Наш домашен “диктатор”,
или Суверенни нонкомформисти *
Виталий Третяков
Главен редактор на “Московски новини”
От една страна е твърде забавно да се наблюдава как цивилизованият, законопослушен и пледиращ за ненамеса във вътрешните работи на други страни Запад се опитва да дестабилизира Белорусия и да раздуха все пак неразпаления пожар на антилукашенската революция в тази суверена страна.
От друга страна това е доста странно. Във Франция за втори път през последната половин година пламтят масови безредици. В САЩ – демонстрации против войната в Ирак, а правителството продължава да я води, независимо от мнението на значителна, ако не и по-голямата част от населението. Във Великобритания – корупционен скандал в управляващата партия. Рейтингите на президента на САЩ и на премиер-министъра на Великобритания паднаха до минимални стойности (но все-пак по-големи, отколкото резултата на “лидера на белоруската опозиция” на изборите, ако даже умножим последният по три или четири). Евросъюзът едвам-едвам се измъкна от карикатурния скандал, едва не довел до изостряне и на без това сложните отношения на Западна Европа с ислямския свят. Готви се разчленяване на Сърбия – отделянето от нея на Косово. Между впрочем, независимо от мнението на самите сърби. В цитаделата на евроатлантическия съд, Хагския трибунал, един след друг умират подсъдими: един завършва живота си със самоубийство, друг – или просто умира от това, че не му разрешили да се лекува, или, ако е бил здрав, отровен от някого. В балтийските страни, членки на ЕС и НАТО, както по-рано се покланят есесовски легионери и разгонват демонстрации на антифашисти, не броейки за граждани до една трета от коренните жители. Още не е изсъхнало съвсем мастилото в отчетите на западните наблюдатели, признали за демократични и прозрачни изборите в Афганистан и в Ирак (между впрочем, в условията на окупация, което само по себе си е свидетелство за тяхната демократичност). При това ако примерно е точно известно, колко са загиналите военнослужещи от окупационните американски и европейски войски в Ирак (няколко хиляди), то броят на загиналите за годините на окупация иракчани се пресмята приблизително, на око – просто десетки хиляди.
Нима не си струва отначало да се приведат в порядък, макар и частично тези проблеми, много от които се касаят до собствената демокрация и правата на човека (включително правото на живот), и правото на отделно взети народи на юридически зависими от ЕС, САЩ и НАТО територии, а също на териториите на страни, не влизащи нито в ЕС, нито в САЩ, нито в НАТО, но самоволно поставени от Брюксел и Вашингтон под своя опека, а чак след това политически да “преустройват” Белорусия, която въобще за това никого не е молила и явно сама е способна да се справи със своите проблеми?
От трета страна, всичко това е не само забавно и странно, но и страшно. А ако изведнъж разпалят все пак пожарът на “революцията”, независимо от напълно негорящия материал? Да провокират властите (очевидно това е първата оперативна цел) към насилие, към кръвопролитие? Да се домогнат, в резултат на петия или шестия тур до “законни и демократични” избори на човек, даже според най-комплиментните оценки, буквално изсмукани от пръстите, представляващ интересите на не повече от четвърт от населението на Белорусия, не притежаващ ни най-малък опит за управление на страната, не способен без задгранична помощ да изведе на площада и десет хиляди човека, да стане президент?
Естествено, Белорусия не е Франция или Великобритания, хе е Холандия или Швеция – за нея не е жалко. На нея може да й пробутат и такъв президент – така да се каже президент на преобладаващото малцинство. Но все пак – хуманно ли е това? Демократично ли е? Прилично ли е накрая?
Провелите “революцията” в Грузия – до сега не се знае кои са те, с отчитането на какво ниво на корупцията трябва да се субсидира местната власт, за да не рухне. Проведоха в Украйна - “оранжевите” се провалиха за една година пред очите на населението толкова, колкото ненавижданият Кучма се провали за два пълни президентски мандата. Организираха в Киргизия – получиха хаос и загуба на контрола от централната власт на значителна част от територията на страната. Сега да опитаме, просто в хаос или в истинска гражданска война можем да потопим Белорусия, впрочем, намираща се в центъра на Европа?
Ако това е отговорна политика, то какво тогава е абсолютна безотговорност? Ако това е трезва политика, то какво тогава е безумие? Ако това е ненамеса във вътрешните работи, то какво е тогава намеса – операция на специалните служби за ликвидирането на президента на чужда страна, не по-малко?
Аз напълно разбирам, че порядките, царящи в Белорусия, могат да не се харесват на някого, при това силно да не се харесват. Още по-добре разбирам, че не им се иска, щото Белорусия да се съедини с Русия (между впрочем, не е факт, че това ще стане). Не е грях да се изпитват такива чувства и да имаш такива желания. Но съм уверен, че и грехът, и грешката, и престъплението заради удовлетворяване на тези свои желания и минимизиране на своите отрицателни емоции хвърлят към разпиляване на цяла страна, при това не своята, а чужда. Страна с напълно дееспособна власт, макар и твърде повече авторитарна, отколкото френската или немската. Страна със съвсем прилично ниво на материалното благополучие на населението. Страна, не посягаща на чужди територии, не налагаща своя начин на живот на други, не устройваща нито революции, нито контрареволюции, нито държавни преврати в съседни държави.
