Комунистите установиха много по-стабилно социално осигуряване от скандинавския тип социална демокрация — при това го постигнаха с по-малко ресурси на разположение и при по-ниско ниво на развитие — и независимо от неуморните усилия на капиталистическия свят да провали социализма.

        Съветският социализъм беше — и остана! — модел за човечеството: той показа какво може да бъде постигнато извън ограниченията и противоречията на капитализма.
Но към края на 80-те години контрареволюция помете социалистическа Източна Европа, а в Съветския съюз Горбачов усърдно демонтираше опорите на съветския социализъм.
Някои очакваха наивно, сляпо, глупаво в резултат на разрушителните действия на Горбачов да се стигне до процъфтяващо консуматорско общество, в което съветските граждани с големи банкови сметки от новите приходи от новите работни места ще се приземят в жизнена и ефективна пазарна икономика, ще наводнят многоцветните, луксозни супермаркети, за да избират от натъпканите със стоки рафтове. Други пък си представяха избуяването на нова ера на процъфтяваща многопартийна демокрация и широки граждански свободи в съжителство с обществена собственост на значимите върхове на икономиката – модел, свързан много повече с утопичното фантазиране отколкото със суровата реалност.
        Разбира се, нито едно от големите обещания на контрареволюцията не беше спазено. И докато в началото на 90-те години унищожаването на социализма в Съветския съюз и Източна Европа беше прокламирано – не на последно място и от “левите” интелектуалци в САЩ — за голяма победа на човечеството, днес, повече от десетилетие по-късно, няма нищо за празнуване и тържествуване.

        Разрушаването на социализма беше катастрофа, една голяма измама, която не само не реализира обещаното, но причини непоправима вреда и в предишните социалистически страни, и на Запад. Милиони бяха хвърлени в унизителна, мъчителна бедност, империализмът беше освободен от задържащото въздействие на социалистическия блок, надниците и социалните придобивки на Запад се сринаха под натиска на засилената конкуренция за работни места, удавени в потока безработни, нахлуващи от бившите социалистически страни – където дотогава — и съвсем правилно! — безработицата беше едва ли не ругателна дума. Безброй гласове в Русия, Румъния, Източна Германия и навсякъде оплакват откраднатото от тях – и от човечеството като цяло. «Ние живеехме по-добре при комунизма. Имахме работа. Имахме сигурност. » А пред заплахата за работните места — заплаха, олицетворена от пълноводния мътен поток безработни имигранти от Източна Европа — работниците в Западна Европа бяха принудени да се съгласяват на по-дълъг работен ден, по-ниски надници, на орязване на социалните им придобивки. Днес те водят отчаяните борби на хванати в капан, където победите са малко, а пораженията много. И тези западни работници живяха по-добре — някога — в миналото…

        Но това дотук разкрива само едната страна на историята. Други — инвеститорите и корпорациите, които превзеха новите пазари и възможности за печеливши инвестиции и касират печалбите от ниската стойност на труда, естествен резултат от многократно усилената конкуренция за работни места — имат добре обосновани причини за тържество. Същото се отнася и за феодалния и промишлен елит на старите режими в бившите социалистически страни, които получиха обратно именията и фабриките си. Но те са малцинство. Защо останалите от нас трябва да празнуваме собственото си унищожение?

        Преди разрушаването на социализма повечето от хората по света бяха защитени от колебанията и характерната обща несигурност на глобалния капиталистически пазар благодарение но системата му на централно планиране и поддържаните от нея високи ограничителни митнически бариери. Но когато социализмът в Източна Европа и Съветския съюз беше разрушен, а Китай замарширува решително надолу по пътя към капитализъм, незащитената работна сила на разположение на транснационалните корпорации се увеличи многократно. Днес тя им се предлага унизително евтино. Не е нужно да си висококвалифициран специалист, за да разбереш какво означава това за американските работници и тези в Германия, Англия и другите западни страни: усилена конкуренция на всички срещу всички за ограничен брой работни места. И неминуемо приходите падат, отвоюваните придобивки ерозират и работните часове се удължават. И, естествено, печалбите на капиталистите нарастват главоломно.

        Нарастващата конкуренция за работни места вече принуждава работниците от Западна Европа да приемат по-ниско заплащане. Работниците в Дамлър-Крайслер, Томас Кук и други фирми работят повече часове, а в някои случаи и за по-ниско заплащане и без каквито и да било допълнителните добавки — за да запазят работните си места и предотвратят преместването на производствените линии в Чехия, Словакия или някои други бивши социалистически страни — същите, които под управлението на Червените осигуряваха работа за всички. Повече работа за по-малко пари е прекрасен резултат за корпоративната класа — точно същият беше постигнат от фашистите в Германия и Италия за местните капиталисти през 30-те години. Да, методите бяха различни, но антикомунизмът на съвременните последователи на Мусолини и Хитлер, от друга страна, се оказа точно толкова полезен за осигуряване на същите реакционни цели. Никой от онези, превърнати днес в роби, напълно зависими от игрите на пазара на работна ръка — включително работниците от Съединените щати — не следва да празнува унищожаването на комунизма.

        Може би някои от нас още не знаят, че всички ние, обикновените хора, бяхме жестоко ограбени. А може би някои не бяха. Да вземем за пример радикалния историк от САЩ Хауърд Зин (Howard Zinn), който — заедно с много други изтъкнати “леви” интелектуалци — поздрави отхвърлянето на комунизма с възторг. [1] Доскоро съм се възхищавал — както много други — от книгите на Зин, от статиите му и активната му обществена ангажираност. Смятам, че яростният му антикомунизъм е типичен за т.нар. “леви” интелектуалци в Съединените щати. Не трябва да се изненадваме, че в една среда толкова враждебна към комунизма, демонстрацията на антикомунизъм се превръща в стратегия за оцеляване от всички, които се стремят към установяване на връзки и запазване на репутациите си сред една по-голяма (и истерично антикомунистическа) публика.

