Картини от един антисвят

проф. Велко Вълканов

Гладът

Проглушиха ни с задаващата се страшна болест – птичия грип. И не виждат, че у нас вече второ десетилетие върлува болест по-страшна и от птичия грип – гладът, обикновеният глад, който мори хиляди български граждани.

Вестници и телевизия показаха двама старци, напълно изнемощели от глад. Общо двамата тежали 60 (шестдесет) килограма. Никаква мускулна тъкан – кожата се слепила с костите. Истински живи мощи. Но сърцата им, кой знае откъде намирали сили, продължавали да се съпротивляват на смъртта. Но единият от тях не можа все пак да оцелее. Умря, умря от глад!

Не мога да си представя по-тежко обвинение срещу нашата държавна и обществена система от тези два образа на глада. Осъзнавате ли какво наистина е станало? В България хората умират от глад, глад в буквалния смисъл на думата!

Глад означава да не сте намерили дълго време какво да сложите в устата си. Животните все някак намират нещо, с което да залъжат глада си. Виждал съм куче, която яде найлон, по който вероятно се е съхранила някаква миризма от храна. Но хората не са животни. Те имат достойнство и много от тях предпочитат да се оставят на гладната смърт, отколкото да задържат на всяка цена един живот, загубил вече цената си. Не е вярно, че животът е най-високата ценност. Живот, в който човекът не успява да запази природата си на човек, няма никаква стойност. Човекът е създаден, за да бъде именно човек. Загуби ли природата си на човек, той загубва и основанието (смисъла) да живее.

Не забелязах обществото ни да изживява особено трагично съдбата на двамата старци. Хората свикнаха, изглежда, със смъртта във всичките й проявления. Изпълнено с безразличие към човешкото нещастие, обществото ни бавно умъртвява самото себе си. Така то загубва своето основно предназначение – да бъде полог на човечността. Не е радостно да се живее в такова общество. Умъртвило себе си, то умъртвява и нас.

Но както често бива, трагичното се примесва с комичното, за да предизвика цялото ни отвращение.

В същото това време, когато старците умират oт глад, група министри се заеха с истинско вдъхновение да нагъват пилешко месо, за да ни докажат, че то е напълно безопасно за потребление. Няма птичи грип и ние доказваме това, като превръщаме самите себе си в опитни морски свинчета. Ако пък има птичи грип, нека ние бъдем първата му жертва. Каква невероятна жертвоготовност! Двамата старци затова може би не са си и позволили да посегнат към пилешко месо, защото не са били напълно уверени в неговата безвредност. Ако бяха видели как нашите министри с усмивка на лице поемат огромни количества пилешко месо и остават все пак живи, те, двамата старци, щяха, предполагам, да се престрашат и хапвайки си от него, да се спасят от надвисналата над тях гладна смърт. Колко късно идва понякога спасителното за нас чуждо благородството!

Неизбежен е въпросът: Как така господа министрите имат широко отворени очи за онова, което го няма, а нямат очи за това, което буквално стои пред тях? Те очевидно са загубили напълно своите социални рецептори. Но допускам и друго: преднамерено да насочват вниманието ни към виртуалната опасност, за да го отклонят от убийствената в буквалния смисъл социална действителност.

Поставям на социалните везни изсъхналите от глад старци, от едната страна, и вносната ни демокрация, от друга, и виждам как двамата старци, макар и невероятно олекнали, натежават на везните “със страшна сила”. Демокрацията безпомощно увисва във въздуха, което е неизбежно, защото какво е тя, господстващата у нас буржоазна демокрация, ако не книжен декор на един жесток антисвят.

Като социалист-рецидивист не мога да не се върна към обругаваното днес време на социализма. Продължават да го проклинат заради липсата на свобода при него. Сега, уверяват ни, се радваме на всички възможни свободи. Но нагло лъжат Няма никаква свобода там, където я няма първата предпоставка на всички свободи – хлябът. Гладният не е свободен. При социализма, вярно е, имахме не всички свободи, нямахме например свободата да експлоатираме чуждия труд, но затова пък имахме гарантирания хляб, а с него и възможността да имаме и развиваме присъщите на човешката ни природа свободи. С времето щяхме да се освободим от всички неоправдани ограничения. Но ни изпревариха. И сега отново сме там, където трябва да се питаме, дали, ако днес имаме хляб, ще го имаме и утре.

Обикновен капитализъм

Спомняте си, предполагам, великолепния филм на Михаил Ром “Обикновен фашизъм”. Обикновен, но тъкмо и поради това особено страшен фашизъм. Страшното е най-страшно, когато се превърне във всекидневие.

