Картини от една (парламентарна) изложба
По усмивките им ще ги познаете
С години не бях гледал предаванията на БТ от парламентарната зала. Бях почти забравил какво там се върши, как изглеждат хората, които се намират там. Не би трябвало да е така – нали единадесет години бях народен представител, би трябвало всичко да е съвсем прясно в съзнанието ми. Но съзнанието, изглежда, не обича да задържа в себе си неприятните изживявания. Загрижено за собствената си хигиена, то предпочита да ги отмине като изобщо не съществували.
Но предаванията на БТ от 26 юли, когато се гласува кандидатурата на Сергей Станишев за министър-председател, гледах почти непрекъснато.
Не мисля, че ще изненадам някого, като кажа, че се изпълвах с не твърде красиви чувства. Предполагам, че разиграваните в Народното събрание сцени красиви чувства не са породили у никого. Във всеки случай не вярвам някой да се е почувствал горд с този наш парламент.
Няма да обсъждам политическото поведение на представените в парламента политически партии. Не ще и дума, поведението на НДСВ бе повече от недостойно. Но поведението и на другите парламентарна група бе, за съжаление, не винаги достатъчно достойно?
Вниманието ми бе насочено преди всичко към личното поведение на нашите депутати. Господи, какви образи, какви прояви! Същинската им природа би могла да бъде най-точно предадена само от един Гоя или може би от един Домие.
Изненадан бях най-напред да видя прекалено много затлъстели лица. Камерата бавно минаваше от едно лице към друго, за да не остави никакво съмнение: добре охранени граждани! Много от тях, ако имаха и брада, биха приличали на герои на Дикенс. Явно самодоволни, явно успели в живота. Някои от тях без съмнение вече и милионери. Напълно безотговорни. Каквото и да правят или да не правят, не отговарят пред никого. (Най-често нищо не вършат, а каквото вършат, го вършат за себе си.) Но не стояха в залата съвършено бездейни. Почти всички дъвчеха дъвка – усърдно и съсредоточено, оставяйки впечатлението за някакви – извинете! – преживни твари. И всички тези затлъстели, бавно преживящи лица, бяха, кой знае защо, твърде весели.
Странна веселост! Бе толкова несъответна на тежката драма, която страната ни изживява. Обществото ни е затънало в небивала социална мръсотия - престъпност, наркомания, корупция, българският народ чезне като нация, производство няма, което означава, че няма и реални приходи, милиони хора живеят в истинска мизерия, стотици хиляди болни умират, без да получат реална медицинска помощ, образованието е рухнало, а накрая нямаме дори и правителство! Разпадаща се държава, разпадащо се общество. На човек му идва да вдигне ръце и да заплаче на глас, а на тях, господа народните ни представители, им е весело! Непрекъснато се хилят, подбутвайки се, за да си предадат един другиму усмивките.
Най-неприятното у тях са наистина усмивките им!
Мисля си, че усмивката е една от ония прояви на човека, които много могат да ни кажат за него, поради което ще си позволя да изрека следната сентенция: не само по делата, но и по усмивките им ще ги познаете.
Често съм имал случая да се радвам отстрани на някоя красива, на пръв поглед, жена. Но изведнъж тази жена се усмихва и красотата изчезва – разбирате, че това е една проста жена, а една проста жена никога не може да бъде красива. Винаги съм поставял усмивката много високо в йерархията на интимните ценности. Усмивката е, казвал съм, целувка на душата. Но все по-рядко се случва да виждам такива усмивки. В този свят на парите и усмивката се превърна в сделка. Усмивка-сделка.
Усмивките на повечето наши депутати издават пълно безразличие към съдбата на държавата и обществото ни, т.е едно истинско безсърдечие. Това е общото между тях. Но могат да се отбележат и някои различия.
Неотдавна четох една чудесна статия (мисля, в “Земя”), посветена на усмивките на нашите политици и по-специално на усмивката на Софиянски. Авторът – не помня, за съжаление, името му - намира, че усмивката на Софиянски е всъщност тик. Това е може би вярно, но този тик е несъмнено продукт на трайно култивирано у Софиянски лицемерие. Гадна усмивка. Друга е усмивката на Иван Костов. Това е усмивката на квартален тарикат, който, леко пийнал, се радва, че е успял да измами на карти своя партньор. Усмивка на безобиден простак. Не си спомням да съм виждал усмивка по лицето на Филип Димитров. Струва ми се, че той инстинктивно се бои от усмивката си. Съчетана с особения блясък в очите му, тя би издавала една силно смутена душевност. Тя би била усмивка – диагноза. Усмивката на Сергей Станишев е вид техническа усмивка, тя е усмивка като че ли на робот. Задава се на робота задачата да се усмихне, натиска се съответното копче и той се усмихва. Усмивка – формула. Надежда Михайлова също прибягва непрекъснато до усмивката. Но нейната усмивка е усмивката на застаряваща хубост, която се надява, че все още притежава чара, способен да примами околните. Това е усмихва, от която лъха – поради безнадеждността си – немалко тъга. За усмивката на Кобурга няма защо и да говорим. И тя като самия него не притежава нито вкус, нито цвят, нито мирис. Усмивка – плява.
По време на избирателната кампания усмивките бяха масово използвани като бойно оръжие. Искаха, господата, да ни накарат да повярваме в любовта им към нас За нищо друго не мислели освен за народа. Не искали нищо друго освен благоденствието му. И прилагаха като удостоверение за истинността на уверенията си своите широко отворени усмивки. Но никой не бива да се заблуждава – усмивките им са сигнал за опасност.
След като са толкова безсърдечни, да бяха поне достатъчно интелигентни! Повечето говорят неправилно. (Мога да си представя как пък пишат.) В говора им ще откриете недопустими за образования човек провинциализми. Дори един несъмнено образован депутат, говорейки за Гео Милев, каза, че той бил “изг?рен” жив. (Искам да се надявам, че това бе случайна грешка на езика.)
Гледах тия наши народни представители и непрекъснато се питах: Дали и аз, господи, съм изглеждал като тях!?
Потъвам от срам само като си помисля, че това би могло да е така..
31 юли 2005 г.
