Български Антифашистки Съюз

Областен и Общински Съвети - Русе

Финалът, който е всъщност началото

                                Проф. д-р Велко Вълканов

    Съпредседател на Международния комитет за защита на Слободан Милошевич

1. Процесът срещу бившия югославски президент най-после – след близо четири години – приключи. Приключи по възможно най-лошия начин – Милошевич не бе осъден, но не бе и оправдан. Той умря, умря в килията си в хагския затвор. Можем да гадаем за причината, довела до смъртта му.  Но за повечето от нас тя не бе изненада. Още преди повече от две години ние, членовете на Международния комитет за защита на Милошевич, като имахме предвид:

а) неговото силно разклатено здраве, допълнително разрушавано от огромното нервно-психическо напрежение, на което той бе подложен,

б)  очертаващото се безсилие на Хагския трибунал, от една  страна,  да осъди Милошевич поради очевидната липса на доказателства за издигнатите срещу него обвинение, и от друга, да постанови оправдателна присъда,

в) проявяваното от Хагския трибунал подчертано безразличие  към здравословното състояние на Милошевич,

стигнахме до неприятното заключение, че Хагският трибунал ще търси може би изход от безизходицата, в която се е оказал, в леталния край на подсъдимия Милошевич.

На международната конференция, състояла се в Хага на 17 февруари  2004 г. по повод завършването на първия етап от процеса срещу Милошевич,  в своите въводни думи ясно посочих очертаващата се вече опасност:

“Трибуналът се отнася по един недопустим начин към здравето и живота на  г-н Милошевич. Той пренебрегва сигналите, които говорят, че здравето на обвиняемия е силно разклатено. Човек  може да се запита дали г-н Милошевич ще дочака  края на този процес. Човек може да се и запита дали  тъкмо това не е същинската цел, която  трибуналът преследва”.

Читателите на “Ново време” вероятно ще си спомнят, че в публикуваната в същото това списание (кн.5 от 2005 г.) моя статия “Процесът “Милошевич” – открита гавра с  правосъдието”  изложих  значително по-определено своите опасения:

“Позволявам си греха да мисля, че от Трибунала търсят може би извънсъдебен изход от този неправосъден процес. Един инфаркт на подсъдимия би ги избавил от безизходното положение, в което се оказват – да не могат да осъдят Сл. Милошевич, но заедно с това да не могат да си позволят и да го оправдаят”. (с.116)

Дълбоко съжалявам, че се оказах лош пророк (изпророкувах лоши неща), но фактите са толкова категорични, че не търпят никакви възражения.

Тепърва ще се изяснява същинската причина за смъртта на Милошевич. Ще се изследват, предполагам, всички лансирани версии. Една от версиите принадлежи на одиозната г-жа Карла Дел Понте – главния прокурор на Хагския трибунал. Уважаемата дама, неспособна очевидно да изпитва това, което се нарича угризение на съвестта, с лекота подхвърли тезата, че Милошевич, опасявайки се от неблагоприятен за себе си изход от процеса, вероятно се е самоубил.

Самоубийството често е било единственият достоен изход от недостойна ситуации, от които обективно друг изход няма. Но при Милошевич самоубийството е повече от невероятно. Милошевич имаше дълбоко проникнало в съзнанието му  убеждение, че е моралният победител  в организирания срещу него процес. Той ясно виждаше  пълния провал на повдигнатите срещу него обвинения. Не само той. Всички, които имаха по-близко отношение към  процеса, разбираха, че Карла Дел Понте с целия свой огромен апарат от сътрудници търпи пълен крах.  Защо му е на Милошевич да се самоубива, когато вижда вече близкия и победен за него край на позорния процес? Няма как той да не е искал да доживее до своя триумф над фалшивото правосъдие и над ония, които го организираха. И как трябва Милошевич да се е самоубил? Като е приемал, казват ни, лекарствени средства, които блокират действието на лекарствата срещу изключително високото му артериално налягане.(Понякога 240 на 140!) Но как, пита се, Милошевич е трябвало да се снабди с подобни лекарствени средства, след като е поставен при крайно строг охранителен режим, изключващ всякаква възможност да му бъдат предавани непозволени вещи, предмети, лекарства и пр.?