Спомних си за този филм, когато научих за смъртта на двете ни работнички в дупнишката обувна фабрика на някакъв италианец. Умират на работното си място, умират от изтощение, умират от безжалостно наложен им изнурителен труд. Недопустимо за тях е било да се отделят от работното си място дори за минута, за да задоволят свои естествени нужди. Невъзможно е било и за тях, и за всички останали да възроптаят срещу убийствените условия на труд. Те са неизменно всекидневие. Възроптаващите биват начаса прогонвани, без всякакви рискове за работодателя, защото отвън заради мизерната макар заплата чакат десетки безработни. Навън е гладът, а вътре е все пак някакъв шанс да оцелееш – ако не за себе си, за децата си. Вътре във фабриката е като някакъв концлагер. Няма държавен контрол, няма и профсъюзи (макар че иначе ги имаме в изобилие). Има изтощителен робски труд.

Това, което стана в италианската фабрика не е изключение. То се наблюдава в почти всички създадени на територията ни стотици чуждестранни фирми – гръцки, италиански, турски и др. Чужденците “инвестират” у нас, защото работната сила е минимално заплащана и печалбата е следователно максимално висока. Те “инвестират” у нас и за да разгърнат замърсяващи околната ни среда производство. Срещу някой и друг подхвърлен лев ще тровят земята ни, а и нас самите. .

Можем да се възмущаваме, но не и да се учудваме. Ами това е то капитализмът, обикновеният капитализъм. Възможно най-голяма печалба за работодателя, възможно най-малка заплата на работника. Това е всеобщ закон на капиталистическата система, който действа както у нас, така и в чужбина. Наистина на Запад картината не изглежда днес толкова зле. В резултат на масовите вековни борби работниците от западните страни успяха да издействат по-благоприятни за себе си трудови условия. Това между другото се дължи в най-голяма степен и на съществуването на Съветският съюз, който със самото си съществуване респектираше капиталистите от Запада. Той ги застави да осъзнаят заплахата, че ако не подобрят положението на своите работници, може да ги сполети съдбата на капитализма в Русия.

Няма как да не кажа, че това, което става днес в разни фабрики и заводи, бе невъзможно да се случи в социалистическа България. Имахме добре развито трудово законодателство, което строго се спазваше. Трудовото възнаграждение задоволяваше всички основни потребности на семейството. Произволното уволнение на работник или служител бе изключено. Веднага влизаха в действие различни защитни механизми: профсъюзи, обществени организации, съдът. Никой не живееше със страха, че ще остане без работа и следователно без препитание. Но ни внушиха, че искаме пазарна икономика, т.е. капитализъм и сега се “радваме” на всичките му прелести. Но истината е, че една съвсем малка част от нашето общество им се радва без всякакви кавички. За всички останали кавичките отчайващо остават.

Всекидневието на жестокостта

Преди няколко дни две сестри от Пазарджик бяха жестоко убити. Преди да бъдат убити са били изнасилени и изтезавани. Потресаващо престъпление. Невероятни изверги-убийци.

Но какво трябва да е обществото, отгледало и възпитало такива изверги-убийци?. За първи път ли ни се случва да изживеем ужаса от подобни престъпления. Преди година две ученички убиха за нищо своята приятелка, неотдавна ученик уби и разфасова свой приятел. Не само поръчковите убийства, а убийствата изобщо станаха всекидневие. Ако поръчковите убийства имат своите обяснения в немилосърдните закони на капиталистическия бизнес, в какво трябва да имат своите обяснения останалите убийства? Единствено в безчовечния характер на насажданата ценностна система. Днес човешкият живот не е никаква ценност, никаква ценност не са и нравствените добродетели. Основната, предопределящата ценност днес са парите. В името на парите е позволено всичко – убийството, продажбата на женска плът, пласирането на наркотичната отрова и т.н.

Всеки ден различните телевизии ни показват колко лесно е да убиеш. Убиваш и неочаквано ставаш герой, който мери сили с десятки ченгета, убива половината от тях, а накрая заминава с русокоса красавица на някой райски остров. Деветдесет процента от американските филми тъкмо това насаждат в съзнанието на децата ни и на нас самите. Като сеете драконовско семе, няма как да не изникнат и драконите.

Не е толкова далеч времето на социализма, за да не си спомним, че убийствата тогава бяха сравнително рядко явление. През последните десет години до установяването на “демокрацията”, у нас са били извършвани средно годишно 174 убийства. През следващите десет години (годините на “демокрацията”) убийствата са вече средно годишно 422. При социализма поръчковите убийства бяха напълно непознато явление. Нямаше ги и тези лишени от смисъл, но пълни с кръвожадност убийства.

Но пък ще и запитам какво толкова можем да искаме от отделния човек, когато виждаме как цели държави се занимават само с това – да насилват и избиват други народи. Милиони хора бяха избити във Виетнам, Афганистан, Югославия, Ирак в името на корпоративни интереси.

Не виждам края на това жестоко всекидневие. Зная само, че докато съществува капиталистическата система, всекидневието на жестокостта ще продължава.

София, 6 февруари 2006 г.