Две хубави книги

 проф. Велко Вълканов

            Има книги, които, без да са бестселър, са достатъчно хубави, за  да ни развълнуват.    Те са като ония жени, които, без да са красиви, са хубави. Аз самият предпочитам, нека призная това, хубавата жена пред красивата. Красивата жена страда от претенциозност, която загрозява.

            Една такава, хубава книга, е книгата  на Георги Стойков „Изповеди под небето”. Познавам Георги Стойков от много години, но мисля, че едва сега го опознах. Той бе писател, журналист, общественик в Плевен и плевенския край, а във Великото народно събрание бе и народен представител. Човек с качествата на личност, която внушава респект със своята гражданска почтеност и нравствена чистота.  Прочетох тази нова книга на Стойков с тихото задоволство, което дава например домашният уют. Топлота, която   позволява да открием самия себе си. Онова обаче, което особено ме развълнува, се намира  още в самото начало на книгата. Георги, този забележителен човек, бе станал … пъдар на кооперативните бостани в с. Дерманци. Първото ми чувство бе недоумение. Как така не той, а другите, плевенските общественици, са му позволили да пропилява огромните си възможности, ставайки пъдар. Но прочетох книгата докрай и осъзнах: нищо не бе пропилял този мой приятел. Напротив, благодарение тъкмо на пъдарството,  той бе успял да напише тази наистина хубава книга „Изповеди под звездите”. Осъзнах и една истина, която всъщност отдавна нося в себе си: не длъжността прави човека, а човекът прави длъжността. Пъдарството на Георги стои, за мен, много по-високо от разните   министерства.  Не виждам кого от днешните министри мога да сравня с пъдаря на с. Дерманци. И ми стана този човек, Георги Стойков, затрогващо мил. Колко е хубаво, че все още има такива хора. Чрез тях откриваме величието на обикновеното. Бъди, приятелю Георги, още много години жив и здрав, не само  за да се радваме на твоето приятелство, но и за да ни помагаш да запазим своята нравственост.  

            Втората хубава книга, която тези дни прочетох, е книгата на Йордан Гранитски „Родова хроника”.  Освен старото приятелство с Йордан Гранитски ме свързва и общият роден край. Той е роден в с. Гранитово, отстоящо само на няколко километра от Елхово - моя роден град. Йордан е завършил и гимназията в Елхово. Ето защо  нямаше как да не се вълнувам, когато  страниците от неговата книгата ме водеха по скъпи за сърцето ми места.  Оживява носталгията, оживява болката по необратимото сладко, макар и трудно детство.

В книгата на Гранитски най-напред   поразява бедността, в която той и семейството му са живели. Чудесно семейство, забележителен баща, всеотдайна майка, но бедни, много бедни. С египетски труд, както самият Йордан пише, семейството е осигурявали насъщния си. Имало е дни – това са дни от времето преди Девети септември,  -  когато те не са имали и залък хляб за гладното гърло. Но обичта на родителите и волята на самия Йордан  преодоляват трудностите. Йордан успява да завърши гимназията в Елхово, успява да  завърши и висше образование, за да израсне по-късно като един от най-значителните наши журналисти.  Изпитвам потребността да подчертая този път  на мъките, който извървя поколението на нашите родители, пък и нашето собствено поколение, защото  някои представители на сегашното поколение не искат сякаш да знаят как се е стигнало до тяхното собствено благоденствие. То е обилно полято с потта на техните предци.

Книгата на  Гранитски позволява да видим не само трудния  материален живот на хората от онова време, но заедно с това и техния богат духовен живот. Удивлява   жаждата на тези хора от миналото да  четат, да искат да са преживеят преживяното от големите духовни творци.  По селата тогава  нямаше  телевизори, нямаше компютри, но пък почти  във всяко село имаше читалище,  имаше  и  собствена  театрална трупа. Днес всеки от нас притежава най-високите постижения на техниката, но за съжаление съвсем не и най-високите постижения на човешката духовност.

Книгата на  Йордан Гранитски е една от ония книги, които ни показват  какво всъщност сме загубили, придобивайки постиженията на съвременния свят -  човечността. Застанал пред компютъра, човекът е загърбил човека. Жизнено важно за него е отново да се обърне   към човека. Защото човекът  е човек единствено и само чрез другия човек.