Заслужава внимание обаче версията, че ако инфарктът на Милошевич е улеснен от несъвместими с хипертонията му лекарствени средства, тези средства трябва да са му давани от хора, които са търсили тъкмо този ефект – да се блокира действието на антихипертоничните лекарства, за да се предизвика в крайна сметка  и неговата смърт. Не един затворник е бил жертва на  подобни действия. Наполеон  например е бил  убиван с бавно, но сигурно действащия  арсеник.

Но дори да приемем, че инфарктът на Милошевич е настъпил без външна помощ, изводът, че той е преднамерено умъртвен, трудно може да се отхвърли. Как наистина трябва да се квалифицира поведението на онзи, който  не е оказал надлежна помощ на намиращ се под негов  надзор човек,   животът на когото  е явно застрашен. Не зная как е в холандското законодателство, но нашият Наказателен кодекс предвижда  отговорност за онзи, който   “съзнателно не окаже помощ на лице, за което е длъжен да се грижи и което се намира в опасност за живота си и няма възможност да се самозапази поради малолетство, престарялост, болест или изобщо поради своята безпомощност, в случаите, когато е могъл да окаже помощ”  (чл.138). Да виждаш, че един поставен под твой надзор човек се намира в смъртна опасност, че всеки момент може да умре, и да не му окажеш надлежната помощ, това на обикновен език се нарича убийство.

Хагският съд не позволи на Милошевич да замине за Москва, за да се лекува (с всички изгледи да преодолее опасната болест след съответна хирургическа намеса), изразявайки опасението си, че той, Милошевич, няма, заминал за Москва, да се върне в Хага, за да заеме отново мястото си на подсъдим. Нямало за това никакви гаранции. Правителството на Руската федерация обаче даде тези гаранции. То увери Трибунала, че след приключване на лечението, Милошевич ще бъде върнат в Хага, за да продължи процесът срещу него. Отново последва отказ, който вече пряко водеше към гибелта на Милошевич.

Но тия от Хага са  не само коравосърдечни, те са, както ми се струва, и не особено интелигенти. Нека приемем, че Милошевич, заминал на лечение в Москва, все пак не се връща в Хага. Но това би било  твърде благоприятно за тях, съдиите от Хагския трибунал, обстоятелство.  Пред тях се открива чудесната възможност да докажат на света, че Милошевич е един укриващ се от правосъдието престъпник. За тях освен това остава открита възможността да постановят една, каквато искат, задочна присъда срещу тъй омразния им Слободан Милошевич.  Но Хага не постъпи така. Тя избра най-прекия, но и най-недостойния изход от безизходицата, в която се оказа.

2. Трудно би могло да се очаква друго поведение от този така наречен Международен наказателен трибунал за бивша Югославия.  Това не бе същински съд, това бе орган на политическата мъст. Той трябваше да накаже един предварително осъден от САЩ и НАТО човек, дръзнал да им откаже послушанието си.

Този трибунал е изначално нелегитимен. Той бе създаден в пълно нарушение на  принципите на международното право. 

Как следва да бъде създаден един орган на международното наказателно правосъдие, ни показа процедурата по създаването на вече действащия Международен наказателен съд. За създаването на този съд бе свикана под егидата на ООН дипломатическа конференция на пълномощни представители на държавите – членки на ООН,  която, след сериозно обсъждане, на  17 юли 1998 г. прие така нареченият Римски статут на Международния наказателен съд. След като  бе подписан  от представители на участвалите в конференцията държави, Статутът бе подложен на ратификация. Той влезе в сила,  след като бе ратифициран от посочения в чл. 126 брой държави (60),  което  стана  в  първата половина на 2002 г.  (България ратифицира Римския статут със закон, приет  на 15 март 2002 г.) Трябва да се отбележи, че представителят на САЩ по времето, когато президент бе Клинтън, подписа   Римския статут. По-късно обаче Буш оттегли подписа  под Статута и отказа да го ратифицира.  Така САЩ са една от малкото страни, които не само не ратифицираха акта за създаването  на Международния наказателен съд, но организират и мерки срещу неговото успешно приложение.  Те  насилват държави, ратифицирали Римския статут, да сключат с тях споразумение, по силата на което да отказват да предават на Съда  граждани на другата страна, ако Съдът ги привлече към наказателна отговорност. По този начин САЩ още веднъж безцеремонно манифестираха своето цинично отношение към правосъдието: за всички останали може да има правосъдие, дори и ако то е нелегитимно, за техните граждани обаче не бива да има правосъдие,  дори и когато то е напълно легитимно.

