Хора и събития
Начало Начало    Контакти Контакти

Евгени Петров 

От пистолета към перото

Бащата” на Остап Бендер служил в криминалния отдел

Преди 110 години, на 13 декември 1903 г., семейството на един одески преподавател се увеличило. По това време учителят се радвал на малкия си син – бъдещия класик на съветската литература Валентин Катаев (автор на романа „Време, напред”, на повестите „Самотна лодка се белее” и „Синът на полка”, на комедията „Квадратурата на кръга” и др. – бел. на прев.). Впоследствие новороденият Женя също се наредил сред класиците. Ние го познаваме като  Евгений Петров, съавтор на Иля Илф и „баща” на Остап Бендер.

Той станал Петров по принуда – писател Катаев вече имало. И Евгений решил да превърне бащиното си име във фамилия. След години съжалявал загдето не си избрал по-звучно име. Но вече било късно – славата го споходила. Макар и в съавторство.

Съавторството после станало повод за насмешка и даже и за унизителни намеци от страна на колегите от писателската гилдия. В дневника на Сергей Довлатов може да се намери любопитна бележка: „Илф умря. А след това на Петров дадоха орден „Ленин”. Беше организирана вечеринка. Присъства и Юлий Олеша. Той се напи и се държа хулигански. Петров се обърна към него:

-Юра, как можеш да оскърбяваш хората!

В отговор прозвуча:

-А ти как можеш да си сложиш орден на покойник?”.

Илф и Евгени Петров

Клетвата на кръвта

Неизвестно защо, но определят, че основата на тандема „Илф-и-Петров” е именно Илф. А на Петров е отредена второстепенна роля. Това носи някаква несправедливост.

Дванйсетте стола

 

Нека се спомним едва ли не първата поява на обаятелния пройдоха Бендер: „Нямаше дори палто... Обут беше в лачени чепици, гарнирани с оранжева чортова кожа. Носеше ги на бос крак” (по: Илф, И., Е. Петров. Дванадесетте стола, С., 1968, с. 20 – бел на прев.). Звучи като протокол.

Най-вероятно е, че тези характерни детайли са написани от Петров. Защо? Защото той в продължение на почти четири години е служил в криминалния отдел. И отлично е описал човек, който току-що е излязал от затвора. Няма палто? Значи е бил арестуван в някой от топлите месеци, а е пуснат когато вече застудяло. Нямал чорапи? След времето на затворническия престой те вече се оказали негодни. И въобще всички ония мошеничества и афери, които изграждат тъканта на романите „Дванадесетте стола”

 

Златният телец

и „Златният телец” принадлежат на перото на Евгений Петров. В края на краищата, както той сам е написал за себе си в „Двойна автобиография”: „Първото му литературно произведение е бил протокол за оглед на труп на неизвестен мъж”.

Казва се, че биографията на писателя това са неговите книги. В случая с Петров се налага формулировката да бъде допълнена: „А също книгите и филмите за него”. И тук възниква законният въпрос: „Къде са книгите, а още повече филмите за съавтора Илф?”. Филми по сценарии на Петров има достатъчно („Цирк” – 1936, „Музикална история” – 1940, „Антон Иванович се сърди” – 1941, „Въздушен превозвач” – 1943; бел. на прев.), но къде са филмовите ленти за него?

В началото на 80-те години бил заснет чудесен филм „Зеленият фургон” по повестта на Александър Козачински (през 1959 г. е имало първа екранизация  – бел. на прев.). Младият следовател Володя Патракиев, блестящо изигран от Дмитрий Харатян, това е нашият герой Женя. Катаев се учил в Одеската гимназия № 5. Също там учил е Саша Козачински. Момчетата се сприятелили. И дори положили клетва за братска вярност, скрепена с кръвта им от порязаните със стъкло пръсти. След това пътищата им се разминали. Женя влязал в редовете на съветската милиция, тъй като – по свидетелство на брат му, „Негов кумир бил Шерлок Холмс и той мечтаел да бъде детектив”. А Саша предпочел да стане престъпник и то какъв – застанал начело на банда от немски колонисти, които през 1922 година замислили рисковани действия – да нападнат червеноармейски части, за да откраднат табун коне. Не му провървяло – бандата била разкрита. Самия Саша заловили на един таван, когато се приготвял да продаде скъпо своя живот. При обиска у него открили много патрони. Но не стрелял, защото познал в милиционера своя съученик Женя.

Последвал съд. На Козачински дали най-тежката присъда. Излизайки от съдебната зала, той успял да види: неговият приятел, присъстващ на заседанието, вдигнал високо дланта си. На един от пръстите имало белег – спомен за клетвата. И Петров удържал своята дума: преразгледали делото на Саша, намалили присъдата му, а впоследствие го амнистирали. В затвора го посрещнал Женя. Той и подтикнал своя приятил да напише повест, в чиито финал са думите: „Всеки от нас смята себе си задължен към другия. Аз – за това, че той не стреля срещу ми с манлихера си, а той – за това, че навреме го възпря”.

Да догониш смъртта

Въобще смъртта все обикаляла край Петров. Тя стесвявала все повече кръговете около него Първият случай бил когато навършил 12 години. Тогава одеските гимназисти решили да повторят подвизите на децата на капитан Грант (по едноименния роман на Жул Верн – бел. на прев.). Взели под наем срещу рубла и половина стара лодка и решили да се разходят до Очаков (черноморски град в близост до устието на река Днепър – бел. на прев.). Голяма работа – някакви си двеста морски мили! Щорм, счупване на руля, откъсване на киля и ... смърт. Тогава му се разминало, но все пак: „Не мога да забравя очите на моя брат, неговите посинели устни и отпуснатите рамене на обречен човек”.

Той реално си играел на гоненица със смъртта. В годините на войната станал военнен кореспондент (на в. „Правда” и Информбюро – бел. на прев.). И за разлика от много в тила Петров не седял, а се хвърлил в ада. Дори в най-страшния период на отбраната на Москва. И не се оплаквал. Ето свидетелството на Иля Еренбург: „През нощта донесоха от Малоярославец Евгений Петрович, контузен от въздушна вълна. Той скри своето състояние от спътниците си, въпреки че едва можеше да говори. След като се почувства малко по-добре, веднага замина на фронта”.

Следващата 1942 година била едва ли не най-тежката за СССР. Немците се насочили към Волга и Кавказ, а Евгений Петров бил отново под куршумите: „Промъкнол си в обсадения Севастопол – пише Еренбург. – Попаднал под невиждана бомбардировка. Върнал се на миноносеца „Ташкент”, а немска бомба уцелила кораба. Все пак Петров се добрал до Новоросийск. Оттам се качил на камион. Станала авария. Евгений Петрович останал невредим. Започнал да пише очерк, бързал за Москва. Качил се на самолет”.

Самолетът обаче бил ударен над крайфронтовата полоса. Някои говорят, че немците го свалили, други пък настояват, че съветските летци стреляли по транспортния самолет, обърквайки го с „фашистки”. Иля Еренбург заключава: „Смъртта дълго го преследвала и накрая го достигна (на 2 юли 1942 г. – бел. на прев.)”.

Той се захващал с всякаква, даже и черна, работа. По свидетелство на неговите приятели бил весел, искал да пребори равнодушието, грубостта и надмеността. „В много трудни времена хората се усмихват, четейки техните книги (подразбира се: на Илф и Петровбел. на прев.)” – пише Еренбург. Да се усмихнем и ние.

 

Константин КУДРЯШОВ

Аргументы и факты, 51, 2013, с. 58.        Превод от руски: Живодар ДУШКОВ

 

 

 

;
Страницата е създадена :