Bъспоменание за един Вечен
Д-р юр.н. Иван Аладжов
В Хавана Че е назначен за главнокомандващ военния щаб. Той се настанява в извисяващата се над пристанището крепост Ла Кабаня. Възложена му е задачата да започне с изграждане на новата революционна армия на Куба. Това включва както културното и идейно възпитание на войните, така и наказване на виновните от армията на Батиста за избиването на десетки хиляди хора по време на кървавия режим на диктатора.
На 7 февруари 1959 г. Ернесто Гевара е удостоен за заслугите си към революцията с кубинско гражданство. През лятото на същата година му е възложено да ръководи индустриалния отдел към Националния институт за аграрна реформа. Този институт е центърът на кубинската революция. Най-важният ресор в него е именно индустриалният, който трябва да координира индустриализацията на изостаналата аграрна страна. На 26 ноември същата година Че е назначен и за президент на Националната банка, с което е издигнат до третия по важност пост в страната и се превръща в икономически двигател на революцията. От тези позиции той поставя стрелките на икономическото развитие на Куба, които са валидни и до днес, и се превръща в главния стратег за изграждането на кубинския социалистически модел. За да се справи както трябва с възложените му важни задачи 31-годишният лекар си налага желязна дисциплина и разпределение на времето. Той изчита много книги по икономика, финанси и математика, рядко спи повече от 4 часа. И въпреки че заема едни от най-важните постове в страната в душата и съзнанието Че си остава революционерът от планините, който мечтае да промени целия свят , а не само една страна.
Верен на отрицанието на всякакви официалности той не сменя униформата си с костюм, а кабинетът му е обзаведен неимоверно скромно само с едно голямо бюро, много книги и бойния му автомат на стената. Че се идентифицира с революцията, където и да се намира. Като неин посланик той я пропагандира дори когато е на посещение в Съединените щати и ООН. В ежедневната му работа на първо място за него е желязната партизанска дисциплина. Готов е да даде всичко от себе си за общото дело, но очаква същото и от своите сътрудници. Работи по 18 часа на ден, винаги е абсолютно точен, а в личния си живот е скромен до аскетизъм. Отказва се от заплатата си на министър и на президент на Националната банка в полза на държавата и живее със значително по-ниското възнаграждение на майор от кубинската армия. Редовно участва в доброволните неделни трудови акции, независимо дали са по строежите или в селското стопанство. Тоталният отказ от всякакви привилегии, материални подаръци и предимства е част от неговия морал. Не веднъж е наказвал директори на предприятия за това, че са предлагали подаръци на него, на семейството му или на неговите сътрудници с мотивировката, че разхищават обществено имущество. Вследствие на неговото тотално физическо и интелектуално отдаване на обществото и революцията и на водения от него изключително скромен и принципен живот Че Гевара е обичан и уважаван, дори обожаван от народа. Както по време на партизанските години в Сиера Маестре много от неговите сътрудници са му фанатично предани. Но има и такива, които именно заради тези му качества са недобронамерени към него. Едни, защото не споделят неговия отказ от всичко материално, други, заради високите му морални изисквания, трети, просто защото не издържат на високите трудови темпове около него, а четвърти, защото не споделят изцяло политическите му идеали. За Че Гевара волята, моралът, дисциплината, и преодоляването на материалната корист у всеки са разковничето за изграждането на новото общество на истинския социализъм.
Преследвайки своите социални идеали Ернесто Гевара се заема с провеждането на аграрна реформа и на програма за национализиране на икономиката, банките и външната търговия, осъзнавайки много добре, че тези стъпки неминуемо ще доведат до конфронтация със Съединените щати. Само 5 години преди това Че Гевара е свидетел на преврата в Гватемала, срещу демократично избрания президент Гусман, организиран от ЦРУ, след като неговото ляво правителство започва национализация и пряко засяга интересите на Щатите. Както в Гватемала, така и в Куба около 2/3 от икономиката и земята са американско притежание. Реакцията на САЩ не закъснява – на 4 март 1960 г. в пристанището на Хавана е взривен кораб с оръжие от Белгия. Щетите са огромни, убити и ранени са стотици. Че Гевара се включва лично в разчистването на разрушенията. По време на траурната церемония за убитите известният фотограф Алберто Корда прави легендарната снимка на Че, която и днес ни гледа от милиони плакати, знамена и фланелки. През октомври същата година Съединените щати прекъсват дипломатическите отношения с Куба и й налагат тотална икономическа блокада, в която принудително включат и останалите американски страни. Тази изолация нанася тежки поражения на Острова на свободата.