Международният наказателен трибунал за бивша Югославия бе създаден не по този  съответен на международното право начин.  Той бе учреден  с  решение на Съвета за сигурност при ООН. (Резолюция № 827 от 25 май 1993 г.) Съветът за сигурност обаче не притежава правомощието да създава правосъдни органи. Съгласно чл. 29 от Устава на ООН, Съветът за сигурност може да създава единствено и само “спомагателни органи”, т.е. органи, които като негови вътрешни органи ще подпомагат дейността му. Но съвършено очевидно е, че един съд (трибунал) не е и не може да е  вътрешен (“спомагателен”) орган,  който и да е орган на ООН. Той е самостоятелен, намиращ се извън всички други структури орган, който издава собствени и неподлежащи на утвърждаване от друг орган актове.

Хагският трибунал обаче не е същински съд не само по начина, по които бе създаден, но и по характера на своя състав. В него влизаха лица, които бяха  предварително мотивирани срещу Слободан Милошевич. Трибуналът се състои от представители на   16 държави: Гвинея,  Замбия, Турция, Египет, Холандия, Германия,  Южна Корея, Аржентина, Франция, Австралия, Великобритания, Испания, Мадагаскар, Швеция, Белгия, Дания. (Русия  не е представена в трибунала).

Без колебание може да се каже, че този състав е изцяло доминиран от  представителите  на САЩ и НАТО, т.е. на държави, които се намираха  в тежък конфликт с държавата, на която Слободан Милошевич бе президент, и които следователно са страна в спора с него.  Председател на Трибунала първоначално бе Клод Журда (Франция), а по-късно - Теодор Мерон (САЩ).   Председател на трети съдебен състав, който именно и гледа делото на Сл. Милошевич, бе Ричард Мей (Великобритания), а след неговата смърт – Патрик Робинсон (Ямайка). Главен прокурор на Трибунала бе Луиз Арбур  (Канада), а от 15 септември 1999 г. -  вярното зло куче на САЩ и НАТО  Карла Дел Понте (Швейцария).  Неин заместник е Греъм Блюит (Австралия). Както виждаме, все личности, които не оставят никакво съмнение относно предпочитанията, от които ще се ръководят. Съдът е по дефиниция независимият трети в спора между двама. Тук съдът (трибуналът) е не третата, а другата страна в подлежащия на решаване спор. В него съдията и прокурорът са обединени в едно лице. Но тежко и горко на онзи, който трябва да бъде съден от човека, с когото се намира в спор.

Съставът на съда и прокуратурата се обслужват от огромен апарат – 1062 души, които  всекидневно подпомагат прокуратурата и съда в усилията им да докажат вината на обвиняемия Милошевич. (Срещу тази огромна машина Милошевич противопостави самия себе си). За поддържането на лъжесъда, ООН плаща годишно 272 млн. долара – пари, събирани всъщност от нас, гражданите на държавите – членки на ООН.

Особен вътрешен орган при съда са така наречените приятели на съда (amici curiae). Това са трима души, назначени от трибунала, със задачата (видимата) да го подпомагат в усилието му да запази безпристрастност. Но същинската задача на тези приятели на съда е, като приятели на съда, да го улеснят в осъждането на  обвиняемия. Приятели на съда бяха Стивън Кей, Тимоти Маккормак и Бранислав Тапушкович. (В някои етапи от процеса приятели на съда бяха и други лица). В повечето случаи тези приятели на съда се проявяваха именно като приятели на съда, а не на истината. Но трябва все пак да се признае, че понякога и те, под натиска на фактите, се виждаха принудени да застанат против   застъпвани от обвинението позиции.

