На вечно топлите южни брегове на Карибско море е разположена Боливарската република Венецуела. През 1498 г. Христофор Колумб стъпва за първи път на тази райска земя. Очарован от необичайно красивата гледка, той нарича това място «Малката Венеция» (на испански Венецуела). Днес Боливарската република има население от около 28 млн. и заема площ от 916.445 кв. км. Бреговата й ивица е дълга 2.800 км. На запад от столицата, Каракас, величествените Кордилери се издигат над 5.000 м. Венецуела е федерална република с 23 щата. През страната тече река Ориноко, която е трета по дължина в Латинска Америка и осма в света. Половината територия, на юг от Ориноко, е покрита с непроходими тропически джунгли, които са зелените дробове на планетата. Страната има божествена природа и се счита за едно от най- красивите кътчета на земята. Тук виреят над 25.000 вида растения. Националното цвете е орхидеята и се среща в 2.600 разновидности. Във Венецуела растат над 2.400 вида дървета. Сред тази пищна флора живеят най-различни животни и безброй красиви птици, като червения ибис, розовото фламинго, разноцветни папагали и най-малката птичка - колибрито.

        Населението също е много разнообразно, като преобладават метисите с 67%; белите са само 21%, черни 10% и индианци 2%. Хората там са едни от най-красивите на света, и особено жените. Те са смес от няколко раси и са изключително грациозни, съчетали красотата на различните нации, дошли тук от целия свят. Доказателство за това са и многобройните първи места на призове по красота, които ежегодно печелят венецуелки.

        Страната е много богата на природни ресурси. Има големи залежи от злато, диаманти, цинк, въглища, мед, фосфати, никел, манган. Благодарение на находищата на желязна руда Венецуела е най-големият производител на стомана в Латинска Америка. Но най-безценното й богатство са въглеводородните залежи, които я нареждат сред първите места в света по добив на нефт и природен газ. Най-големите световни залежи на тежък петрол са в пясъците по поречието на р. Ориноко. По крайбрежието на Венецуела и особено на запад, около залива Маракайбо, безбройни нефтени кули денонощно изпомпват черно злато от недрата на земята.

        И въпреки че страната е на трето място в света по добив на петрол, до 1999 г. Венецуела е типичен пример за слабо развита, суровинно зависима държава, с изключително силно изразено социално неравенство и висока задлъжнялост към международните финансови институции. Десетилетия наред тя е управлявана от двата взаимно сменящи се клептократични, корумпирани режима на партиите „Copei” и „AD” (силно одеснели Социалдемократи и още по-неолиберални Християндемократи), които се сменят взаимно след всеки вот и вследствие на договорености безцеремонно консумират финансовите облагите на властта, без да сменят статуквото на системата. Характерното за нея е, че един ограничен кръг от няколко стотин свръх богати семейства, контролиращи тези партии и чуждестранните нефтени компании са присвоявали всички печалби от петрола и те са живеели в приказен разкош, за сметка на цялото останало общество. От 1963-1996 г. страната е изнесла нефт за около 330 млрд. $, от които нищо не е инвестирано в социални програми за населението и в развитие на страната. Тези огромни средства са изнесени в задграничните банкови сметки (най-често в САЩ) на бившите управници, местните олигарси и северноамериканските нефтени компании. Само за сравнение — тази гигантска сума от 330 млрд. $ е 25 пъти по-голяма от изглеждащите в сравнение с нея скромни 13 млрд. $ на «Плана Маршал», с който след ІІ-та Световна воина бе изправена разрушената западноевропейска икономика отново на крака. И всичко това е приватизирано, откраднато и изнесено зад граница.

        Корумпираните бивши правителства предоставят на чуждестранните петролни компании абсолютно неизгодни за страната концесии за извличането на черното злато. Вследствие на това се стига до там, че за вътрешните нужди на държавата, тя трябва да откупува собствения си нефт, който транснационалните концерни изпомпват от недрата й за по 1-2 $ на барел, и то на международни цени, които са до 30 пъти по-високи от разходите на концерните за добив. Вследствие на това нечувано ограбване на страната 80 % от населението изпада под екзистенцминимума, и то с постоянно намаляващи доходи. Въпреки големите приходи от петрол от близо 10 млрд. $ годишно, Венецуела до 1998 г. е принудена дори да взема скъпи заеми на международните капиталови пазари и задлъжнява с 40 млрд. $.

