ЕВРОМАКАРТИЗЪМ И СЧЕТОВОДСТВО
НА СМЪРТТА
В.Шапинов
Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) с 99 срещу 42 гласа прие резолюция №1481 „За необходимостта от международно осъждане престъпленията на тоталитарните комунистически режими”. Защо благородната идея да се осъдят престъпленията на комунизма, се появи в главите на евродепутатите чак сега, 15 години след разпада на СССР и прехода към капитализъм в страните от Източна Европа?
Отговор на това в завоалирана форма дава самата резолюция. ПАСЕ мрънкат, че „общественото разбиране на престъпленията, извършени от тоталитарните комунистически режими е изключително слабо. Комунистическите партии са легални и активни в някои страни, даже в редица случаи те не са се дистанцирали от престъпленията, извършени от тоталитарните комунистически режими в миналото”. Евродепутатите ги безпокои също така състоянието на съзнанието на младото поколение: „моралната оценка и осъждането на извършените престъпления играят важна роля във възпитанието на младите поколения”. И още как. Нали когато членовете на ПАСЕ претичват от лимузината до офиса, те, поглеждайки настрана, могат да забележат млади хора, по дрехите на които са ликовете на Ернесто Че Гевара, Ленин, Маркс, Мао Дзе Дун и други „тоталитаристи”, а също така и комунистическа символика, която, както със съжаление се отбелязва в доклада – „открито се използва”. За тяхно съжаление портретите на фон Хайек, Фридман, Попър или на други пророци на неолиберализма съвсем не се ползват с популярност в младежките среди.
Защо все пак обществено разпространение получава не „признаването престъпленията на комунизма, а напротив – комунистическите идеи? Защо се съзира опасност от „посткомунистически реванш”?
Нека конкретизираме термините
Какво е въобще комунизъм? От резолюцията на ПАСЕ това остава абсолютно неясно. Макар и е някакво определение – тавтология в този стил: „Комунистическата идеология – това е идеология, изповядвана от комунистическите режими. Комунистическите режими – това са правителства, опиращи се на комунистическата идеология”, съдържащо се в доклада на шведа Горан Линдблад (Goran Lindblad), въз основа на който и бе приета резолюцията. Шведският депутат казва, че характерна черта на комунизма е „национализацията на икономиката, която е неизменна черта на комунистическото ръководство и е резултат от идеологията му, налага ограничения на личната собственост и на индивидуалната икономическа активност”.
Тази формулировка не позволява да отнесем към комунистическите режими съвременен Китай, където „индивидуалната икономическа активност”, или по-просто – частната собственост, съвсем не е ограничена, а напротив – развива се и се пази от държавата. Впрочем за това съвременните комунисти са съгласни с господин Линдблад. Мизерията на китайския работник – това е заслуга на транснационалните корпорации, откриващи там свои заводи, а съвсем не идеите на Маркс, Ленин или Мао Дзе Дун.
Комунизмът – това е отрицание на частната собственост. А засилването на комунизма, което отбелязват и с което се борят ПАСЕ, - това е свидетелство, че обществото, основано на частната собственост и капитализма е неуютно, неефективно, враждебно на хората. Депутатите от ПАСЕ се удивяват, че гражданите на Европа, сблъскващи се всеки ден с неолибералните порядки, съпътствани даже в богатите европейски страни с такива прелести като повишение на цените, ръст на безработицата, непълна заетост, орязване на социалните помощи, съкращение на работните места, поляризиране между богатството и бедността, незнайно защо не бързат да осъдят престъпленията на комунизма. Още повече ги учудва, че „различни елементи от комунистическата идеология, такива като равенство и социална справедливост, все още запленяват много политици”.
Но хората в Европа, за разлика от техните „парламентарни представители”, помнят, че крушението на „комунистическите режими” повлече със себе си също и крушението на „социалната държава” във всички европейски страни, което беше опит за отговор на капитализма на „комунистическата заплаха”. Сега, когато се готви международно осъждане на „престъпленията на комунизма”, обикновените европейци могат с основание да предположат, че политическата стрелка още повече ще се отклони в полза на капитала, отколкото в полза на труда.
При това, илюзиите са излишни: осъждането се цели в самата идеология на комунизма, включително в идеята за социално равенство и хармонично развитие на личността, а не на някои отделни отклонения в хода на опита за нейната реализация. „Необходимо е да стане ясно, че тези престъпления са извършени в името на комунистическата идеология, а не в името на някакви на конкретната страна”, - пояснява в тази връзка Линдблад.