Не бива в случая да пропуснем да отбележим твърде активното участие в процеса и на четвъртата страна във всеки един публичен процес – обществеността, представлявана от  медиите. В своята маса световните медии изпълняваха изключително усърдно възложената им от реакционните  сили  задача – да сатанизират до невъзможност Слободан Милошевич. Те хвърляха срещу Милошевич всякакви едро смлени обвинения не само във връзка с гражданската война в Югославия. Те го обявиха за виновен в убийството на Иван Стамболич, на Джинджич,  в опита да бъде убит Вук Драшкович и в какви ли не още злодеяния. Срещу тази мръсна вълна от клевети трудно се намираше противодействие.  Създаден бе наистина Международен комитет за защита на Сл. Милошевич^1, но този комитет, който не разполагаше с почти никакви финансови средства (милионите на Милошевич така и не стигнаха до него), и нямаше широк достъп до медиите, не успя да осъществи всички свои възможности.

Трябва да се каже обаче, че отделни журналисти, отчитайки действителните факти и следвайки повелята на съвестта си, също се противопоставиха на недостойната клеветническа кампания срещу Милошевич. Такъв журналист бе например българинът Жерминал Чивиков². Чивиков, който живее постоянно в Хага, имаше възможността да следи процеса срещу Милошевич почти всеки ден. И той, без  да изпитва лични симпатии към Милошевич, единствено и само въз основа на своите лични наблюдения, стига до категоричния извод, че цялото обвинение срещу Милошевич почива върху лъжи. Той направи и дългометражен филм за процеса срещу Милошевич, в който разкри цялата бутафория, върху която се крепи обвинението. Но какво би могъл да направи един журналист срещу цялата армия от платени агенти на клеветата!? У нас например не се намери нито една телевизия, която да се реши да пусне на своя екран този забележителен филм. (Филмът бе показан  преди две години на кинофестивала в Пловдив и това бе всичко.) От западната преса може би само Junge Welt  (Германия) бе вестникът, който  обективно  отразяваше процеса срещу Милошевич.

Може следователно предварително, без да се навлиза в анализ на събраните по делото доказателства, да се направи достатъчно еднозначното заключение, че  процесът срещу Слободан Милошевич протече при пълното отсъствие на елементарна обективност и безпристрастност.

Цялата предубеденост на Трибунала излезе наяве с изявленията, които направи по време на процеса един от тогавашните “приятели на съда” холандският адвокат  Михаил Владимиров (натурализиран холандец от руски произход). В свои изявления пред холандски вестници, а по-късно и пред българския вестник “Култура” Владимиров, преди още да бе приключил дори разпитът на свидетелите на обвинението,  заяви, че Милошевич във всички случаи ще бъде осъден. На въпроса, поставен от журналист от в. “Култура”, дали има възможност Милошевич да бъде все пак  оправдан, Владимиров отговаря буквално следното:

 “Теоретически да, практически не. Ако сте отишли на лов и преследвате дивеч с автоматично оръжие, шансовете да уцелите са по-големи. Милошевич е обвинен за случилото се на многобройни места в Косово, Босна  и Хърватия.  Дори да бъде оправдан за половината от обвиненията, по другите ще бъде осъден. (В. “Култура” от 13 септември  2002 г.)³

3. Процесът срещу Милошевич протече и в грубо нарушение на основни принципи на наказателното  съдопроизводство.  

Трибуналът не третираше обвинителната власт и обвиняемия  като равнопоставени страни. Към обвинителната власт той се отнасяше с цялата угодливост,  а към обвиняемия Милошевич - като към предварително осъден, който със своите въпроси към свидетелите на обвинението излишно  досажда. Той изцяло пренебрегна основополагащия принцип на наказателното правосъдие, че обвиняемият  е по презумпция невинен. За Трибунала Милошевич бе, обратното, по презумпция виновен. Поради това той удовлетворяваше всички искания на прокуратурата и непрекъснато ограничаваше защитните  възможности на Милошевич. 

Всеки път, когато Милошевич, поставяше въпроси, изобличаващи свидетелите на обвинението в лъжа, председателят на състава Ричард Мей, а по-късно Патрик Робинсон,  го прекъсваха с довода, че въпросите му са ирелевантни, т.е. без отношение към обсъждания случай.   На прокуратурата беше предоставена два пъти повече време, за да докаже обвиненията си, на Милошевич съответно два пъти по-малко време, за да докаже несъстоятелността на обвиненията. През първия етап на процеса – от 12.ІІ.2002 г. до 11.ІХ.2002 г., когато се разглеждаха обвиненията  във връзка с Косово, бяха разпитани  124 свидетели на обвинението, а през втория етап, когато се разглеждаха  обвиненията във връзка с Хърватска – 171 свидетели на обвинението. Свидетелите на Милошевич бяха пресявани през сито и много от  ония, които Милошевич поиска да бъдат призовани като свидетели,  изобщо не бяха призовани.

