Отговорността на ръководителите на държавите от НАТО за агресията им срещу Югославия
Из книгата на Велко Вълканов "Те го убиха"
Николай Рижков в своите показания пред трибунала в Хага съобщава за подписано от него писмо до Карла дел Понте. В това писмо се поддържа категорично тезата, че г-жа Дел Понте притежава правомощието да възбужда наказателно преследване срещу лицата, виновни в извършване на агресията срещу Югославия, и че тя следователно трябва да го упражни. Изрично се споменават и имената на отговорните за агресията лица: Бил Клинтън, Тони Блеър, Герхард Шрьодер, Жак Ширак, Мадлин Олбрайт и още много други. Карла дел Понте, която първоначално се била съгласила, че притежава наистина такова правомощие, няколко месеца по-късно в своя писмен отговор заявява точно обратното – че трибуналът подобно правомощие нямал. Очевидно е, че междувременно й е било разпоредено да мисли друго.
Аз самият можах да поставя същия този въпрос на г-жа Карла дел Понте при нейното посещение в България. На състоялото се на 5 септември 2000 г. в София събрание с участието на г-жа Дел Понте аз се обърнах към нея със следния въпрос:
– Уважаема госпожо Дел Понте! Войната на НАТО срещу Югославия има различни оценки в световната общественост, мисля си. Много хора намират, че тази война е престъпна. Няма да скрия, че аз съм един от тези, които смятат войната на НАТО срещу Югославия за престъпление срещу международния мир и човечеството. Във войната срещу Югославия бяха нападнати очевидно невоенни обекти като болници, мостове, телевизионни предавателни станции, хора, работещи на полето. Там бяха използвани и общоопасни средства за водене на война като бомбите с обеднен уран, чието действие тепърва ще има да наблюдаваме. Известно ми е, че много хора и органи са се обърнали към вас с предложение да започнете наказателно преследване на лицата, водили тази престъпна война. Преди 8–9 месеца аз също ви изпратих писмо в този смисъл, едно подробно мотивирано писмо, в което ви молих да започнете разследване по този въпрос. Не ми отговорихте. Вероятно имате много ангажименти. Но все пак въпросът стои и аз бих искал да зная на какво основание вие, госпожо Дел Понте, отказвате да образувате наказателно производство срещу лицата, извършили агресията срещу суверенната Република Югославия.
Карла дел Понте ми даде веднага следния отговор:
– Бих желала да ви кажа, че за мен е знак на признание за независимостта на прокуратурата и на Международния трибунал за бивша Югославия обстоятелството, че към моята служба бяха отправени оплаквания относно поведението на силите на НАТО. Мога да ви уверя, че след като направих подробен анализ на материалите, представени на моята служба, аз оповестих публично решението си да не започвам формално разследване против която и да е личност. Същественото, което трябва да се знае, е, че статутът на съда не включва разглеждането на престъпленията срещу мира или в случай на агресия, поради което не влизаше в моята компетентност да се произнасям по обосноваността на самите действия. Независимо от това трябва да кажа, че съзнавам, че липсата на специална резолюция на Съвета за сигурност към началото на кампанията предизвиква съществени проблеми в средите на юристите международници.
Тезата на Карла дел Понте е неприемлива. Наистина в Статута на Трибунала не е изрично предвидена възможността да се търси наказателна отговорност от държавниците на НАТО, предприели агресията срещу Югославия и извършили по време на тази агресия редица други тежки престъпления. Тази възможност обаче може да се извлече от поставената пред трибунала задача. Никъде в статута на е казано, че на наказателно преследване подлежат тъкмо и единствено ръководителите на Югославия. Задачата, поставена пред трибунала, е да осъществи наказателно преследване за извършени на територията на бивша Югославия престъпления. А нима престъпленията на НАТО не са тъкмо това – престъпления, извършени на територията на бивша Югославия? Пита се по-нататък, защо г-жа Дел Понте не привлече към отговорност ония ръководители на отцепилите се от Югославия републики, които бяха действително виновни за редица тежки военни престъпления и престъпления против човечеството?