„Ние всички осъждаме тоталитаризма”
Авторите на резолюцията на ПАСЕ използват като характеристика на комунистическите режими термина „тоталитаризъм”. Вероятно те самите не осъзнават в какъв капан сами себе си вкарват. Терминът „тоталитаризъм” е изобретен в годините на „студената война” като общо понятие, което би могло да обедини социалистическите държави и фашисткия режим, съществувал 1933-45 г. в Германия. Идеята да се смеси комунизма с фашизма, се оказа за либералните идеолози удачна. Но ето ти беда, когато престанаха само да ругаят тоталитаризма, а се опитаха да дадат някакво що годе ясно определение за общите черти на германския нацизъм и съветския комунизъм, се оказа, че такова определение подхожда най-вече за САЩ.
Ако ние използваме същия метод за намиране на общи черти, сравнявайки резолюцията на ПАСЕ с документи на фашисткия Райх, то нас ни очаква много по-голям успех, отколкото изследователите на „тоталитаризма”. Хитлер далеч по-ясно е формулирал това, което сегашните политици се стараят да кажат чрез политически завоалирани изрази. „Главният въпрос, имащ решаващо значение за съдбата на цялата германска нация, се явява въпросът за унищожаването на марксизма” – това не е Линдблад, това е „Майн Кампф”.
Между другото, завоювайки половината от европейската територия на Съветския съюз, хитлеристите откриха широк простор за частната инициатива и пазарната икономика на тази територия. Интересни и актуални биха се оказали за евродепутатите навярно и разсъжденията на Адолф Хитлер за ролята на свободното предприемачество в живота на обществото: „Предприемачите, на които лежи отговорността за производството, обезпечават цялото препитание на работниците. Нашите крупни предприемачи са такива благодарение на своите способности. Този подбор, изключително потвърждаващ тяхната принадлежност към висшата раса, им дава право да ръководят”, - казвал фюрерът. Нима не се ползват от тази формула днешните европейски правителства, орязвайки социалните придобивки и правата на трудещите се в полза на предприемачите?
Методът на Оруел
„Който контролира миналото, контролира настоящето. Който контролира настоящето, контролира бъдещето”, пише Джордж Оруел (George Orwell). ПАСЕ, следвайки рецептата на Министерството на истината от страшната приказка на английския писател, иска да вземе под контрол настоящето, за да може да контролира бъдещето. Бъдещето е длъжно да се основава само на принципите на частната инициатива и на свободния пазар, казват те. Това значи, че правото на британския гражданин Лакшми Митал да бъде собственик на десетки заводи, в които се трудят стотици хиляди хора, а също и редовно да получава печалба, използвайки техния труд, трябва да се съхрани завинаги. Тези, които оспорват това право на господин Митал и себеподобните му, е отговорен за миналите и бъдещите престъпления на комунизма.
По този начин, само съмнението в справедливостта на такъв ред, при който господин Митал разполага със средства с пъти по-големи от тези на стотици хиляди работници – това вече е престъпление. Или, в краен случай, подготовка за престъпление.
Изчисляване на жертвите
Има такъв анекдот от началото на 90-те години, разказващ за либерален учен, който изчислявал жертвите на комунистическите режими. В крайна сметка той полудял, защото достигнал до заключението, че броят на убитите от комунистите хора с няколко пъти превишава населението на Земята.
Към метода на изчисляване на труповете са принудени да се обърнат и авторите на резолюцията на ПАСЕ, напомняйки за десетките милиони загинали.
„В името на идеологията си, комунистическите режими са убили десетки милиони богати селяни, кулаци, дворяни, буржоа, казаци, украинци и други групи. Тези престъпления са пряк резултат от теорията за класовата борба, за необходимостта от унищожаване на хората, които се считали за безполезни за строителството на новото общество”, - казва в доклада си господин Линдблад. Хайде да поемем хвърлената ръкавица и да се заемем със счетоводството на смъртта. Ние може дори да приемем фантастичното количество „невинно убити” хора. Ние само ще го съпоставим с това количество жертви, с които е постлан пътят на частното предприемачество и ще направим баланса.
През колко трупа е преминал свободният предприемач?
Мисля, че стотиците милиони загинали в годините на колониализма в Африка с пъти превишават и най-нескромните изчисления на „жертвите на комунизма”. Тази „неголяма” цена африканските народи заплатиха за индустриализацията и хипертрофираното развитие на неголям къс земя, наречен Европа. За да може сега господин Линдблад да осъжда престъпленията на хората, имащи „престъпното” желание да ликвидират неравенството. Колко разобличителни материала за благополучието на господстващите класи в Западна Европа, купено с цената на милиони жертви, сте държали в ръцете си? Мисля, че немного.