Особено сериозно бе погазено правото на подсъдимия да се защитава сам.

Милошевич не признаваше легитимността на съда, поради което не прие и да бъде защитаван от адвокат. Защитата чрез адвокат само щеше да  придаде легитимност на съда, с което Милошевич не можеше да се  съгласи. Той отказа да му бъде назначен и служебен защитник. Твърде често служебните защитници, както показва практиката (да си припомним ролята на назначения на Георги Димитров служебен защитник!)  обслужват не обвиняемия, а обвинението. Милошевич  ползваше като консултанти много добри адвокати от Сърбия, но в съдебната зала той бе сам.  И наистина в съдебната зала единственият, който можеше да проведе една качествена защита, бе самият той, Милошевич. Той  бе много добър юрист, но той освен това повече от всеки друг познаваше в необходимата пълнота обстоятелствата, които бяха предмет на разглеждане в съдебната зала. Никой друг не можеше да постави ония въпроси, които водеха до разкриване на истината за трагичните събития в Югославия през ония години. Но тъкмо това най-много и плашеше “съдиите” от Трибунала.  Те положиха максимални усилия да наложат на Милошевич адвокат, който вместо него да осъществява защитата му.

Така се стигна до съвършено недопустимото решение на Трибунала от 3 септември 2004 г., с което против волята на Милошевич му бяха назначени двама служебни  защитници.   Тези защитници бяха “приятелите” на съда г-н Стивън Кей  и г-жа Джилиан Хийгинс (и двамата адвокати от Великобритания). Трибуналът възнамеряваше да продължи процеса с така назначените служебни защитници без активното участие на обвиняемия. На Милошевич великодушно му предоставиха възможността да се включва все пак  в разпита на свидетелите, когато това се окаже  необходимо, като, разбира се, не друг, а  Трибуналът ще решава дали и доколко това е необходимо.. На Милошевич освен това милостиво му се предоставя и правото да отправя към Трибунала разумни искания, като при това естествено пак трибуналът единствен ще решава  дали и доколко направените искания са разумни. С други думи, Трибуналът поиска да натика Милошевич в ъгъла и да го остави там със запушена уста.

В отговор  на безпрецедентното решение на Трибунала Милошевич заяви, че няма да участва по-нататък в процеса. Но остра бе не само неговата реакция. Почти всички призовани от Милошевич свидетели (около двеста души)  категорично заявиха,  че няма да участват в тази разигравана в Хага пародия на правосъдие, докато не бъде възстановено правото на Милошевич  да се защитава сам. Отказаха да се явят пред Трибунала изтъкнатите американски общественици и писатели Грегъри Елич, Сара Флаундърс, Бари Летучи, Майкъл Паренти⁴. Бившият министър-председател на Русия Евгени Примаков в декларация  от  21 септември 2004 г. заявява изрично следното:

“Нaучих, че Хагският  Международен трибунал за бивша Югославия   е лишил бившия президент на Югославия Слободан Милошевич от правото на лична защита и му е назначил, против неговата воля, служебни защитници.

Според мен това е пряко нарушение на буквата и духа на международното право. При възникналите обстоятелства аз съм принуден да се откажа от  своето решение да се явя като свидетел на защитата. Както и преди, аз съм готов да  участвам в процеса, но само ако на  г-н Слободан Милошевич  се възстанови безспорното му право на лична защита.”

С подобна декларация   отказа да свидетелства  пред Трибунала и руският генерал-полковник Леонид Ивашов.

В резултат на масовия бойкот от страна на свидетелите, Трибуналът  успя  да разпита едва петима души! Служебно назначените защитници се видяха в чудо. Милошевич им отказа всякакво сътрудничество, поради което те естествено не можеха да осъществят дори и някакво подобие на защитна дейност. Подложен на огромен натиск от обстоятелствата, но и от собствената си съвест Стивън Кей подаде оставка. 

