Безпогрешно разпознавам чалгата, но, признавам, не ми е лесно да я определя. Имам за нея не толкова научни определения, колкото усещания.

     Чалгата е без съмнение най-напред музика, но колко зле се свързва тя с това понятие. Музиката винаги се изживява като нещо възвишено (“музика, лъчи!”), поради което поставена до музиката чалгата се превръща във вид  оскърбление за нея. Музиката въодушевява, чалгата  отвращава. Защото освен музика  чалгата е и вид манталитет, тя е вид култура. Тя е дребта на културата.
. Музиката, общо взето, бива  музика за духа  и  музика за тялото Доколкото е музика,  чалгата  е музика  за   тялото. Музиката за  тялото може, разбира се,  да бъде също толкова красива, колкото е красива и музиката за душата. Кой може да отрече красота в една ръченица, в едно танго, в един валс?

     Но както тялото може да бъде колкото красиво, толкова и грозно, така и музиката за тялото може да бъде колкото красива, толкова и грозна. Чалгата е музика за грозното, безсрамното, порочното тяло, за тялото, което се къпе в собствената си пошлост. Това е плът, която не е друго освен една гола, лишена от всякаква социалност,  биология. Тя има своите входни и изходни отверстия, които активно, но и безогледно функционират. И както в голата биология няма чувството за срам, така  няма  чувство за срам и в човека на чалгата. Чувството за срам е състояние не на тялото, а на духа.

     Чалгата у нас е сравнително ново явление. Тя се появи с последните 10-15 години, когато култът към парите измести култа към духовното.Тя е музика на простака, който търси целия онзи разгул, който парите могат да му предложат. Чалгата е музика, разбира се, не само на богатите парвенюта. Тя идва всъщност от най-нисшите слоеве на населението, които поради собствената си мизерия, не са могли да познаят друго освен нея.

Някои могат да кажат, че чалгата е музика на циганите. Но това няма да е съвсем точно. Вярно е, че у нас тя започна като музиката на циганите. Но несправедливо е да не видим, че циганите имат е прекрасни песни. Спомнете си за онези руски филми, в  които циганите със своите песни и танци са повличали след себе си, изпаднали в самозабвение,  истински руски благородници – князе, графове, барони.

     Така или иначе днес чалгата почти безразделно господства по екрани и естради. Тя непрекъснато разширява полето на своето действие. Като стил  на изпълнение тя   завладя  дори някои от най-красивите върхове на музиката на духа. Слушал съм например в шоуто на Слави (и не само там) чалгаджийско изпълнение на Одата на радостта от Деветата симфония на Бетовен. Това е повече от кощунство. Никой не бива да си позволява дори и да тананика тази мелодия. Да се слуша Одата на радостта, да се слуша изобщо Деветата симфония на Бетовен е вид свещенодействие. Тя изисква предварително съсредоточено мълчание, изисква дълго съсредоточено мълчание и след това. При това Одата на радостта е вече и Химн на Европейската общност. Тя трябва да бъде защитена по същия начин (със същата строгост на закона), с която се защитава и националният ни химн.

     Чалгата завладя дори и политиката. В пропагандната си дейност по повод  предстоящите избори за евродепутати партиите активно ангажираха и възможностите на чалгата. Убеждават ни, че привлякла множество млади хора, тя ще ги привлече и към  каузата на съответната партия. Не съм в състояние да кажа, доколко чалгата ще успее да привлече търсеното множество от хора, но съм сигурен, че никой или почти никой няма да тръгне да гласува за съответната    партия само защото е слушал  определен представител на чалгата.  Хората на чалгата не са хора на партиите  Те имат своята логика, която няма нищо общо с логиката на  партиите. Примитивът не може да бъде привлечен от възвишените идеи на една например лява  партия.  Примитивът в музиката е неизбежно примитив и в политиката.

     Не можем следователно да не сме изумени, че една партия като БСП се реши  да прибегне до певческите услуги на Азис. Не зная доколко  добър певец е Азис, но зная, че множество привърженици на БСП няма да участват н предстоящите избори единствено и само заради Азис. Те не желаят Азис да бъде лицето на тази стогодишна партия, която винаги се е отличавала със своята висока идейност. Проблемът е не просто в това, че господинът (или госпожицата) е с ненормална сексуална ориентация. Хомосексуализмът е природна аномалия,  която може да предизвиква определено съчувствие. Той може да бъде търпян, но все пак не  и легитимиран.  Още по-малко трябва да бъде легитимиран хомосексуалността на особа като Азис, който преминава границите на благоприличието, за да се афишира тъкмо с него. Будейки  отвращение, това не може да не отблъсне от БСП стотици, а може би хиляди нейни привърженици.

     Агитпропчиците на БСП очевидно не са разбрали най-същественото.  Изборите се печелят не от един или друг певец, а от една последователна,    твърдо следвана политика в интерес на милионите трудови хора.
Дайте на хората работа и хляб, и тогава азисовци няма да ви бъдат потребни. Във всички случаи тежко и горко на партията, спечелила изборите благодарение на един Азис.

30 април 2006 г.