БРАВО НА ЧЕРВЕНИТЕ!
Стивън Гауанс
Страници: 1 2
В съседна България 80 % от хората са по-зле сега, в годините на прехода към пазарна икономика. Само 5 % обявяват подобрение на жизнения си стандарт. [12] Мими Виткова, българска министърка на здравеопазването в продължение на две години в средата на 90-те години, резюмира десетилетието след разрушаването на социализма по следния начин: «Ние никога не сме били богата страна, но при социализма децата ни бяха здрави и добре нахранени. Всеобщата имунизация на българските деца беше държавна грижа и отговорност. На пенсионерите и инвалидите бяха осигурени всички възможности за нормален живот. Всички те получаваха безплатни лекарства. Лечението и в поликлиниките, и в болниците беше безплатно.» Но нещата се промениха, казва тя. «Днес, ако човек няма пари, той няма достъп до лекарска помощ. А повечето хора нямат пари. Икономиката ни е срината до основи.» [13]
В Източна Германия се появи ново явление: ”осталгия” — тоест, носталгия за осигурената работа на стария режим, за безплатното здравеопазване, безплатното образование и държавните университетски стипендии (които покриваха ежедневните разходи), евтините наеми, книгите и списанията на ниски цени, за евтиния обществен транспорт. По време на «студената война» относителната бедност на Източна Германия в сравнение със западната й част беше приписвана на обществената собственост и централното планиране при социализма — двете основни препятствия за икономиката — според антикомунистите. Но пропагандата удобно игнорира факта, че източната част на Германия винаги е била по-слабо развита от западната, че беше ограбена от ключови човешки ресурси в края на Втората световна война от окупационните сили на САЩ, че Източна Германия понесе основната тежест на военните репарации за Москва. [14] Пропагандата твърдеше, че бегълците от Източна Германия търсят спасение от репресиите на брутален режим — и някои от тях може наистина да са били необуздани антикомунисти — но болшинството бяха икономически бегълци, примамени от видимия блясъка на по-проспериращия Запад.
Днес никой непредубеден човек не може да каже, че обещанията за богатство и разцвет на Източна Германия бяха реализирани. Несъществуващата преди безработица сега се движи официално в границите на 25 %, наемите скачат до небето, никой не ходи на лекар — освен ако има пари. Промишлената инфраструктура – макар и по-слаба от тази в Западна Германия по време на «студената война», но все пак развиваща се тогава — днес е почти изчезнала. Населението прогресивно намалява, тъй като потоци икономически бегълци потеглиха на запад в безнадеждно търсене на работа и по-добри възможности за живот. [15] «Казваха ни, че капитализмът е жесток» — спомня си Ралф Кьомерер, работник на Отис Елеватор. — «Оказа се, че това не са били празни думи.» [16] Колкото до приказките за днешните “свободи” на източните германци, Хайнц Кеслер, бивш министър на отбраната на Източна Германия, заявява язвително: «Милиони хора от Източна Европа сега са свободни от работа, свободни от безопасни улици, свободни от здравеопазване, свободни от социална осигуреност.» [17] И все пак Хауърд Зин се радва, че комунизмът е рухнал. И нищо чудно — той не живее в Източна Германия.