Спонтанната, но и категорична съпротива на свидетелите принуди  Трибунала да отстъпи. Той възстанови правото на Милошевич да се защитава сам, но не престана да затруднява защитата му с всевъзможни процесуални шикани.

Няма да се спирам и на редица други, също много съществени нарушение на процедурата в делото Милошевич  (например за съвършено недопустимата за един наказателен процес промяна в обвинителния акт, когато вместо обвинението, че Милошевич ратувал за “Велика Сърбия” се появява обвинението, че  отстоявал някаква ... “уголемена Сърбия”). И дотук казаното е достатъчно,  за да разберем, че имаме работа с един съвършено неправосъден правосъден процес.

4. Въпреки огромните усилия на прокуратурата и на Трибунала нито едно от сериозните обвинения срещу Милошевич не бе доказано.

Срещу  Милошевич се отправи най-напред политическото обвинение, че той е виновният за разпадането на Югославия. Несериозно обвинение.

Разпадането на Югославия е фаза от разгърналия се след края на студената война геополитически процес. Този процес доведе до разпадането на Съветския съюз, на Чехословакия, той доведе до разпадането  и на Югославия. Победителите в студената война не можеха да оставят в стратегически важните за тях Балкани една силна и социално ориентирана държава като Югославия.  Тя трябваше да бъде разложена, за да не им създава проблеми. Никъде в Европа не биваше да остане и следа  от някога съществувалия социализъм.

Към общия геополитически процес следва да добавим и специалните усилия на някои държави да имат собствен принос в разпадането на Югославия. Това са преди всичко Германия и Ватикана. Германия още носеше в себе си обидата, че по време на Втората световна война нейните войски биваха жестоко пердашени от югославските партизани. А Ватикана не искаше да остави католическа Хърватия  да продължава да се намира в една доминирана от православието  Югославия.

Най-после нека не забравяме, че и в самата Югославия бяха заложени някои обективни политико-икономически предпоставки за нейното разпадане. .Хърватска и Словакия, икономически значително по-добре от останалите югославски републики,   не бяха склонни да търпят политическото господство на една Сърбия. И когато действието на вътрешните фактори се комулира с действието на външните фактори, разпадането на федерацията стана трудно избежимо.

Милошевич бил виновен - и с това започват юридически обоснованите обвинения –  за разпалената в бивша Югославия гражданска война и свързаните с нея тежки престъпления. 

Не се наемам да отговоря на всички отнасящи се до гражданската война в Югославия въпроси. Това са въпроси на образувания срещу Милошевич наказателен процес, а на въпросите, поставяни в един наказателен процес, може да отговори само онзи, които познава всички обстоятелства по този процес. На тези въпроси тепърва ще отговаря историята и съответните научни изследвания. Ще си позволя все пак да кажа, че не изключвам Милошевич да е допуснал и някои грешки в отстояването на своята политика. (В една толкова сложна вътрешнополитическа и външнополитическа ситуация грешките съвсем не могат да се смятат за изключени, напротив, те трябва да се предполагат). Но заедно с това ще кажа, че съвършено естествено бе Милошевич да се опита да запази целостта на федералната държава Югославия. Ще използвам думите, които преди година на състоялата се в Хага конференция по делото Милошевич изрече Рамзи Кларк: Милошевич направи това, което някога направи и Абрахам Линкълн – той се опита да запази целостта на своята държава. Пита ли се някой какво наистина щеше да стане с Линкълн, ако в гражданската война с Юга бе претърпял загуба? Дали нямаше да му стъкмят някой “хагски процес” за извършените по време на войната престъпления?  

