|
|
Фарисейската ода за правата на човека
проф. Велко Вълканов
От всичките лицемерни приказки, изричани в нещастното ми Отечество, най-непоносими са ми приказките за правата на човека. Неотдавна един от водещите корифеи на лицемерието патетично се провикна, че най-важното за нас били правата на човека. Лицемерието е дръзко и цинично. То е истинска гавра с действителността.
Конституцията наистина ни предостави множество красиво звучащи права, но те са за съжаление напълно лишени от съдържание. Един кратък преглед на основните, конституционно закрепените права, ще разкрие тяхното мизерно социално битие.
Най-същественото може би основно право на човека – правото на труд, е напълно негарантирано. Няма такъв правен субект, който да е длъжен да приеме някого на работа. Държавата, разтоварила се от всички стопански функции, се е разтоварила и от задължението да осигури на всеки пълноправен български гражданин правото на труд. Но още по-малко такова задължение може да има частният работодател. Той ще ви наеме на работа, ако иска. Разполага с един много прост, нетърпящ възражение довод в общество като нашето – вашият труд е неизгоден за мен. За стотици хиляди български граждани правото на труд се оказва следователно голо пожелание. Оставени на самите себе си, гражданите изпадат в социална и психическа изолация, която често ги отвежда извън границите на разума, морала и правото. При така наречената “тоталитарна държава” всеки имаше реално право на труд, т.е. всеки работеше, изхранвайки себе си и семейството си.
Правото на почивка е сведено до възможния минимум. В много частни предприятия работниците се трудят по 10-12-14 часа на ден при съвършено несъответно заплащане. Експлоатацията е невероятна. Неотдавна стана известно, че в някои фабрики хората просто умират на работното си място. Годишната почивка е за огромното множество от трудови хора непозволен разкош. Дори да получат някои друг ден годишна отпуска, те няма къде другаде да я прекарат освен вкъщи. Евентуалната почивка на море или на планина струва е за обикновените труженици вече непостижима – тя изисква твърде много пари. Някога, при “тоталитарната държава” всяко предприятие или учреждение имаше собствена почивна станция. За 30-35 лева хората прекарваха две или три седмици на море, а след това и на планина. Минало необратимо.
Правото на социална обезпеченост е сведено до размера на жалко подаяние. Милиони хора получават пенсии, които не могат да им осигурят дори хляба в буквалния смисъл на думата. Със осемдесет, сто, сто и двадесет лева пенсия е невъзможно да се платят само отоплението, осветлението, лекарствата. Оттук нататък остава гладът. .Управляващите твърдят, че нямало възможност да се увеличат пенсиите на хората. Довод със съмнителна стойност. Пита се защо за пансионерите няма пари, а за управляващите пари винаги има. Но стои и въпросът, защо се стигна да там, че държавата да е неспособна да отговори на социалните потребности на хората. Ликвидирани бяха почти всички производствени мощности, които осигуряваха необходимите за социалните фондове средства. Унищожиха (ликвидираха) кооперативното земеделие, разгромиха индустрията. Закриха и по-голямата част от най-голямото ни производствено предприятие – АЕЦ Козлодуй, което носеше милиарди левове постъпления. В обстановката на изкуствено създадената имуществена недостатъчност, управляващите би трябвало да проявят поне малко морал, който в някаква степен да я компенсира. Но морал те не проявяват. На пенсионерите подхвърлиха по 50 лв. тринадесета пенсия, а за себе си гласуваха по няколко хиляди. Създадоха правен режим на пенсиите, който наред с всичко друго нарушава и изискването за равен труд да се дава не само равна заплата, но и равна пенсия. Заварените пенсии не се преизчисляват.
При “тоталитарната” държава пенсионният режим бе понятен за всеки бъдещ пенсионер. Нямаше точкова система, нямаше индекси. Всеки знаеше, че навършвайки 60 г. (а при жените – 55 г.) и 25 г. трудов стаж ще получи най-малкото 60% от средната заплата за три избрани от него години през последните 15 години трудов стаж. Минималната пенсия възлизаше на 100 лева, но автобусният билет струваше 6 стотинки, типовият хляб 15 стотинки, купичка кисело мляко 17 стотинки, кравето сирене - 2.50 лв, а с 22 лева можехте да пътувате със самолет до Варна и т.н.
