Денчо Знеполски – болка и гордост

(16 март 1920 г. – 22 октомври 1989 г.) 

Велко Вълканов
Почетен председател на ЦС на  БАС

            Болезнено е да се пише за Денчо Знеполски. Животът му е дълъг път на страданието. Невъзможно е  да не съпреживеем физическите и нравствените страдания  на този забележителен човек. Неговата болка става наша болка, от която дълго не  можем да се освободим. Но неизменно е и чувството на гордост: Каква изключителна  личност е този наш българин!

            Трънливият път на Денчо Знеполски започва още в младежките му години. Неговото силно  чувство за социална справедливост, дълбоко изживяваната му човечност, острата му потребност от лична и обществена свобода го отвежда до левите  сили в страната ни. Той става член на РМС, а по-късно и на Българската работническа партия (комунисти).  Преследван от фашистката власт,  той преминава  в нелегалност.  През март 1943 г. Знеполски  се свързва със  сръбските партизани, които го приемат в своите редици с топлота и доверие. По-късно той преминава в ръководения от Славчо Трънски партизански отряд, където заема високи отговорни длъжности. Той е зам.командир на отряда, по-късно  става командир на една от двете партизански бригади, за да заеме накрая и длъжността зам. командир на първата партизанска дивизия у нас.  

През цялото това време Денчо Знеполски  стоически  носи необикновено тежкото бреме  на нелегалната  борба срещу безогледния противник. Няколко пъти арестуван от фашистката полиция, той е жестоко пребиван. Като партизанин   се изправя стотици пъти срещу куршумите на врага. Познава горящата болка по падналите в битката верни другари. Над главата му постоянно висят и двете смъртни присъди, постановени от фашисткия съд.

Но колкото и големи да са страданията, изживявани  по  онова време, в душата на Денчо Знеполски е  ведро. Той се бори за една велика кауза, която е поддържала в съзнанието му  постоянна светлина.   Подобно на Вапцаров той  е живял с чувството, че да паднеш, когато милионите възкръсват, е наистина песен.

            Странното  (защо да не кажа страшното) е, че жизненият път на Денчо Знеполски става истински трънлив тъкмо след победата на Девети септември. Именно тогава, когато  страната е залята от светлината на социалната свобода, над него пада тежък мрак.  Отправят му чудовищни обвинения. Той, един от най-преданите  борци за  делото на собствената си партия, бил работил тайно  срещу нея (!); бил шпионирал в полза на чужди държави (!!); бил участвал  в заговор за убийството на Сталин (!!!). Арестуван  е и в продължение на три години познава всички ужаси на  средновековната инквизиция. Няма да споменавам имената на неговите инквизитори, за да не покрия със  срам  и техните наследници.

            Денчо Знеполски е човек, способен да издържи всякакви изтезания в името на своята благородна кауза (което той доказва с поведението си пред фашистката полиция), но инквизициите, прилагани спрямо него от „своите”, той не успява да издържи. Волята му  рухва  обаче не пред инквизициите, а пред мисълта, че те са прилагани от хора, които е смятал за свои другари.

            Но всъщност „свои” ли бяха неговите инквизитори? Един инквизитор никога не може да бъде „свой”. Денчо Знеполски беше комунист, а ония, които го изтезаваха не бяха и не можеха да бъдат комунисти,  следователно не можеха да бъдат и „свои”.   Комунистът дори и във своя враг вижда човек, поради което не може да си позволи  да го подлага на изтезания.

В защита на тезата си, ще се позова на случай, за който  Денчо Знеполски разказва в своята книга «Посмъртна изповед».  Сръбският партизански отряд, в който той първоначално се сражава срещу фашистите,  залавя селянин, който от глупост станал предател. Вечерта Денчо сяда да яде, а до него стои вързан предателят. И какво става: «Предател-предател, но  не можех да ям, а той да ме гледа. Поделих хляба и сиренето и ги сложих отпреде  му.» Малко по-късно Денчо отказва да изпълни нареждането на партизанския щаб да разстреля предателя: « Не  - казах, - няма да го стрелям. Аз съм дошъл да водя борба с фашистите, а не да ставам екзекутор на вързан човек».

Но враговете на човека-комунист Денчо Знеполски не можаха да пречупят неговата нравственост. Той не се отрече от себе си, не се отдаде на омразата, остана високо извисен над ония, които посегнаха не само на него, но и на неговите идеи.   Въпреки всичко той успя да съхрани своята ремсова младост.

            За Денчо Знеполски  са давани и ще се дават още много оценки.  Но коя от тях ще бъде най-вярната?

На 27 май 1997 г. по повод  първото издание на „Посмъртна изповед” Мария Знеполска,  съпругата на Денчо Знеполски,  казва: «След смъртта на Денчо по негов адрес се изсипаха много ласкави оценки.  Най-вярна, според мен, беше тази, че до последния си час той си остана Вечният войник».

Мисля си, другарко Знеполска, че за Денчо Знеполски има една по-вярна оценка: «До последния си час той остана Вечният човек».

Тия дни, когато се навършват 90 години от рождението на Денчо Знеполски, бих искал всички ние, за да пречистим душите си, да потънем в мисли за него. В мисли за него и с неизменната благодарност, че ни даде един неувяхващ пример на човечност от най-висша проба.

 Статията е публикувана във в-к „Дума” на 15 март 2010 г.