По време на гражданската война в редица райони на бивша Югославия бяха наистина извършени тежки престъпления. Това бе  неизбежно. Започнаха да разделят една страна, която бе невъзможно да се раздели в необходимите идеални пропорции. Почти нямаше район, в която да не живеят  представители на всичките югославски народи, етноси и други малцинствени групи. Как се разделя подобна жива тъкан? Започнаха да режат живо месо и след това се чудят защо има пролята кръв.  . Част от извършените  престъпления бяха дело на  сърби, други - на албанци, трети - на хървати, четвърти - на босненци. Някои от престъпленията  бяха  измислени, други   за съжаление бяха действителни. Няма например съмнение, че при Сребреница бяха наистина избити няколко хиляди босненци. Но трябва да се види и другата страна на всяко извършено престъпление. Говорих с бившия главен прокурор на Югославия. Той ми заяви, че в Сребреница действително е извършено масово убийство на хора, повечето от които са и невинни. Но, поясни ми той, това, което стана  в Сребреница, бе акт  на отмъщение, то бе в отговор на това, което преди това босненци направиха със сърбите:  около три хиляди сърби са били избити само на това основание, че са сърби. И тогава идва отмъщението – безогледното, сляпото и жестоко отмъщение при Сребреница, когато близки и роднини на убити преди това сърби се заемат да разчистват сметки с близки и роднини на предполагани от тях убийци.

В една гражданска война всичко е възможно, на далеч  не всичко може да се постави под контрол. Невъзможно е президентът на съответната държава да бъде държан отговорен за всяко излизащо извън закона действие. Разпалените страсти, бликналото желание за мъст, изгарящата ума болка  не искат да слуша никого.   И при най-добро желание Милошевич не е  могъл да спре братоубийствата. По делото бяха депозирани множество доказателства за усилията на Милошевич да държи конфликта в границите на закона.

В своята статия “Милошевич умря прав”⁵ Ж. Чивиков привежда някои от събраните по делото доказателства: “Шефът на военното разузнаване Геза Фаркаш потвърди като свидетел, че на заседание на президентството Милошевич всеки път искал информация за евентуалните извършители. Радомир  Гоевич, бивш генерален  военен прокурор и шеф на военните съдилища, инсталирани с обявяването на военно положение, потвърди  множество случаи на грабежи, убийства и други престъпления спрямо цивилното население в Косово. Същевременно свидетелят  внесе като веществено доказателство огромен брой документи за дейността на военните съдилища. От тях проличава, че от обявяването  до отмяната на военното положение е повдигнато  обвинение срещу  6700 войници и офицери, като са произнесени 2185 присъди, в три случаи  дори възможната във военно  положение смъртна присъда”.

Делото изобщо изобилства с доказателства за непрекъснато полаганите от Милошевич усилия да се избегнат недопустимите от закона насилия спрямо гражданското население. Но не всичко е по силите на един президент, дори и когато притежава значителна власт. Кой президент ще може например да спре кръвопролитията в Палестина и Израел?  Кой ще може с едно просто усилие на волята да спре кръвопролитията в Ирак?  Успява ли Путин да преустанови разчистването на сметки в Чечения.? В контролирани от армията на САЩ затвори се извършват тежки  военни престъпления. Виновен ли е за тези престъпления президентът Буш, който е главнокомандващ на армията на САЩ? 

Не може да убегне от вниманието ни обстоятелството, че за трагедията в бивша Югославия се търси отговорност преди всичко, ако не единствено, от президента Милошевич. Обагреният в кръв босненски президент Алия Изетбегович си отиде от този свят, необезпокояван от натовските жреци на справедливостта. Хърватският президент Франю Туджман, този който възкреси духа на страшната фашистка (усташка) Хърватия, също бе оставен да доживее дните си в мир. (Той бе погребан с всички полагаеми са за един държавен глава почести). Изобщо с охота се говори за престъпленията, извършени от сърбите, и тихо-мълком се отминават престъпленията, извършени от босненци, албанци, хървати⁶. (Тук изобщо няма да разисквам въпроса за отговорността на американските президенти за неимоверно тежките престъпления,   извършени  по време на водени от САЩ агресивни войни – за милиони избити невинни хора във Виетнам, Афганистан, Ирак, Югославия. Този въпрос ще бъде разискван от историята, която без съмнение ще им произнесе възможно най-тежката присъда.)

