уинстън Чърчил, който ръководи различни министерства преди и след Първата световна война, на два пъти оглавява правителството, в момент когато страната му се нуждае от наистина силен лидер: през 1940-1945 и 1951-1955. И след като Владимир Путин безспорно е най-популярния политик в Русия, нима не може да издигне кандидатурата си, ако за това няма никакви пречки от страна на националното законодателство? Напротив, евентуалният му отказ да се кандидатира, само би изненадал и разочаровал избирателите.

Четвъртият аргумент. Легитимността на властта е сериозен въпрос. През 2008, свръхпопулярният Путин легитимира президентските избори, в които той, самият не участваше, като еднозначно подкрепи кандидатурата на Медведев, който, на свой ред, го предложи за премиер. Тогава избирателите бяха наясно, че гласувайки за Медведев, всъщност гласуват за Путин. По този начин властта в страната укрепна и напълно беше легитимирана в очите на руските избиратели. Тандемът Путин-Медведев се съхрани през целия четиригодишен мандат. Проучванията на общественото мнение сочат, че той постоянно е на първо място, което доказва, че предпочитанията на руските избиратели не са се променили особено от 2008 насам. В същото време, беше естествено, че рейтингите на двамата паднаха малко по време на парламентарната кампания през 2011. Веднага след нея обаче рейтингът на Владимир Путин отново започна да расте. Тоест, ясно е, че без него президентските избори през 2012 не биха отговаряли на очакванията на руските избиратели.

Петият аргумент. През последните години политическият спектър в Русия се обогати с нови лица – от една страна те са представени в Народния фронт, кадровите резерви на президента и „Единна Русия”, а от друга - нови хора издига и опозицията. Въпреки това, дори и най-популярните представители на новите руски политици остават далеч зад Владимир Путин. Само единици могат да съберат по няколко хиляди привърженици на своите митинги, но никой не е в състояние да привлече по няколко стотин хиляди. А Путин го прави редовно. И след като е политик, с когото са свързани надеждите на толкова много руски граждани, може ли да им обърне гръб?

Шестият аргумент. Путин е създателят на днешна Русия. Колкото и да възхваляват Елцин, истината е, че в края на управлението си той предаде на Путин една страна, обзета от хаос. В нея регионалният сепаратизъм се съчетаваше с директната намеса на международния тероризъм, способен да сложи кръст на самата руска държавност. Призивите да бъде изоставен Кавказ, които се чуваха през 1999, бяха сурова реалност. След това обаче, щеше да се наложи да бъде изоставено и всичко останало (в този смисъл е симптоматично, че напоследък отново се чуват подобни внушения). Регионалната опозиция, митниците по границите на субектите на Федерацията – всичко това съществуваше само допреди 12 години. Путин спаси Русия и я превърна в държава, която отново се смята за една от най-влиятелните в света.

Седмият аргумент. Авторитетът на Русия на международната сцена не просто нарасна. Страната не само възстанови своя суверенитет, но и значението си. Ако по времето на Съветския съюз се страхуваха от нея, а по времето на Елцин я презираха, сега я уважават. Без руско участие не минава нито един сериозен икономически форум, няма среща на върха, където се решават съдбините на света, без в нея да участва и Москва. Възможно ли беше това през април 1999, когато на Елцин беше съобщено постфактум за предстоящото разширяване на НАТО, а той само мигаше с очи и единственото, което можа да каже, беше „нормално”? Днес ситуацията е съвършено различна. От кого започнаха да искат заеми държавите от ЕС, т.е. онези, за които руснаците бяха свикнали да говорят със суперлативи? От Русия на Путин. Кой заема третото място в класацията на най-влиятелните световни политици за 2011 на списание „Форбс”? Непосредствено след Барак Обама, който през миналата година отстъпи първото място на Ху Цзинтао, е руският премиер Владимир Путин. Накрая, при чие управление Русия от „третостепенна държава от Втория свят” влезе в десятката на най-силните световни икономики, изкачвайки се първо на седмо, а напоследък дори на шесто място в света по своя БВП (по паритет на покупателната способност). За сравнение, съседна Украйна, където междувременно беше осъществена т.нар. „оранжева революция”, се намира чак на 39-то място и все още не е успяла да постигне дори 2/3 от потенциала на някогашната УССР.

