Хронологията на една кървава разправа

Добри ПЕТРОВ, антифашист и бивш политзатворник   

          Вече втора година България е равноправен член на Европейския съюз. Всички страни в голямото семейство познават добре и истински уважават антифашистката съпротива, а у нас тя се отрича или тенденциозно представя, често се и омаловажава. И друго — участниците в тази съпротива, чиито редици вече са доста оредели, у нас само не се признават за участници в Отечествената война. Вече 19 години тече процес на реставрация на ретроградното като стил на обществен живот. Ръководителите на социалистическата партия, увлечени в преследването на свои лични цели, сякаш забравят идеала, който стои във фундамента на партията и за който са се пожертвали хиляди достойни дъщери и синове на българския народ.

          Те лекомислено допуснаха масовото и безогледно преименуване на улици, площади, селища — да не остане нито едно име на виден български антифашист в паметта на новите поколения българи. Дори името на видния деец на световното комунистическо движение Георги Димитров, когото почитат антифашистите от цял свят, не се среща върху табелите на улици и площади у нас. Нещо повече — тенденцията той да бъде клеветен и дейността му отричана е трайна и последователно изпълнявана. Ведно с настаняването на капиталистическите обществени порядки новото време наложи имената на бивши царски особи от омразната на българския народ чужда династия, както и разни изтупани от праха на историята национални предатели. Те се афишират в медийното пространство, техните биографии се разкрасяват и «почистват» за нова употреба. Изписват се върху паметници. Внушава се на младите, че те са жертви на комунизма, че техните дела са от чисти по-чисти. И това кощунство се търпи от официалната власт, която в момента е в ръцете на БСП. Нека си припомним как преди година и половина (на 02.02.2007 г.) в Народното събрание бившият президент предложи на народните представители да се почете паметта на бившите регенти и членове на фашистки правителства, осъдени от Народния съд, и всички станаха на крака.

          И представителите на социалистическата партия! В онзи момент аз потръпнах от гаврата с паметта на загиналите български синове и дъщери в борбата срещу социалната робия. Представих си картинно съдбата на седмината партизани, потопени в собствената им кръв на 15 и 16 май през 1944 година в село Симеоново, Ямболско. И тъй като те бяха мои другари, написах тези редове и започнах митарства по редакции на вестници — да видят бял свят, както се казва, чрез отпечатването им. След повече от година материалът ми попадна във вестник «Земя», който се оказа отзивчив за истината.

        С благодарност към вестника, начевам краткия си разказ за кървавата драма на симеоновци. На 14 май Христо Кортенски-Черпията, командир на чета в полския отряд номер 3, оставя в близката горичка петима нови партизани и отива в Ямбол да доведе друга нова група партизани, които заедно с останалите да заминат за Балкана и се присъединят към отряд «Смърт на фашизма». Той обаче не подозира, че в групата е внедрен агент на полицията. На следващия ден двама от групата - Стоян Колев-Ради и братовчед му Янко Шопов, под предлог че отиват по задача, се предават на властта в селото. Алармирана е полицията в окръжния град и след няколко часа горичката почернява от униформени. Започва автоматична стрелба и тримата зле въоръжени партизани са убити. Това са Иван Стойков-Богдан, Христо Горов и Трифон Кръстев. Телата им са откарани с каруци пред общината. Късно през нощта селото е блокирано, защото предателите са съобщили имената на други млади антифашисти, с които са имали насрочена среща в местността Каватарла. Това са Делю Петров Делев - секретар на местната младежка организация, Иван Стойков, Йордан Атанасов Кортенски и Митьо Тодоров Дюлгеров. Рано сутринта селото се пробужда от злокобен звън на черковната камбана и полицията започва със сила да изкарва населението на площада. Учениците от местното училище са събрани до сградата му, откъдето се вижда всичко, което става на площада. Започва новата кървава разправа с тези будни симеоновски синове. Озверените полицаи и жандармеристи, водени от поручик Аврамов и капитан Хаджиев — околийски полицейски началник, докарват първия от арестуваните - Иван Стойков, хлебар край чужда фурна за единия хляб насущний.         Двамината по-големи негови братя по онова време изтърпяват присъди като антифашисти в Сливенския затвор, а у дома е жена му с двумесечното им бебе. След кратък разпит полицаят изстрелва куршум в тила му и той пада покосен пред общината.

         След него довеждат 19-годишния Дельо. Изстрелват куршум в главата му и белият му каскет отхвръква окървавен. Цялата тази сутрешна драма се разиграва пред погледите на стотиците строени пред училището ученици. Разстрелват техните батковци в името на царя! Трети поред е Митьо, овчарят. Докарват го от полето, където е бил със стадото си. Едва пред общината разбира какво му готвят — пореден изстрел и той пада на площада до другарите си. Последен за разстрел докарват Йордан, чийто по-голям брат Христо изтърпява присъда в Сливенския затвор. Разбрал своята участ, той заявява на фашистките офицери: «Смъртта не плаши никога войника. Един умира — хиляди го следват!» Първият изстрел не успява да го повали, следва втори и няколко удари с приклад... Това е краят на младежкия му живот. Седемте трупа са изложени на мегдана да всяват страх. Едва на третия ден разрешават на близките им да ги погребат. След години поетът Марко Недялков ще напише своята балада, посветена на героите от село Симеоново, Ямболско, загинали в борбата против фашизма и капитализма: Тази балада не е измислена, тази балада е жива истина. Има едно село и наблизо горичка, Симеоново е то-по-песнопойно от птичка. Има едно село, една Перущица нова, с доблест трагична и участ сурова. Има една люлка на герои, да би станал Вазов, с вълнението свое би възпял овчаря, би възпял хлебаря с една обич силна, камък да изгаря. Полското село Симеоново даде на антифашистката съпротива 12 партизани, 15 политзатворници и концлагеристи, десетки ятаци. И още нещо, имащо дял в историческата му драма: имената на предателите — Аврамов и Хаджиев, изпълнителите на кървавата разправа с младите партизани — са изписани на мраморната стена с параклис пред Националния дворец на културата в столицата като жертва на комунистическия режим след 9 септември 1944 година. Нима това не е гавра с паметта на убитите партизани!