Но кои са тези, които живеят по-добре след реставрацията на капитализма? Ото Йелинек, чех, чието семейство избягва в Канада, когато Червената армия прогонва хитлеристите и в Чехословакия се установява антифашистко правителство. През
80-те години Йелинек става министър в канадското консервативно правителство на премиера Мълрони, което застава плътно зад политиката на Рейгън. Днес той живее в Прага и е една от «многото личности с влиятелни позиции в политиката и бизнеса, върнали се в страната». (18) Какво точно връща Йелинек и нему подобните обратно? «Тези хора разбират, че те по-добре от всеки друг могат да помогнат на нацията ни да премине към пазарна икономика (капитализъм)» — заявява директорът на Института за съвременна история в Прага Олдрих Тюма [19]— друг начин да се каже, че благодарение на връзките си те по-добре от всеки друг знаят къде и как могат да попълнят банковите си сметки. И, разбира се, не може да се игнорира примамката на реституцията — връщане на имоти, някои от които могат да бъдат дадени под наем и превърнати в допълнителен източник на печалби. Йелинек не реституира дома си в Прага — той се оказва посолство, но чешкото правителство го компенсира с «20 акра имот в околностите на Прага». [20]
Вацлав Хавел, драматург, превърнат в президент, произхожда от известно яростно антисоциалистическо семейство от Прага. Бащата на Хавел е богат магнат, занимаващ се с продажби на недвижими имоти и навремето разполагащ и разработващ голям брой имоти там. Единият от тях е дворецът Луцерна, «място за развлечения… безистени с магазини, театри, киносалони, нощни клубове, ресторанти, бални зали» — според справочника на Фромър. Той се превръща в предпочитано място за развлечение и събиране на новобогаташите — включително и на Хавел-син, който, отгледан от гувернантка и разкарван с шофьор по града, «прекарва ранните си години по лъснатите мраморни подове на Луцерна». Но после настъпва трагедията — от гледна точка на Хавелови. Червените национализират Луцерна и другите имоти на семейството и ги предоставят за обществено ползване, лишавайки Хавел-син от възможности за допълнителен брой прислуга. Четири десетилетия по-късно Хавел — вече президент, посрещан с овации от Запада като борец за интелектуална свобода — режисира и контролира масовото връщане на приватизираните имоти, включително Луцерна и другите семейни недвижимости. Както се вижда, антикомунизмът на Хавел се оказва изключително печеливша бизнесинвестиция. Борец за интелектуална свобода ли е той наистина — или разглезена издънка на богато семейство, материално заинтересувано от разрушаването на социализма?
Римокатолическата църква е другата печеливша страна — а това обяснява антикомунистическата позиция на Ватикана. Капиталистическото правителство в Унгария връща на Римокатолическата църква много от национализираните имоти, използвани от социалистическа Унгария в името на общото благо. Връщането на много църковни имоти в Източна и Централна Европа възстановява старата, паразитна роля на църквата — тя отново граби неспечелени с труд богатства под формата на наеми, благодарение на факта, че й е признато правото на притежание на определен имот. Освен това Унгария плаща на Ватикана годишен наем в размер на 9.2 милиона американски долара за църковните имоти, които не може да върне. [21]
Но с изключение на църквата, бившите земевладелци и собственици на други недвижими имоти, и висшите корпоративни служители, хората от бившите социалистически страни в тяхното мнозинство не са доволни от загубата на социалистическите придобивки. Според проучване, проведено през 1999 год. [22], три четвърти от руснаците говорят с болка за унищожаването на Съветския съюз. А оценката им на положението в момента е много точна и ясна. Почти 80 % приемат демокрацията като фасада на едно правителство, контролирано от богатите. Мнозинството правилно свързва рязкото си обедняване с реставрацията на капитализма, несправедлива икономическа система, която, твърдят 80 % от анкетираните, произвежда «прекомерни и незаконни неравенства». [23] Според мнозинството разрешението на проблема е връщане към социализма — дори и това да е свързано с еднопартийно ръководство. Руснаците, оплаква се антикомунистът-историк Ричард Пайпс, нямат американската склонност към многопартийна демокрация и явно не могат да се излекуват от привързаността си към съветските лидери. В друга анкета руснаците бяха помолени да посочат десетте най-велики личности на всички времена от всички народи. Ленин зае второ място, Сталин четвърто (първото място заема Петър Велики). Пайпс изглежда искрено разочарован, че те не избират бившия му "бос”, Роналд Рейгън и е определено раздразнен, че след години скъпоструваща антисоциалистическа, про-капиталистическа пропаганда руснаците продължават да поддържат идеята за ограничаване на частната икономическа активност и изискват «по-голямо участие на държавата в икономиката на страната». [24]
След като драстично обеднелите народи на бившите социалистически страни скърбят за отнетите им придобивки на социализма, защо не върнат Червените чрез гласуване? В някои страни възстановените комунистически партии получиха правото да управляват. В Русия президентската партия на Путин също е потопена в носталгия за съветския социализъм. «Те успяха да създадат и овластят нова партия, която фактически замества Комунистическата партия на Съветския съюз», твърди Борис Кагарлицки, директор на Московския институт за изучаване на глобализма. «Тя функционира като старата Комунистическа партия и се държи като нея.» [25]
Но социализмът не може да бъде върнат с едно щракване на ключ (нито пък въпросната руска партия ще го направи). Бившите социалистически производства са приватизирани и поставени под контрола на пазара. Привържениците на целите и ценностите на капитализма заемат възлови позиции в съответните държави. Икономическите, законови и политически структури са променени и пригодени за задоволяване изискванията на производство за реализиране на частни печалби. Наистина, комунистическите партии имат възможности да действат в границите на многопартийната демокрация, но стожерите на социализма — обществената собственост, централното планиране и водещата роля на работническата класа — са демонтирани и изхвърлени, както ни се казва, на бунището на историята. Връщането им ще изисква нещо много по-драстично от простото инсталиране на Червените в капиталистическите парламенти.
