Интернационалният капитализъм
Диктатурата на глобалния пазар
Подбор и превод:
Иван АЛАДЖОВ
и Любен АЛАДЖОВ
Истински ураган
В Германия повече от 6 милиона търсещи работа не могат да си намерят постоянно работно място, това е повече от когато и да е било в историята на Федералната република от нейното основаване до днес. Средните нетни доходи на германците намаляват от 5 години; и това е само началото според експертите от правителството, науката и икономиката.
През идното десетилетие ще бъдат ликвидирани минимум още 1,5 милиона работни места в индустрията, прогнозира Роланд Бергер, представител на една от водещите консултантски фирми във Федералната република. При това всяко второ работно място от тях ще бъде от сферата на средния мениджърски състав. Неговият колега, Херберт Хенцлер, шеф на немския филиал на консултантската фирма “Мак Кинси”, отива в прогнозите си още по-далеч: «Индустрията ще поеме път на селското стопанство». В бъдеще производството на стоки ще предлага на все по-малък процент от населението възможност за прехрана.
И за Австрия се съобщават все по-скромни числа за работна заетост - всяка година се закриват по над 10 000 работни места в индустрията.
Разпространяваното от политици и икономисти обяснение за този упадък се свежда винаги до една и съща дума: глобализация. Високотехнологичните комуникации, ниските транспортни разходи и неограничената търговия превръщат целия свят в един единствен пазар -това е постоянно повтаряното оправдание за безработицата. Те създават глобална конкуренция и на трудовия пазар.
Всички от управляващия елит, от шефове на концерни до министър на труда дават един и същи отговор на проблема: приспособяване, но надолу.
Гражданите постоянно слушат един и същи припев за ограничения. Хор от браншови функционери, икономисти, експерти и министри непрекъснато внушава на германците, и особено на австрийците, че работят малко, а получават много, че имат дълги отпуски и често боледуват. Асистират им журналисти от пресата и телевизията. Консервативният “Франкфуртер алгемайне цайтунг” пише дори, че социалната държава се е превърнала в заплаха за обществото и че увеличаването на социалното неравенство е неизбежно!
Дори германският президент приглася на този хор с подкрепящи речи, в които убеждава, че «промяната била неизбежна», и че «всеки ще трябва да направи своята жертва».
Явно не е разбрал нещо. Очевидно е, че не става дума за необходими жертви от всички по време на криза. Съкращенията на болничните плащания, премахването на защитата от уволнения, радикалните орязвания на социалните помощи и намалението на заплатите въпреки нарастващата производителност не са действия за преодоляване на кризите. По този начин реформаторите под флага на глобализацията всъщност прекратяват едностранно съществуващия неписан обществен договор на републиката, който ограничава социалното неравенство чрез преразпределение на благата чрез бюджета на държавата отгоре надолу.
Обяснението е, че моделът на европейската социална държава бил изиграл вече своята роля и в новите условия на международна конкуренция се явява много скъп.
Засегнатите разбраха тези призиви много добре и профсъюзите и социалните организации реагираха с протест. След срещата на Г-8 последваха стачка на металурзите в Германия, генерални стачки във Франция и Австрия.
Въпреки това защитниците на социалната държава водят обречена битка. Всъщност повечето аргументи на техните противници са неверни. В крайна сметка, инвестирайки в чужбина, германските концерни не създават там допълнителни работни места, за да изхвърлят на улицата собствените си работници. Най-често те купуват там евтино местни предприятия, веднага прореждат персонала им, и с понижени производствени разходи успяват да захранват дори с добра печалба бедните регионални пазари, нещо, което не е възможно да стане с внос на скъпи стоки от Германия. Ако им се отдаде да осъществят и експорт на евтините местни продукти, те вече реализират и свръхпечалби.
Също така не е вярно, че социалните ангажименти на германската държава са се увеличили експлозивно. Напротив частта им от брутния вътрешен продукт ... е дори по-малка от тази преди 20 години. Но това, което непрекъснато се изтъква като аргумент, са примери от политиката на другите индустриални държави, където съкращението на държавните разходи, понижението на заплатите и орязването на социалните помощи се прави по същия сценарий, от Швеция до Испания.