Истината е, че г-жа Карла дел Понте съзнателно си затваря очите за произтичащите от безспорните факти изводи.
Само две седмици след срещата ни в София г-жа Карла дел Понте има любезността да ми изпрати копие от адресирания до нея доклад на Комисията, натоварена да разследва бомбените нападения на НАТО срещу Федерална република Югославия. В този доклад (от 33 страници) фактите, които говорят за несъмнено престъпния характер на натовските бомбардировки над Югославия, са получили изрично признание.
В доклада можем в частност да прочетем,
че „Има доказателства, че въздушните сили на НАТО са използвали ракети с обеднен уран по време на бомбардировките“ (There is evidence of use of depledet uranium (DU) projectiles by NATO airkraft during the bombing campaign);
че „По време на бомбардировките са били използвани от силите на НАТО касетъчни бомби“ (Cluster bombs were used by NATO forces during the bombing campaign).
По-нататък следват признания за нанесения на 7 май 1999 г. върху китайското посолство бомбен удар, при който загиват трима китайски граждани, а 15 други са ранени; за извършената на 12 април 1999 г. бомбардировка на жп мост, в резултат на която катастрофира пътнически влак и загиват 10 души, а 15 биват ранени; за трите бомбени нападения на колоната от албански бежанци при Джаковица, извършени на 14 април 1999 г., при които загиват 75 души, а около 100 души биват ранени; за нападението на радиотелевизионната станция и т.н.
В доклада обаче, след като няма как да не се признаят очевидните факти, се правят тъкмо ония изводи, които г-жа Дел Понте би искала да има: ,,Основавайки се на посочените данни, комисията намира, че нито подробното разследване на бомбардировките като цяло, нито разследването на специфични инциденти са оправдани. Във всички случаи или законът не е достатъчно ясен, или разследването няма да доведе до събирането на достатъчно доказателства за повдигането на обвинение срещу високопоставени или други лица за особено тежки престъпления.“
Комисията, както разбираме от нейния доклад, била достигнала до тези изводи, след като се запознала с обясненията на отговорните фактори от НАТО, които обяснения, според нея , били „добросъвестни“ и „честни“, макар че в тях се е отбягвало да се отговори на възвикващите конкретни въпроси.
Тази невероятна по своя неудържим устрем към право и справедливост комисия ни предлага още един бисер. След като е констатирала, че по време на бомбардировките над Югославия самолетите на НАТО наистина са извършили 38 400 полета, включително 10 484 полета с нанасяне на удари, при които полети са били изстреляни 23 614 „въздушни муниции“, т.е. бомби и ракети, и са били убити – по данни на самата НАТО – 500 души, комисията без колебание заключава: „Тези цифри не показват, че НАТО е провеждала кампания, насочена към предизвикване на значителни граждански жертви било пряко, било косвено.“
Няма да кажа, че съм изумен. Та какво друго може да се очаква от комисия, назначена тъкмо от хората, които уж трябва да разследва!? Ония убиват безогледно, но пък хладнокръвно и методично, а тя, комисията, кротко ни уверява, че те не били имали нито пряко, нито косвено намерението да убиват! Какво ли наистина трябва да е било тяхното ако не пряко, то поне косвено намерение, когато три пъти са атакували колоната от албански бежанци? Не може обаче да има никакво съмнение, че те във всички случаи са възнамерявали да припишат избитите от тях албанци на омразния им Милошевич.
Г-жа Дел Понте приема, както можем да се досетим, без колебание доклада на комисията и не предприема никакво разследване за натовските престъпления в Югославия. При това положение отпада, разбира се, и въпросът дали тя, главният прокурор на МТБЮ, има или няма правомощието да привлече към наказателна отговорност ръководителите на натовските държави за извършените от тях най-тежки престъпление срещу народа на суверенната република Югославия. Нейната задача е да изправи пред съд не същинските престъпници, а онзи, който не позволи на същите тези престъпници да посегнат на неговото лично достойнство и на жизнените интереси на неговия народ.