актуална политика, новини

 

 

Меню

Неистовите изстъпления на един фашизоид

                      

                                                             Проф. Велко Вълканов

                          Почетен председател на ЦС на Българския антифашистки съюз

 

         От известно време  по нашите телевизии можем  да  видим един   твърде активно изявяващ  се господин. Господинът, именуем   Антон Тодоров, се представя като политолог. Доколкото зная, политологията е социална наука, която изследва политическите явления и  процеси, анализира ги   и  върху основата на получените данни   прави  съответни прогнози и препоръки. Нейният смисъл е да улесни общественото развитие, което само  по себе си е достатъчно сложно.

Но телевизионните спектакли на г-н Тодоров трудно могат  да се съгласуват с това понятие за политологията. Този господин с неприкрито сладострастие  се отдава на  съвършено друга  дейност. Като истински  социален клошар той се рови в различни архиви  от миналото,  за да открие тук и там някои документ,  уличаващ в най-тежки грехове един или друг гражданин. Най-тежките грехове са, разбира се, дейността в Държавна сигурност, службата в Българската народна армия, работата в структурите на БКП и ДКМС.   Когато открие такъв  документ, господинът радостно пляска с ръчички  и надава победни викове. Но архивите не всякога му предлагат това, което му е потребно. Тогава  господинът, за да поддържа интереса към себе си, започва да  извлича от главата си  различни продукти на своята злоумишленост.  

Ще докажа твърдението си.

На 25 февруари 2011 г. господинът дава интервю  пред г-жа Светломира Димитрова от БЛИЦ  по повод политическото поведение на г-жа Меглена Кунева. На въпроса дали г-жа Кунева „не минава на страната на съпруга си”, който  произхождал   от висшия комунистически елит (съпругът й Андрей Пръмов е син на Иван Пръмов, някога  секретар на ЦС на БКП) , господинът бодро отговаря, изричайки най-малкото две лъжи:

 За лявата подкрепа освен командата към левите партайгеносета ще работи и припознаването в нея на свързващо звено между тъй близкия до сърцето им тоталитарен режим и днешния ден. Малко се знае, че преди 10 ноември Меглена Кунева е била освен радиожурналист по екологични теми също и дясна ръка като юрист в казионния Комитет за правата на човека…”

До тук първата лъжа.  Г-жа Кунева бе наистина   член на „казионния” Комитет по правата на човека, но никога не е била нито дясна, нито лява ръка в този комитет. Нейното присъствие там изобщо не се забелязваше.

Продължавам текста, за да ви занимая с една  доста по-занимателна лъжа: 

 „…на бившия секретар на ЦК на БКП и завеждащ отдел ”Международни връзки” на БКП Константин Теллалов, който заедно с Велко Вълканов бяха остриетата на Тодор Живков и Държавна сигурност в пропагандното осигуряване и отполиране на международните последици от ”възродителния процес” и престъпленията на режима през последните години на съществуването му.” 

Почти да ми стане симпатичен този г-н Тодоров. Няма как да не се полаская от мисълта, че съм бил „острието на Тодор Живков и Държавна сигурност”, използвано за „осигуряването  и отполирането на международните последици от „възродителния процес” и престъпленията на режима през последните години от съществуването му.

Да, ама не, както би казал онзи, с чупещия се кръст. Не съм бил нито член на БКП, нито сътрудник на ДС, поради което е нямало как да  бъда  някому някакво   острие. Напротив,  като член на Комитета по правата на човека оказвах активна политическа (че дори и финансова) подкрепа на хората  от Русенския комитет. На пленарно заседание на Комитета открито се обявих и  против промяната в имената на българските мюсюлмани като недопустимо посегателство върху  вътрешното аз на личността.   Но както трябва да се   очаква от един   социален    клошар,  г-н Тодоров      се интересува не от фактите на  обективната действителност, а  от това, което може да  изрови  от заседнали тук и там бумаги, много от които не всякога казват   истината. Истината, политолозе,  често е далеч повече от къс канцеларска хартия.

Но въпросното интервю   в определена насока  е твърде показателно. По достоверността на информацията, която  се съдържа в него,   можем да съдим доколко достоверна може да е и всяка друга информация, предлагана от обсъждания  господин.

Като казвам това, аз пристъпвам към  случая, който предизвика тези мои бележки.

Тези дни попаднах на едно предаване на г-жа  М. Димитрова (от „Канал 3”), в което А. Тодоров  размаха някакъв документ, уличаващ съветника на президента Плевнелиев  генерал майор о.р. д-р Стоимен Стоименов   в  смъртния грях, че някога е бил служител в БНА. Не познавам този генерал, но от интернет можах да разбера, че това е един достоен и грамотен български офицер, служил  през годините  в защита на националните интереси   на българската държава.  Грехът на ген. Стоименов се превръща в грях на  самия президент.   Как е могъл Плевнелиев да включи в щаба си човек от тоталитарното минало!?    Господин политологът явно не се досеща (за това трябва определена интелигентност), че офицер (генерал), способен да даде разумни съвети на президента Плевнелиев,  може да се намери именно измежду хората от  миналото. Там са хората, минали през висши  образователни школи, натрупали опит във военното дело, запознати с механизмите на разузнаването и пр. и пр.

Г-жа  Димитрова  покани генерал Стоименов  да отговори на отправените към него обвинения. Генералът отговори сдържано и смислено, като обаче си позволи да посочи някои не съвсем благопристойни  обстоятелства  от  семейното житие–битие   на А.  Тодоров. И тогава политологът побесня. Изпаднал в неистов гняв, той  заяви, че обявява война на този мръсен комуняга и накрая щял да го съсипе - цитирам по памет думите му, но смисълът е точен. Във всеки случай думите „мръсен комуняга” бяха повторени няколко пъти.

Извинете, но ще си позволя да кажа, че това е поведение на   отявлен  фашизоид (за да не кажа на мръсен фашага) . Комунистите са хора като хората, което означава, че между тях можем да открием и такива, които са недостойни за  високото звание. Но да наричаш „мръсен комунята” някого само защото е бил или още е комунист, означава  да застанеш на най-долното стъпало на политическата риторика. Това е риториката на нацистите, на фашистките главорези, на хора, чиято душевност  е обрасла с нравствена мръсотия. И няма как да не се запитам дали този опротивял ми „политолог” не смята за  „мръсни комуняги” Никола  Вапцаров,  Фредерик Жолио-Кюри, Бертолд Брехт  и много други личности от този най-висок ранг в човешката стълбица. 

Както виждаме, г-н Тодоров умее да мрази. Но той не разбира, че и  омразата трябва да се подчини на определена култура, за да не се падне под равнището на онзи, срещу когото тя е насочена. Такава култура политологът Тодоров очевидно не притежава.

Интересно  е,  че А. Тодоров проявява твърде избирателно отношение към бившите членовете на БКП и на Държавна сигурност. За него например г-н Велизар Енчев, при когото той   често се явява,  съвсем  не е „мръсен комуняга”, макар че той, г-н Енчев, бе и член на БКП,  и офицер от ДС.   Отново виждаме  различни по степен прояви  на политически морал.

Странно е,  че демокрацията е в състояние да търпи такъв тип „демократи” като въпросния господин Тодоров. Такива като него трябва да се приемат като  оскърбление за всяка действителна демокрация. И поради това  именно  няма как да не се запитам ние дали наистина сме демокрация

 

Статията е публикувана във в-к „Дума“ на 17 януари 2013 г.

 

 

 

 

 

Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org