Осмият аргумент. Никой не може да отрече общия подем в икономиката, индустрията, селското стопанство и другите отрасли при управлението на Путин. Капитализацията на руските компании, а това означава и на милионите техни акционери, нарасна десетки и стотици пъти. Средната заплата се увеличи от 2 до 17 хиляди рубли, т.е. почти девет пъти. Индустриалното производство нарастваше средно с 8% годишно. Външният дълг, превърнал се в огромно бреме за Русия на Елцин (133,2 млрд. долара, на 1 януари 2000), към края на втория президентски мандат на Путин падна до 45 млрд. При това бюджетът на Русия нарасна от 4,8 трлн. рубли, през 1999, до 33,2 трлн., през 2007 – т.е. почти седем пъти. Най-добра илюстрация обаче са демографските показатели: при управлението на Путин раждаемостта нарасна от 1,260 млн. души, през 2000, до 1,61 млн., през 2007. Накрая, средната продължителност на живота се увеличи с повече от две години – от 65,3 до 67,5 години.

Деветият аргумент. Съвсем наскоро всички преживяхме първата вълна на глобалната икономическа криза. Това със сигурност беше тежко изпитание. Но за Русия тази криза нямаше пагубните последици, които изпитаха много други държави. Така, ако в Германия, икономическият спад достигна 17,2%, а в Япония – цели 21,2%, в Русия той беше само 9,3%, през 2009. През всички останали години руската икономика демонстрираше растеж и продължава да го прави, преодолявайки последиците от първата кризисна вълна. В Русия няма масови протести срещу икономическата политика на правителството, като тези в Гърция, Великобритания или Франция. В същото време, ако в САЩ без работа продължават да са 10% от работоспособното население, в Русия безработицата е дори по-малка, отколкото в предкризисната 2007 (6,1%, т.е. малко повече от 4 млн. души). Правителството на Путин предотврати банковата криза и не позволи фалита на най-големите предприятия, където работят милиони руски граждани. И всичко това беше направено с активното участие и последователното ръководство на премиера на Руската Федерация.

Десетият аргумент. Разбира се, предизвикателствата и заплахите пред Русия не са се изпарили. Напротив, не само по руските граници, но и в други зони, продължават инспирираните отвън т.нар. „революции”, в резултат от което глобалната дъга на нестабилност се разширява. За някои западни държави и най-вече за САЩ очевидно е много по-удобно да решават собствените си икономически проблеми за чужда сметка. Междувременно, втората вълна на глобалната криза всеки момент ще се стовари отново върху тях, включително и върху онези, които първата вълна не засегна сериозно. В Русия също не всичко е спокойно – активизираха се опозиционните структури, които много биха искали страната да тръгне по пътя на Украйна, Сърбия или други подобни на тях държави, застрашени днес от дезинтеграция. Но сред онези, които издигат лозунги по площадите и призовават „да убием дракона”, липсват фигури, способни да консолидират руската нация.

И тъкмо това е главният аргумент. Защото днес единствено Путин е в състояние да обедини страната и отново, въпреки целия външен натиск, да възстанови консенсуса, макар и на нова основа. Както през 1999, когато руската нация беше объркана от ударите отвън и смутена от ерозирането на държавата отвътре, тя се нуждае от личност, способна да възроди нейното единство и отново, както преди повече от 12 години, да и покаже верния път. И това е Путин.

* Авторът е известен руски журналист и политолог. Сътрудник на Фондацията за активна политика. Статията е публикувана във вестник „Взгляд”.

Превод Нако Минчев