Разбира се, стъпка напред в тази насока не може да бъде предприета, докато решителна част от населението, отвратена и отхвърляща положението днес, се убеди, че е възможно нещо по-добро и прояви готовност да претърпи трудностите на нов преходен период. Това «нещо по-добро» не е утопия, а е наистина възможно — нещо определено по-добро от унищожителната икономическа несигурност, частните (и за много хора недостъпни) здравеопазване и образование, ужасното неравенство. Това «нещо по-добро» беше реалност в Съветския съюз, в Китай (за известно време), в Източна Европа, а днес продължава да го има в Куба — независимо от непрестанните усилия на Съединените щати да го смажат и там.
Не е изненадващо, че Хавел — и нему подобните, чието икономическо и политическо върховенство беше, макар и временно, отхвърлено от Червените — беше и е неуморен борец срещу социализма или че той и другите като него, които се стремяха да унищожат придобивките на революцията, бяха преследвани, принудени да се оттеглят и замълчат и понякога ефективно изолирани от социалистическите правителства. Да се очаква нещо друго означава да се игнорират опитите на враговете на социализма за силово възстановяване на капитализма дори и след като социалистическите сили бяха вече взели властта. Силите на реакцията запазиха парите си, движимата си собственост, привилегиите на по-високото образование и преди всичко друго — международните си връзки. Да им се даде пълна свобода означаваше да им се дадат възможности да организират разгрома на социализма, да получават материална подкрепа от чужбина, за да осъществят контрареволюция и да издигнат отново пазарните принципи и частната собственост до позицията на управляващи икономически правила. Някои борци за граждански права твърдят, че в името на свободата на словото, на събирането и на пресата американците трябва да бъдат свободни да сменят републиканската форма на управление с монархия или — по-близо до същността на въпроса — на германците пък трябва да се разреши да провеждат пронацистки митинги и демонстрации, да установят пронацистка преса, да се организират във фашистки политически партии и да се върнат, в края на краищата, към дните на Третия райх.
За да оцелее, всяко социалистическо правителство трябва — по необходимост — да действа репресивно спрямо враговете си. Тази жизнено важна необходимост се демонизира като тоталитаризъм от заинтересуваните от победата на антисоциалистическите сили, от тези, които противопоставят гражданските и политически свободи на един свят, предлагащ достатъчно за всеки, възприемайки тези свободи като върхови постижения на човечеството — или пък от ония с нереалистично разбиране на възможностите за оцеляване на социализма.
Там, където Червените победиха, бяха постигнати значими материални придобивки за болшинството от населението: пълна ангажираност на работната ръка, безплатно здравеопазване, безплатно образование от детската градина до университетската диплома, безплатна и щедро подпомагана от държавата грижа за децата, достъпни жилища, евтин обществен транспорт. Продължителността на живота се повиши, неграмотността беше ликвидирана, премахнати бяха бездомието, безработицата и икономическата несигурност. Расизмът и етническите напрежения бяха намалени почти до пълно изчезване. Драстично намалени бяха неравенствата по отношение на доходите, възможностите за развитие и образование.