Милошевич показа добра воля и в усилията да се намери международноправен изход от небивало тежката криза в бивша Югославия. През ноември 1995 г. в Дейтън (САЩ)  той подписа заедно с Алия Изетбегович и Франю Туджман споразумение за слагане край  на кървавата междуособица. Милошевич прояви готовност да подпише през 1999 г. в Рамбуйе (Франция) и споразумението за слагане край на конфликта в Косово. Но преди самото подписване на  вече изготвеното споразумение  Олбрайт постави съвършено неприемливо за Милошевич и за страната му искане – окупацията (фактическа) на цяла Сърбия от натовски войски. То естествено бе отхвърлено. За проявеното лично и национално достойнство  империята на несъмненото зло реши да накаже и Милошевич, но и Сърбия, а и не само Сърбия.  На 24 март 1999 г.  НАТО започна своята агресивна война срещу Югославия, като подложи на бомбени удари села и градове, жертва на която станаха хиляди невинни граждани. Бягайки от продължилите 72 дни бомбардировки, стотици хиляди албанци и сърби бяха принудени да напуснат родните си места.

Липсата на доказателства за уж многобройните престъпления на Милошевич  намери израз в простия факт, че цели четири години Хагският трибунал не можа да стигне до осъдителна присъда. (Милошевич бе арестуван на 1 април 2001 г., а процесът срещу него  започна на 12 февруари 2002 г.) Дори и един предубеден съд трябва все пак да се придържа към някаква форма, която да оставя илюзията, че е  съд. Колкото и да бе пристрастен, Хагският трибунал не можеше да издаде присъда при пълното отсъствието на съответните доказателства.

Липсата на доказателства бе констатирана дори от така наречените “приятели на съда”. Когато приключи първият етап от процеса, тримата  “приятели на съда” - Стивън Кей, Тимоти Маккормак и Бр. Тапушкевич, се видяха принудени, въпреки несъмнената си преданост към Трибунала, да му обърнат внимание, че огромната част от повдигнатите срещу Милошевич обвинения са останали недоказани. Имам пред себе си тази тяхна  “докладна записка”, изпратена на 3 март 2004 г. до съдиите Ричард Мей, Патрик Робинсън и О-Гон Куон, цялата от общо 94 страници.   Ако я разгърнете, ще видите, че на  десятки страници срещу всяко от обвинението стои бележката “няма доказателства” (“no evidence”). Пита се следователно как при толкова категоричното “no evidence” ще бъде възможно да постановите осъдителна присъда. Ще прибягна до едно сравнение. Нюрнбергският трибунал в течение на 11 месеца можа да осъди 22 души нацистки военнопрестъпници (при които 12 на смърт), а Хагският трибунал за четири години не можа да осъди един единствен “престъпник”.

Това подчертано безсилие на съдиите от  Хагския трибунал да постановят осъдителна присъда прави твърде вероятно предположението, че смъртта на Милошевич е била за тях единственият възможен изход от безизходното положение, в което се оказаха.

5. Милошевич е мъртъв. Но това не е краят на неговият живот. В своето кратко слово, което на 18 март произнесох на траурния митинг в Белград (пред близо половин милион души), казах между другото:

“Палачите, другарки и другари, дами и господа, са  не само жестоки. Те най-често са и много глупави. Те се надяваха, че като убият тялото на Милошевич, ще убият и неговия дух. Горчиво се измамиха.  Причинявайки  неговата смърт, те  го изведоха на пътя, който води направо към безсмъртието. Слободан Милошевич влезе в историята на своя народ, за да остане там завинаги. От днес той ще бъде  един от най-мощните фактори в живота на сръбския народ и сръбската държава”.

Мисля, че Милошевич ще влезе и в историята на човечеството.  В сравнително новата история три наказателни процеса ще бъдат запомнени от поколенията. Първият е процесът срещу Георги Димитров, вторият е процесът срещу Нелсон Мандела, третият е процесът срещу Слободан Милошевич.

Димитров разгроми идейно-политически фашизма, давайки вдъхновяващ пример на всички как трябва да се стои  пред лицето на врага.

Нелсон Мандела  се възправи срещу родния брат на фашизма – апартейда, за да остане, въпреки десетилетията  затвор,  непобеден от него.

 Милошевич има участта да се срещне с най-голямото зло днес – фашизоидния глобализъм.

Ще продължа с думи от своето слово на траурния митинг: ”Ние сме горди, че нашият приятел и другар Слободан Милошевич се изправи като титаничен Давид срещу  зловещия Голиат – световния империализъм в лицето на САЩ и НАТО. В неравната битка той загуби живота си, но спечели велика морална победа, която е и наша обща победа”.

Милошевич умря. Но и  в смъртта си той ще бъде много по-жив от онези, които го убиха.

26 март 2006