За да компенсира загубата на регионалните пазари, Че Гевара ориентира Куба икономически към социалистическите страни, въпреки че не одобрява модела на съветския бюрократичен социализъм и вождисткото наставничество на СССР. От 22 октомври до 22 декември той посещава Източна Европа и Китай, където сключва редица договори за икономическо и военно сътрудничество. На 23 февруари 1961 г. Ернесто Гевара става министър на икономиката на Куба.
На 17 април 1961 г. САЩ организират голям военен десант. Кубинските революционни сили съкрушително разгромяват тази агресия в Залива на прасетата „Кочинос“. По време на битката Че е леко ранен. След тази агресия Гевара подкрепя решението на кубинското правителство за дислоциране на съветски атомни ракети на острова. Противоречията със Съединените щати се изострят до крайност. САЩ налагат пълна морска блокада на острова. Светът е изправен пред ядрен апокалипсис. Въпреки че икономическата блокада и неимоверния военен натиск довеждат Куба до тежка стопанска криза, Ернесто Че Гевара е един от най-острите критици на Хрушчов за решението му от 28 октомври 1961 г. за оттегляне на съветските ракети от острова. В него се затвърждава несъгласие с някои аспекти на политиката на Съветския съюз. Докато Хрушчов провежда линия на мирно съвместно съществуване, Че Гевара е привърженик за износ на опита от кубинската революция и в други слаборазвити страни. Той дори нееднократно упреква съветските ръководители, че не подкрепят достатъчно революционните и освободителни движения по света. Най-силно неговата критика прозвучава на конференцията за солидарност с афроазиатските страни, проведена на 25 февруари 1965 г. в Алжир. Тук той взема съдбоносното решение, което променя цялата негова по-нататъшна участ.
Завръщайки се на 15 март в Куба, Ернесто Гевара решава да осъществи дългогодишните си намерения за разпространяване на кубинския революционен опит и в други региони на света. Той се среща с Фидел Кастро, осведомява го за своите планове и се оттегля от ръководните постове като министър на икономиката и президент на Националната банка. На 2 април 1965 г. с група от 14 кубински доброволци той заминава за Конго, Централна Африка, за да подпомага тамошните съпротивителни движения срещу компрадорския режим на президента Чомбе. Тук, обаче, той и неговите другари се сблъскват с липсата на достатъчна революционна мотивация и бойна дисциплина у местната съпротивата. Освен това тя не приема Гевара за свой предводител, защото е бял чужденец и не говори езика им. След множество разочарования Че на 21 ноември напуска Конго и след няколко месечен престой в Танзания и Европа, половин година по-късно, се завръща в Куба. През тези месеци той написва книгата „Африканската мечта“, в която разглежда причините за неуспеха на мисията в Конго. Верен на своята идея Че замисля и организиране на партизанско движение в Южна Америка, което да освободи и обедини целия субконтинент. Планът е, да се изгради партизанска армия в най-централната южноамериканска страна – Боливия, от която да се прехвърли огънят на революцията и в другите латиноамерикански държави и най-вече в Аржентина. Това е съкровената мечта на Ернесто Гевара, да види родината си свободна и изграждаща истинския социализъм. Той получава обещанието на Фидел Кастро за подкрепа и на 7 ноември 1966 г. заедно с още 18 души кубинци-доброволци, представящи се за търговци пристигат в базовия партизански лагер Нанкахуазу в югоизточна Боливия. Оказва се обаче, че това място е неправилно подбрано - в трудно проходим планински район, рядко населен само с индианци и с малко възможности за осигуряване на храна и вода. Местното население не говори испански, наплашено е и е дори враждебно настроено към всички бели. Поради голямата изолираност на оперативната зона отрядът не може да влезе във връзка и да получи подкрепа от съпротивителните групи в градовете.
Тези обстоятелства се оказват фатални за отряда. На 23 март 1967 г. правителствени войски попадат на лагера. Виновен за последвалия провал се счита аржентинецът Циро Бустос, който заедно с французинът, Режис Дебри е трябвало да поддържа връзка със съпротивителните движения в градовете и с чуждестранните симпатизиращи организации. Двамата са разкрити, арестувани и след направени под заплахата за зловещи изтезания разкрития, впоследствие освободени.