Там, където Червените бяха отстранени от власт, процъфтяват масовата безработица, гладът, болестите, неграмотността, бездомието и расовите и етнически конфликти.
Постиженията на комунистите са в интерес на цялото човечество — при това те бяха осъществени при изключително тежки условия — сред непрекъснатата враждебност на Запада и неуморните усилия на бившите експлоататори за възстановяване на капитализма. Това, което Червените постигнаха, надминава всичко реализирано от социалните борби на работническата класа в по-високо индустриализирания Запад — при това до много по-голяма степен отколкото можеше да се постигне където и да било другаде по света.
Прикривани или в най-добрия случай тихомълком признавани, но бързо отхвърлени встрани като незначителни, тези постижения са прекалено дълго игнорирани от Запада — и липсват болезнено на хората от страните, където бяха отхвърлени в интерес на възстановяване на богатствата и привилегиите на малцинството.
1. Хауърд Зин “След Съветския съюз”, коментар на Znet, 02.ІХ.1999 год.
2. “Изоставени от луксозния влак”, “Глоуб и Мейл”, 29.ІІІ.2000 год.
3. “Подкрепата намалява в Чехия, Унгария и Полша”, “Чикаго Трибюн”, 27.V.2001 год.
4. Пак там.
5. “Епидемия от улични деца превзема руските градове”, “Глоуб и Мейл”, 16.ІV.2001 год.
6. “Според доклада на ООН един милиард страдат от крайна бедност”, “Уърлд Соушълист Уеб Сайт”, 18.VІІ.2002 год.
7. Асошиейтид Прес, 11.Х.2000 год.
8. “Според доклада на ООН…
9. “Профсъюзен лидер се наслаждава на голяма победа”, “Глоуб и Мейл”, 11.І.2004 год.
10. “В Русия след Съветския съюз всякакъв вид работа е добра”, “Ню Йорк Таймс”, 11.І.2004 г.
11. “Отношението към Чаушеско се променя с влошаване на икономиката”, “Глоуб и Мейл”, 23.ХІІ.1999 год.
12. “Българите се чувстват измамени след 13 години капитализъм”, AFP, 19.ХІІ.1999 год.
13. “България: трибунал разследва военните престъпления на НАТО”, “Уъркърс Уърлд”, 9.ХІ.2000 год.
14. Жак П. Поулс “Митът за студената война: Америка през Втората световна война”, Джеймс Лоримър и Къмпани, Торонто, 2002, стр. 232-235.
15. “Копнеж за сивите стари дни на Източна Германия”, “Ню Йорк Таймс”, 13.І.2004 год.
16. “Сурови уроци по капитализъм за европейските профсъюзи”, “Лос Анжелис Таймс”, 21.VІІ.2004 год.
17. “Ню Йорк Таймс” от 20.VІІ.1996 год. цитира от книгата на Майкъл Паренти “Черноризци и червени: рационалният фашизъм и разгромът на комунизма”, “Сити Лайт Букс”, Сан Франциско, 1997, стр. 118.
18. “Йелинек: “Няма връщане назад”, “Глоуб и Мейл”, 15.ІV.2002 год.
19. Пак там.
20. Пак там.
21. Държавният департамент на САЩ” “Резюме за реституцията в Централна и Източна Европа”, 10.ІХ.2003 год.
www.state.gov/p/eur/rls/or/2003/31415.htm
22. Ричард Пайпс: “Бягство от свободата: какво мислят и искат руснаците”, “Форин Афеърс”, май-юни 2004 год.
23. Пак там.
24. Пак там.
25. “Партията на Путин – ехо от комунистическото минало”, “Глоуб и Мейл”, 6.ХІІ.2003 год.
Превод от английски:
Бл. Дончева и Ив. Иванов
24.09.2006 год.