Греховете на сегашната белоруска власт са много. Някои от тези грехове са просто безобразни. Демокрация по западноевропейски образец в Белорусия не е построена, да и не вижда в това своята главна цел президентът Лукашенко. Последното, впрочем, не означава, че полуавторитарният лукашенковски режим в страната не еволюира все повече и повече към страната на по-големия демократизъм.
Но кой е обявил световен шампионат по скоростно внедряване на демокрацията – ООН? Кой е казал, че аутсайдерите на този шампионат (впрочем, нима за Белорусия не бягат още десетки и десетки изоставащи?) могат да бъдат осъдени на разстрел? Кой и на кого даде правото да произнася присъдата? Присъда, смисълът на която е в това, щото заради пълноценна демокрация да унищожиш гражданския мир и спокойствието на цяла страна?
Да, Александър Лукашенко не е демократ (макар абсолютното болшинство от населението на Белорусия на изборите да е гласувало за него – и това е факт, при това гласувало доброволно, по собствено желание). Да, Александър Лукашенко е авторитарен ръководител. Ако искате, аз даже съм готов да призная, че Александър Лукашенко е диктатор (макар, естествено, това да е голямо преувеличение). Но, първо, дайте да оценят неговата “диктатура” самите белоруси – вие нямате право да подменяте техните решения с вашите. Второ, голяма част от Европа е дошла до демокрация чрез диктатура, едни по-рано, други по-късно.Трето, повтарям се, заемете се със своите проблеми – белорусите не са се наемали към вас за подмандатна територия и колониален народ. Четвърто, ще кажа най бунтарското, това е наш диктатор. И ние, Русия, няма да дадем да го обиждате. Не заради него, а заради Белорусия, която сама с Лукашенко както той заслужава ще се разбере. А ние ще помагаме. Да го демократизираме, да го коригираме, да го критикуваме (повече, отколкото Лукашенко, руската преса и руските политици никого от своите реални съюзници не са критикували), ще го уговаряме, ще му готвим смяната и прочее и прочее. Но да изместим Лукашенко и по този начин да подхвърлим съседната, приятелската и реалният съюзник на нашата страна в хаос или гражданска война Русия не може да си позволи. И, естествено, няма да позволи. И ще отиде на най-жестокия конфликт с която и да е сила, която се опита въпреки волята на самите граждани на Белорусия да свалят Александър Лукашенко. Да го свалят чрез класически държавен преврат, по пътя на квазидемократична псевдореволюция, по пътя на специални операции, по пътя на окупация. Тук не трябва да има съмнения.
И така, Александър Лукашенко е пълен с грехове (впрочем, малко повече, отколкото в болшинството политически лидери). Но, естествено, той не е единствения диктатор в света, ако даже го считаме за диктатор. Той, безусловно, е един от десетките, възможно е, от стотиците авторитарни лидери, възглавяващи днес политическите режими на различни държави в света. И в този смисъл Александър Лукашенко – фигура съвсем не ексклузивна **, не екзотична, не от редицата на нестандартните, неподлежаща на каквито и да е международни, още повече на чуждестранни репресии. Авторитаризмът на Александър Лукашенко е напълно банален за половината официални ръководители на страните, членки на ООН.
Защо тогава този банален авторитаризъм на Лукашенко дразни Запада и особено САЩ, които имат за приятели съюзници и просто делови партньори къде-къде по-големи деспоти, диктатори и автократи? Защото, както вече отбелязах, Лукашенко хипотетично може да доведе Белорусия до създаването на пълноценна съюзническа държава с Русия. Но има и втора причина. Белорусия, независимо от своите неголеми размери, при Лукашенко демонстрира максимално възможното за такава страна самостоятелно вътрешно и външно поведение. Белорусия при Лукашенко се явява една от не многото максимално суверенни не по име, а реално суверенни страни в света.
Страни с такъв обем реално демонстрируем суверенитет, като Белорусия, сега в целия свят могат да се изброят на пръстите на двете ръце. Белорусия сега е суверенна примерно в същата степен, както САЩ и Китай. Тя даже е по-суверенна, отколкото Русия, макар и да се намира под егидата на суверенитета на последната.
Това, естествено, не може да не дразни страната, чувстваща се за господар на всички останали страни, а също така десетки други, притежаващи по-голяма мощ, отколкото Белорусия, по демократични вътре в себе си, но принудени да се прекланят под тежката длан на световния хегемон. Защо ние не можем, а Белорусия да може? Защо ние не смеем, а Минск, а “някакъв си там” Лукашенко смее?
Белорусия сега – това е политически нонкомформист, политически еретик, политически дисидент. Страна, не желаеща да се подчинява на установените от други, без отчитане на нейното мнение и интереси, порядки.
В Европа такива политически нонкомформисти и еретици останаха само две – Русия и Белорусия. И именно за това ние, Русия, Белорусия, с Лукашенко или без него, никога няма да предадем. Ако само самите граждани на Белорусия не се откажат от Русия. А ако ги предадем,то предаваме и тях, и себе си.
Някога по- късно аз ще разкажа и за това, че Русия твърдо и определено трябва да отреже и изхвърли от политиката Лукашенко. Но, естествено, не сега.
Сега ще добавя само едно. Лично аз, в своето сегашно състояние и със своите сегашни усещания, не бих искал да живея под властта на режима на Александър Лукашенко. Но още по-малко бих искал, да го изпрати в оставка някой друг, освен болшинството на самото белоруско общество.
* нонкомформист – ненагажденец (стремящ се към единомислие);
** изключителна, специална.
http://mn.ru/
Превод М.Кръстев