        Поради този грабеж и антисоциалната политика милиони венецуелци са неграмотни и никога не са имали възможност да посетят лекар, защото на държавата не са й оставени средства за училища и болници. Вследствие отчайващото положение на широките народни маси са избухвали периодично въстания, особено силни през 60-те, края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, а в джунглите десетилетия наред са оперирали партизански отряди.

        На 4-ти февруари 1992 г., вследствие на социалното напрежение, бруталния подход на армията срещу партизаните и след кървавото потушаване от режима на социалдемократа Перес народно въстание «Ел Каракасо» през 1989 г. с 5.000 убити (избухнало след драстично увеличение на цените на стоки и услуги от първа необходимост, наложено от Международния валутен фонд), което е основното събитие, определящо бъдещите действия на Чавес, Боливарското революционно движение от няколкостотин ляво-патриотични офицери вдига част от армията на бунт срещу режима. Начело на него е все още никому неизвестният полковник от парашутно-десантните войски, метисът Уго Чавес Фриас. Въстанието обаче е неуспешно. Бунтовниците не съумяват да вдигнат цялата армия и претърпяват провал в столицата. Затова след тежки сражения в цялата страна със стотици убити и ранени, те слагат оръжието и прекратяват борбата. Полковник Чавес оневинява всички останали участници и поема цялата отговорност върху себе си, за което е осъден на 6 години затвор.

        През късната есен на същата година сподвижниците на Чавес правят втори опит за завземане на властта по военен път, който също е неуспешен. След тези две въстания Боливарския революционен кръг се трансформира в политическото движение MRV (Движение за пета република), което издига Уго Чавес за свой лидер след излизането му от затвора. На изборите през декември 1998 г. MRV печели убедителна победа с 57 % (както и в последвалите два референдума и 4 вота — през 2000, 2004 и 2005 г.). Чавес става президент на Венецуела и заедно със своите сподвижници започва провеждането на дълбоки правни и икономически реформи за фундаментално преобразуване на обществото, с основната цел подобряване на жизнения стандарт и връщане на достойнството на народа.

        Петролът и далновидната социално-икономическа политика на правителството стават основа за истински икономически бум в страната. Венецуела бележи през 2004 г. впечатляващи 18 % (!), през 2005 г. 9 %, а за 2006 г. се прогнозират 8,5 % годишен прираст на БВП и покачване на жизнения стандарт на цялото население. Само за последните 5 години Брутният вътрешен продукт (БВП) на глава от населението се е удвоил. По данни на CEPAL за 2005 г. това е третия най-висок икономически прираст в света след този на Куба с 11,5 %, на Китайската народна република с 9,5 % и на Виетнам с 9 %. На такова стопанско развитие може да завиди всеки гражданин от Третия свят, от страните в цяла Източна Европа и дори не малка част от населението на индустриално развитите държави, където статистиката на Евростат сочи само за ЕС над 100 млн. души като безработни и «working poor» (работещи бедни).

        След окончателното изтласкване на паразитиращите частни посредници от венецуелската нефтодобивна, преработвателна и разпределителна промишленост, притежаваща 15.000 бензиностанции в САЩ както и множество рафинерии в Европа, новото правителство на Венецуела заделя от 2002 г. насам по няколко милиарда от приходите на нефто-долари за инвестиции в широк спектър от социални проекти за повишаване на благосъстоянието на населението. По този начин и със съществена кубинска помощ бе стартирана широкомащабна образователна програма на име «Мисия Робинзон», която само за 2 години ограмоти цялото население на страната. Дори ЮНЕСКО наскоро включи Венецуела в списъка на държавите, ликвидирали напълно неграмотността. В Латинска Америка това е постигнато до сега само още от Куба.