Правото на придвижване, което някога, в годините на “тоталитарната” държава, бе горчиво окайвано от защитниците на правата на човека, днес е сякаш достъпно за всеки гражданин. Но това е илюзия. Днес правото на придвижване е значително по-трудно осъществимо, отколкото преди. Формално имаме правото да пътуваме навсякъде, но фактически за много от нас е трудно да се придвижат дори от единия край на София до другия, защото за това са необходими два-три лева, които не всеки има. За много бащи и майки е невъзможно да отскочат до съседното село или град, за да видят деца и внуци, защото отново възниква въпросът за необходимите за това пътуване 15-20 лв.
Правото на здравеопазване, което е пряко свързано с правото на живот, е може би най-зле поставено. Здравната помощ се превърна в лукс. И най-простото посещение при личния лекар, се заплаща. При сериозните заболявания, лечението на които изисква влагането на скъпо струващи материали, болният трябва сам да заплати тези материали. В редица случаи той трябва да плаща и за самата операция. Лекарствените средства са непосилно скъпи. Фармацевтичните фирми са превърнали болестите (страданията) на хората в източник на огромни печалби. При “тоталитарната” държава, за да се лекувате, не бе необходимо нищо друго освен да сте болен. Лекарствата бяха достъпни за всеки болен, а в определен период бяха дори и напълно безплатни.
Правото на образование се превърна в обект единствено на търговския интерес. Откриха стотици висши и средни частни учебни заведения, обучението в които скъпо да се заплаща. При това обучението е на изключително ниско равнище. От средните училища излизат полуграмотни млади хора, които във висшето училище само “ратифицират” своята неграмотност. Тези учебни заведения, превърнали се в търговски дружества, търпят в себе си всеки, който може да плати не за обучението си, а просто за престоя си в тях. Всички накрая получават дипломи, които нямат съответното покритие. Но освен в източници на неграмотност, редица учебни заведение са се превърнали в източници на подчертано антисоциално поведение. Те са и общопризнати центрове за разпространение на дрогата. При “тоталитарната държава” подобен статус и на учебните заведения, и на учениците, бе направо невъзможен.
В никаква степен не е гарантирано основното имуществено право на гражданите – правото на собственост. Макар и обявено от Конституцията за неприкосновено, това право всекидневно и масово се нарушава. Кой гражданин не е станал жертва на кражби обири, грабежи? Опирайки се безсилието на държавата, цели обществени слоеве гарантирано преживяват чрез кражба на чуждо имущество.Хората по селата не могат дори до оберат онова, което за засели по нивите си – то бива предварително обрано от други.
Едни от правата, подложени на най-голяма спекулация, са правото на печат и на свободно слово. Правото на печат е изцяло в ръцете на ония, които имат финансовите средства да плащат за хартия, печат и необходимата техника. Най-големите печатни издания у нас са собственост на чужди финансови групировки.Те всекидневно облъчват населението с изгодна за управляващите среда информация, голяма част от която е основана на полуистината и на премълчаната истина.
В още по-трагично положение се намира свободата на словото. Разрешена е само онази свобода, която не застрашава интересите на икономически господстващите. Никой работник не може да си позволи да издигне глас на протест срещу своя работодател. Дори и журналистите, наети да работят в някой вестник или електронна медия, трябва безусловно да се съобразяват не с истината за определено събитие, а с волята на съответния издател, респ. собственик. Всяко неподчинение незабавно бива санкционирано с изгонване, което по-нататък означава трудно преодолима безработица. Страхът е основен белег в обществената психика днес.
А трябва ли да говорим за политическите права, респ. за правото да бъдете избран на определен държавен пост. Никой, който би поискал да се кандидатира например за народен представител като независим, няма шанса да бъде избран, ако не разполага с крупни финансови средства. Политиката е тъкмо толкова бизнес, колкото и всеки друг бизнес.
Излишно е да правим преглед на останалите закрепени в Конституцията права, защото трябва да кажем все същото - те нямат никакво социално покритие.
Правата на човека са невъзможни в капиталистическото общество, в което не човекът, а парите са основната ценност. В това общество, правата са като всичко останало стока, която ще получат само ония, които могат да платят за тях. Реални права имат, с други думи, само те, богатите.
Останалите трябва да се задоволят с фалцетно изпълняваната от Гиньо Ганев фарисейска ода за правата на човека.
Статията е публикувана във вестник "Нова зора" от 30.01.2007 г.
За сайта на БАС е предоставена от автора
|