Обаче навсякъде протестите завършват с разочарование.
Интернационализмът, някогашното оръжие на социалдемокрацията срещу подпалвачите на световни войни, отдавна вече е сменил фронтовете. По целия свят над 40 000 международни компании от различна величина, обединени в “интернационал на капитала”, противопоставят един срещу друг, както служителите си, така и своите държави. И това позволява използването на следната аргументация: 40% данък върху печалбата в Германия е твърде много, след като Ирландия се задоволява с 10%, а Малайзия и някои щати в САЩ въобще се отказват от този данък за определен период от пет или десет години. Или часова ставка от 45 марки за Германия? Това е много скъпо, щом британците работят за половината, а чехите за една десета. Само 33% държавна субсидия за инвестиране в нови фабрики в Италия? И това е малко. Затова държавата ни с лекота дава надбавка от 80% за инвестициите в Източна Германия.
Хванал светът в клещи, новият «интернационал на капитала» изважда по този начин от равновесие цели държави и общества. От една страна той заплашва тук и там с оттегляне на капитали и успява да извоюва драстични намаления на данъците, да получи милиардни субсидии или безплатна инфраструктура. Там, където този подход не минава, се отива на данъчно планиране в голям размер: тогава печалби се отчитат само в страни, където данъчната ставка е ниска. Затова по целия свят се констатира значително намаление на процента богати притежатели на капитали и недвижимости, които с редовно платените си данъци допринасят за финансиране на разходите на държавите.
Господарите на глобалните капиталови потоци постоянно понижават нивото на трудовото заплащане в предприятията си и по този начин намаляват постъпленията от данъци в мизерните държавни бюджети на развиващите се страни, които се пълнят предимно от най-редовните платци - наемните работници. От тази политика в глобален мащаб държавите обедняват, обедняват и тружениците, намалява техният дял в произведения световен обществен продукт. И няма нация, която сама може да устои на този интернационализиран натиск.
Докато курсовете на фондовите борси и печалбите на концерните растат, заплатите постоянно намаляват. Едновременно с това нараства безработицата и бюджетните дефицити. Не са нужни особени икономически знания, за да се разбере, какво се случва: 113 години след смъртта на Карл Маркс капитализмът отново е поел посоката, която икономистът-революционер толкова точно е описал за времето си. «Общата тенденция на капиталистическото производство е не да повиши, а да се понижи средния стандарт на заплатите, т.е. да намали цената на труда до минимално възможната граница» - отбелязва той през 1865 г. пред генералния съвет на Първия интернационал в Лондон. Въобще не подозира, че първобитният капитализъм някога ще бъде озаптен, макар и за кратко време. Но след реформите на социалдемократическото столетие напоследък се очертава антиреформа от глобален мащаб: към бъдещето ще се върви на заден ход; преуспелите като Хайнрих фон Пирер, шефът на световния концерн “Сименс” вече триумфират: «Вятърът на конкуренцията се превърна в буря, но истинският ураган тепърва предстои«.
Думите на Пирер и на други знаменосци на новия глобализъм трябва да внушат, че всичко, което се случва около нас, е нормален природен процес, резултат от неудържимия технически и икономически прогрес. Това е абсолютно заблуждение.
Комерсиалната глобализация съвсем не е естествено природно явление, а е продукт на съзнателно провеждана политика.
Договор след договор, закон след закон, това са решения, гласувани от правителства и парламенти. Те вдигнаха бариерите за свободния трансфер на стоки и капитали. От либерализирането на валутната търговия, през европейския общ пазар до постоянното разширение на сферата на действие на договорите за международна търговия, ГАТС ръководителите на западните индустриални държави са онези, които доведоха света до състоянието, в което се намираме и с което самите те вече не могат да се справят.
Въпросът, който се решава във “Феърмонт” сега е кой ще обядва и кой ще бъде изяден за обяд?