        Но е възможно да има и друга причина за антикомунизма на онези, чийто политически възгледи ги правят уязвими за обвинения в симпатии и меко отношение към комунизма. Сред т.нар. инакомислещи в собственото им общество се наблюдава естествена тенденция към идентифициране с дисидентите от други общества — а прокапиталистическата, антисоциалистическа западна пропаганда, то се знае, издигна “дисидентите” в социалистическите страни до статуса на герои — особено арестуваните и репресираните по някакъв начин от тамошните държава, упражняваща законното си право на самозащита. За тези хора ограничаването на гражданските свободи някъде има огромно значение — както и ограничаването на собствените им граждански свободи. Например, фактът, че Червените успяха да реализират едно общество на приемлива умереност и икономическа сигурност за ВСИЧКИ, се признава интелектуално като постижение в някаква степен, но то едва ли ще разпали въображението на някой, който се радва на стабилен доход, на уважението на висшестоящите, чиито книги се четат от много хора, а лекциите му имат своя постоянна публика. На такъв човек не се налага да събира отпадъчни въглища в крайградските депа за боклук, за да добави нещичко към мрачното си мизерно съществувание в блатото на бедността. Някои обаче го правят.

        Четиринайсетгодишната Карол и дванайсетгодишната й сестра Алина, например, ежедневно ровят в депото за промишлени отпадъци край Свиетокловице в бивша социалистическа Полша. Заедно с баща си там те търсят скрап и долнокачествени въглища — всичко, което може да им осигури няколко долара, за да могат да си купят ежедневната мизерна дажба храна. «При комунизма се живееше по-добре» — въздиша 49-годишният баща на Карол, повтаряйки един рефрен, който се чува непрекъснато не само в Полша, но и във всички други бивши социалистически страни в Източна Европа и Съветския съюз. — «Аз лично работих 25 години в едно предприятие, а сега никъде не мога да намеря работа — каквато и да било работа. Сега се търсят само млади и квалифицирани работници.» [2]) Густав Молнар, политически анализатор към Института «Ласло Телеки» изтъква, че «чуждите фирми» в страната му «наемат само хора под 30 години. А това поставя поне половината от населението извън играта» (и живота!). [3] Това сигурно удовлетворява изискванията на чуждите корпорации — а отхвърлянето на социализма може да гъделичка приятно добре охранените интелектуалци от Бостън — но е истински разгром за онази част от полското население, което ежедневно рови в планини от индустриални отпадъци, за да се изхрани. При социализма «ВИНАГИ имаше работа за ВСИЧКИ». [4] Имаше и къде да се живее – имаше безплатни училища — имаше и доктори, които вършеха работата си, без да пребъркват алчно джобовете ти. Така че защо Хауърд Зин се радва на разрушаването на комунизма?

        Ясно се вижда, че разгромът на социализма не донесе нищо добро на мнозинството от хората. Днес, повече от десетилетие след контрареволюцията в Източна Европа, 17-те бивши социалистически страни са неизмеримо по-бедни. В Русия бедността е три пъти по-голяма и по-дълбока. Едно дете на десет — а това прави три милиона руски деца — живеят като скотове, недохранени, облечени в дрипи, гаснат — ако имат късмет — в мръсни, мизерни апартаменти. Само в Москва от 30,000 до 50,000 деца спят по улиците. Продължителността на живота, образованието, неграмотността в зряла възраст и доходите са в небивал упадък. Доклад от Европейската организация за защита на децата, написан през 2000 год., изтъква, че 40 % от населението на бившите социалистически страни — тоест, 160 милиона души! — живеят в неописуема бедност. Кривата на смъртността между новородените и туберкулозата се изкачва стремително нагоре и наближава нивото на същите показатели в страните от Третия свят. Според ООН, положението е катастрофално. И навсякъде историята е една и съща.[5, 6, 7, 8]

        През 2001 год. руското правителство прокара нов трудов кодекс, с право определен като достоен за ужасяващите времена на Дикенсова Англия. Основната му цел е създаване на благоприятен климат за осигуряване на капиталистите максимални печалби за минимално време. Във връзка с това се премахват социалните и профсъюзни придобивки и гаранции от съветско време, съкращават се отпуските по майчинство, минималната надница достига шокиращи ниски равнища, а работният ден се удължава до “доброволните” 12 часа! [9] «По-добре се живееше при комунистите» — заключава Александър. —«Магазините сега преливат от стоки, но те са недостъпни за обикновения човек.» Виктор скърби за «стабилността на годините с безплатно и общодостъпно здравеопазване, безплатно образование - от детската градина до завършване на университета! — жилищно осигуряване и защитена старост. Сега аз съм лишен от всичко това.»[10] Е, днес — стига да поискат — Александър и Виктор могат свободно да критикуват новото правителство, без да подбират думите си, но това едва ли е компенсираща утеха за ограбения им живот.

        Йон Ванчея, румънец, който се мъчи да оцелее с мизерната си пенсия от 40 долара на месец, казва: «Вярно е, че в миналото нямаше много неща за купуване, но сега цените са толкова високи, че не можем да си купим храна — да не говорим за сметките за електричеството.» Повтаряйки думите на много румънци, Ванчея добавя: «По времето на Чаушеску животът беше десет пъти по-добър.»[11]

По: http://www.septemvri23.com/