В тази обстановка партизаните изоставят лагера заедно с всички провизии и лекарства. От тук нататък бойците на Че са подгонени като диви зверове. Оставени сами на себе си, изолирани от недоверчивото и враждебно индианско население, измъчвани от глад, жажда и болести те водят непрекъснати отбранителни сражения в непозната местност, макар понякога и с успех, срещу добре въоръжени и обучени от ЦРУ спецчасти на боливийската армия. В тези трудни моменти Че Гевара записва в прочутия си „Боливийски дневник“: „Партизанска война, без подкрепа на населението, е обречена на катастрофа“. Това изстрадано прозрение е сравнението на безнадеждната обстановка в Боливия, с обстоятелствата в Куба, където след трудния десант на бойците от „Гранма“ в подножието на Сиера Маестре групата на Кастро успява да се възстанови, именно вследствие на подкрепата от народа.
На 8 октомври 1967 г. започва трагичната развръзка. Силно оределият отряд, разделен на три части е притиснат в каньоните на река Юро и води последната си битка. В нея оцеляват само 5-ма души; Ернесто Гевара е ранен в крака, заловен и зверски изтезаван в продължение на цял ден. Знаейки кой е попаднал в ръце им боливийските рейнджъри обаче не смеят да го убият веднага и отправят запитване до столицата Ла Пас. След консултация с Вашингтон и страхувайки се от публичен процес срещу легендата Че, президентът на Боливия Бариентес издава заповед за разстрел на пленените бойци без съд и присъда. Единствен доброволец за екзекуцията на Че се явява лейтенант Марио Теран. Когато влиза в стаята на тежко ранения, седящ на земята Гевара, асистиран от агента на ЦРУ - Феликс Родригес, Теран обаче трепери от страх и не може да натисне спусъка. Тогава Че измъчван от болките, бавно се изправя и казва: „Дошли сте да ме ликвидирате, нали? Хайде, подлецо, стреляй тогава! Ще видиш как умира един мъж!“ и му обръща гръб. Теран натиска спусъка на автомата със затворени очи. Че пада пронизан от откоса. До него се доближава хладнокръвно професионалния убиец Ф. Родригес и изстрелва финалния куршум.
Така в 13:10 ч. на 9 октомври 1967 г. в училищната стая на малкото боливийско градче Ла Хигера примитивни полухора, платени наемници прекъсват живота на „най-съвършения човек на нашата епоха“, както се изказа за Ернесто Гевара иначе скъпият на похвали философ, Жан Пол Сартр. Теран след деянието си се пропива и пропада психически.
След това палачите на Че отрязват двете му ръце и ги изпращат за експертиза в Ла Пас и САЩ. От там ги отправят като зловещо предупреждение в Хавана. Обезобразеният труп на 39 годишния лекар-революционер е заровен през нощта тайно в масов гроб с останалите убити партизани под пистата на военното летище в гр. Валегранде. 28 години местонахождението се пази в абсолютна тайна. Управляващите в Ла Пас и Вашингтон се страхуват гробът на Че да не се превърне в свято място за милиони латиноамериканци. Едва 1997 г., след като бивш генерал от боливийската армия проговаря, антрополози от Куба и Аржентина откриват след 2 годишно упорито търсене мястото, където са заровени бунтовниците. Костите на Че са разпознати, пренесени във второто му отечество, Куба и препогребани в мавзолей в града на неговата най-голяма революционна победа – Санта Клара. На този ден стотици хиляди кубинци и гости от цял свят си вземат последно сбогом с любимия команданте.
Борейки се до последен дъх за един по-добър и справедлив за всички свят, лекарят-революционер, д-р Ернесто Гевара ни завеща след смъртта си безценното богатство – епичният роман на своя героичен живот, който го превърна в идол за милиони хора по земята. За повечето латиноамериканци той е светец и те произнасят неговото име със същата обич и страхопочитание към жертвоприношението му, както се обръщат към това на Христос. А изоставените на произвола на съдбата боливийски индианци и до днес наричат всеки лекар, който следвайки порива на своето човеколюбие, ги е посетил, за да им помогне просто „дон Ернесто” или дори Исус, алюзия за приликата на убития Че със сваления от кръста също убит Христос.
В пантеонът на човечеството във вечността сe съхрани за поколенията неговата мечта за солидарност и девизът, който води легендарният Че Гевара през целия му бурен живот:
„НЕКА БЪДЕМ РЕАЛИСТИ И ДА ОПИТАМЕ НЕВЪЗМОЖНОТО !“
Поднесените тук биографичните данни са по:
- О. Сола и Ф. Гарсия: „Че – Мечтата на бунтовника”, Берлин 1997 г.
- Ф. Хетман: „Солидарността е нежността на народите“ – Животът на Ернесто Че Гевара, Базел 1999 г.
- Щ. Лаарем: „Че Гевара”, 2004 г.