Защо не продължим съставянето на нашия исторически счетоводен баланс? Индия, намираща се под властта на англичаните две столетия, представлява особено добър христоматиен пример. Първоначално английските предприемачи разоряват индийската текстилна промишленост, което довежда до глад Бенгалия – основен център на памучното производство в страната. В 1769-1770 г. гладът убива 7 милиона души, една трета от населението на региона. Гладът се завръща още веднъж през 80-90-те години на 18 век, когато умира половината население – 10 милиона души. С разпростирането на властта на англичаните над цяла Индия, гладът се превръща в общонационално бедствие. Така, за последната четвърт на 19 век гладът отнема живота на 26 милиона индийци – повече от един милион средно на година. Ирландия, която се намирала под властта на Англия даже по-дълго, отколкото Индия, също се явява „местопрестъпление” за английските господстващи класи. От 1841 г. до 1851 г. населението на Ирландия намалява с 30%, което е вследствие прогонването на ирландските селяни от земите на английските земевладелци, като в това число влизат и един милион души, умрели от глад, т.е. всеки осми ирландец. В 19 век господстващата класа на Англия разпространява сред населението на Индия опиати (наркотици) в качеството им на „патентовано средство” сред английските работници. На такава основа се гради промишленото могъщество и богатство на притежателите на капитала в Британия. Потомците на „хуманистите” от онези времена и до ден-днешен седят в офисите на най-крупните английски корпорации. На кралския трон седи потомък на кралица Виктория и нейните благочестиви предци, управлявали Британската колониална империя в годините на този геноцид. Съхранила се е с неголеми изменения и държавната структура с двукамарен парламент и две парламентарни партии. Същата тази система, която е породила престъпленията, почти същата политическа система, предците на която са натрупали капитали върху костите на индийци, ирландци и собствените английски работници. Е и? Много ли филми сте гледали, много ли статии или книги сте чели за тези престъпления? Много ли разкрития за английския колониален капитализъм знаете? Европейската цивилизация, както всички знаем се създаде след откриването на Америка. В процеса на нейното покоряване са били изтребени по един или друг начин между 90 и 120 милиона коренни жители – американци. Тези хора, които, използвайки думите на Линдблад „се считали безполезни за строителството на новото общество”, основано на частното предприемачество, са били унищожени. От тях са очистили включително и това пространство, на което сега се намира образцовата страна на частната собственост – САЩ.
Кой ще спре конвейера на смъртта?
Разбира се това е било отдавна. Но вече след Втората световна война английският управляващ режим се отчете с кланета в Малая, Гърция, в Близкия Изток; френския – в Индокитай; американския – в Корея, Виетнам, Ирак, Афганистан и отново Ирак. Само в първите две агресии на американците са унищожени повече от 6 милиона души. Самата Втора световна война завършва с унищожението на 443 хиляди японци в Хирошима и Нагазаки, без това да се обуславя от каквато и да е военна необходимост. Войната в Ирак продължава. Съвсем наскоро, през 90-те години френските власти и лично Франсоа Митеран закрилят и поддържат организаторите на геноцида в Руанда, вследствие на който от 900 хиляди живеещи там представители на народността тутси живи остават 130 хиляди. Френските и белгийските „миротворци” тогава „не се намесват”. В Конго интервенцията и войната, организирана от американци и французи, отнема живота на около 4 милиона африканци в края на 90-те години.
По такъв начин, дори просто счетоводно изчисление на жертвите на частната собственост и на нейните противници дава еднозначен превес на „предприемачите” – те са изтребили несъизмеримо по-голямо количество хора и в абсолютно, и в процентно отношение. Но дори това не е най-важното. Най-важното е това, че ликвидацията на частната собственост може да доведе до такова положение на нещата, че убийствата на хора да бъдат вече ненужни въобще. Запазването на частната собственост, напротив, прави войните и масовото изтребване на хора вечен атрибут на „цивилизацията”.
Всеки три секунди на планетата от лечими болести умира дете. На него просто не му е провървяло – родило се е в страна, където медикаментите са недостъпни или в семейство, за което те не са по джоба. Навярно същото такова количество деца умират затова, защото нямат достъп да вода, храна или медицинска помощ. Тези деца са загинали вследствие на такива проблеми, които „тоталитарният комунистически режим” би решил бързо и ефективно. Така че достоевският аргумент за „сълзата на детето” също се обръща в полза на противниците на частната собственост. Авторитетът на света на частната собственост може да се държи само на постоянни преброявания и напомняния за жертвите на революциите и класовите битки, и на укриването на жертвите на „свободното предприемачество” – само такъв извод може да се направи от факта на приемането на маккартистката резолюция на ПАСЕ. Какво пък, пукната пара не струва такъв авторитет.
Превод от:www.atvr.ru/read/2006/3/3/6685.html