За гражданството на кандидат-президента

    Проф. Велко Вълканов

         Предстоящите президентски избори поставиха въпроса за условията, на  които трябва да отговаря кандидатът за президент. Изказани бяха и различни мнения, някои от които не съответстват на действащата правна уредба.  

            Съгласно чл.93, ал.2  от Конституцията за президент може да бъде избрано лице, което е: 

            а)   български гражданин по рождение,

            б)   навършило   40 години,

            в)   живяло  последните пет години в страната и

            г)  което отговаря на условията за избиране на народен представител, т.е  да няма друго гражданство, да не е поставено под запрещение и да не  изтърпява наказанието лишаване от свобода. (Вж. чл.65 от Конституцията).  

Всички посочени по-горе условия са достатъчно ясни. Проблеми могат да се открият единствено в условието «български гражданин по рождение».  Очевидно не всички разбират достатъчно добре понятието  «български гражданин по рождение». Някои  смятат, че български гражданин по рождение  е лицето,  родено в България. Разсъждение в този смисъл откриваме например в изявлението на президента Първанов: «Ограничението, според което за държавен глава могат да кандидатстват само хора, родени н България, е неоправдано». Това разбиране е погрешно.  

Не е необходимо дадено лице  да е родено в България, за да е български «гражданин по рождение.»   Български гражданин по рождение е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин,  независимо от това къде той е роден (тук се проявява действието на  принципа на кръвта - jus sanguinis). Български гражданин по рождение е и всеки, който е роден на територията на Република България от родители небългарски граждани при условие, че законът на някои от родителите  не го прави свой гражданин (тук се проявява действието на принципа на почвата - jus soli).  Това  именно  е уредбата, давана днес от чл.25, ал.1 от Конституцията. (Нека поясня, че тя бе дадена още с изменението през 1989 г.  на Закона за българското гражданство  от 1968 г. и със Законът за българското гражданство от  1998 г.)

Дотук все още нямаме проблеми. Проблемите възникват, когато трябва да отговорим  на въпроса какво всъщност  е гражданството на лице, когато гражданството  при раждането му се е подчинявало на  правна уредба, съществено различна от правната   уредба днес.   Например Законът за българското гражданство от  1948 г.,  и  Законът за българското гражданство от 1968 г.  дават българско гражданство на лице, родено в друга държава само ако законът на тази друга държава не го прави свой гражданин. В резултат на тази правна уредба много деца на български граждани, родени в чужбина, оставаха без българско гражданство. Така например, лице  от смесен брак (единият родител е български гражданин, а другият – съветски), родено в СССР по време на действието на тогавашните закони за българското гражданство,  не ставаше български гражданин, защото съветският закон към онзи момент го правеше  гражданин на СССР.

Не може обаче да се сметне, че проблемът е решен. Както вече отбелязах,  гражданството днес се подчинява на конституционноправна уредба, т.е. на уредба от най-висш порядък,  съгласно която всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, е български гражданин по рождение. По мое мнение тази уредба важи и за заварените от нея обществени отношения, свързани с българското гражданство. Тя ги преурежда.

Българското гражданство не е юридически факт с еднократно действие. То е едно продължено състояние.  Възникнало  в някакъв момент, то   продължава до  настъпването на правопогасяващ  или правопроменящ го юридически факт. И заварено от новата правна уредба, уредбата на Конституцията, то следва да й се подчини. Всички заварени обществени отношения задължително приемат  онези правни фигури, които тя сега им диктува.  Конституцията не се интересува от миналото на съответното правно отношение. Щом установи, че единият от родителите на съществуващо днес лице е бил при раждането му български гражданин, тя директно го обявява за български гражданин по рождение.  Така тя поставя всички български граждани при общ за тях правен режим. Никой няма да остане ощетен само защото в  близкото или далечното  минало някой му е дал  една или друга  правна характеристика. 

Не е следователно необходимо да променяме Конституцията, за да   позволим на едно родено в чужбина, но от български граждани лице да стане президент. Достатъчно е едно правилно тълкуване на Конституцията,  за да осигурим необходимия в случая правен резултат.

Трябва да припомня, че  през 1996 г. Конституционният съд по к.д. №12 прие решение  по подобен казус (казуса Пирински). За съжаление КС по доклад на съдията Иван Григоров застана на становището, че Конституцията не може да преурежда заварените обществени отношения, свързани с българското гражданство. Това становище е повече от неприемливо. Само едно силно обременено от политически пристрастия съзнание, би се заело  да поддържа,  че  Конституцията не може да дава нова уредба на заварени правни състояния.

Ще кажа, съзнавайки  пресилеността на това свое твърдение, че Конституцията може всичко. Чрез Конституцията говори народът, т.е. суверенът, а той наистина може всичко, което един народ изобщо може. При това в решението на КС от 1996 г.  съвършено неправилно се лансира   разбирането, че ако би преуредила заварените случаи на българското гражданство, Конституцията би имала обратно действие.  Обратното действие на една правна норма в редица случаи  е напълно допустимо, но тук изобщо не може да става дума за обратно действие. Конституцията прави български граждани по рождение  лица, на които единият родител български гражданин, не с обратна сила, т.е. не от  деня на раждането им, а  от деня, в който тя влиза в сила.   Тук няма обратно действие (еn tunc), тук има действие занапред (ex nunc).  Ще си позволя да отбележа, че твърде неизбистреното решение, подготвено от Иван Григоров, срещна много сериозните възражения на съдии като Младен Данаилов, Пенчо Пенев и Ал. Арабаджиев.

Неизбежен е, разбира се, въпросът доколко Конституционният съд може да подлага на преоценка собствените си решения. Но ако всички се съгласят, че дадено решение е в основата си погрешно, трябва да може да се намери формула, която да позволи   търсената преоценка.

Възможно е и друго решение. Възможно е в частност Народното събрание да промени текста на чл.25,ал.1, като добави изречение, което  да изключи  всякакво двусмислие. Например: «Български гражданин по рождение е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, независимо от мястото  и времето на раждането му.»  

Във всички случаи това е пътят — тълкуването на чл.25 от  Конституцията — за излизането от правната ситуация, в която сме се забъркали. Неприемливо е предложението е да се премахне българското гражданство по рождение като условия за избираемостта на кандидат-президента. Това би означавало за президент на страната   да може да бъде избран всеки пришелец, преживял 5 години в нея. Не искаме такова лице за президент. Президентът трябва да е българин, т.е. да има българска кръв във вените си, или да е роден на българска земя, за да  може да мисли като българин. Това, за съжаление не всякога става, но е все пак поне по дефиниция възможно.

Статията е публикувана във в-к «Труд» на 18 май 2011 г.