По коя конституция живеем?

                                                             проф. Велко Вълканов

        Преди няколко дни в  Народното събрание се състоя поредното събрание за отбелязване на годишнината от приемането на Конституцията на Република България – 12 юли 1991 г.  Изнесени бяха няколко научни доклада, в който непрекъснато бяха споменавани имената на Аристотел,  Русо,  Монтескьо и на редица още прочути имена. Слушах и само доброто ми възпитание ме възпираше да им викна:  -  Какво общо има Монтескьо с поръчковите убийства у нас, какво общо има Русо с престъпно извършената приватизация, съсипала нашата икономика, какво общо има Аристотел с мизерията, в която са хвърлени милиони наши граждани.  Авторите на докладите не пожелаха да видят какво стои отвъд Конституцията, т.е. доколко социалната действителност съответства на Конституцията.  Странно е,  че науката понякога вместо да отваря очи, ги затваря.  Всъщност не науката, а наукоподобието е, което  затваря очи вместо да ги отваря.

        Сама по себе си Конституцията е добра, дори много добра, но тя има един твърде съществен недостатък:  в най-съществените си части тя изобщо  не работи. Много от най-важните й разпоредби никога не намериха приложение. Те се оказаха изначално мъртви.

        Конституцията постановява, че държавната власт се осъществява от народа: а) непосредствено, т. е. чрез допитване до народа, и  б) чрез  предвидените в самата нея органи (чл.1, ал.2).  Да  е имало обаче в нашата държава един поне  случай на  национално допитване на народа? Нашият народ преживя крупни промени в своето социално и държавноправно битие. Ние бяхме въвлечени в  една военна организация, доказала своя агресивен характер. Вкарани бяхме в Европейския съюз, чието равнище ще достигнем след едва  сто години. Изпратихме свои войски в чужбина, за да умират там, защитавайки чужди интереси. Допуснахме в страната си чужди военни бази, която по този начин  изложихме на опасността да бъде подложена на ответни военни удари. Закрихме – в угода да чужди интереси – основни звена от нашите производствени мощности – атомните реактори в Козлодуй. И по нито един от тези жизнено важни за страната ни въпроси  не бе извършено допитване до народа. Той сякаш не съществува.

        В преамбюла си Конституцията ни обещава една демократична, правова и социална държава. За съжаление обещанието остана непокрито. България нито е демократична, нито е правова, нито е социална.

        Демокрацията е власт, осъществявана от суверена, т.е. народа. Но кой  ще се осмели да твърди, че властта у нас се осъществява от народа?  Реалната политическа власт принадлежи не на народа, а на ония, които държат икономическата власт, т.е. тези, които разполагат с мощните финансови средства, способни да подчинят  на себе си ако не всички, то почти всички, ангажирани във държавната власт субекти.. (Изключенията, доколкото съществуват,  само потвърждават правилото.)  На сцената на политиката народът има ролята на миманс. Чрез ловки  манипулации той бива вкарван в различни ситуации, изгодни за действителните властодържци. Не съществува вече съмнение, че цялата политическа власт е обрамчена от икономически групировки, които предопределят нейното поведение.  Реалната  власт е не властта, регистрирана в “Държавен вестник”, а властта, регистрирана в  банките – български и чуждестранни. Освен правителството, избрано от парламента, действа и правителство, съставено от стаените в икономическата джунгла властелини. Формалното правителство работи с примка на шията, хвърлена от правителството в сянка. Без реална икономическа власт, то е и без реална политическа власт. То може да раздава ордени, но не може да осигурява благоденствие. Благоденствие то може да осигурява единствено на самото себе си.  Правителството в сянка благосклонно му разрешава това.

        Нашата държава не е и правова. Една държава е правова, когато във всички случаи се подчинява на интереса на правото, а не на правото на интереса. В нашата правосъдна система обаче се прилага тъкмо обратното правило. Произволно действащата, поставената извън всякакъв държавен или обществен контрол правосъдна система,  срещу плащане в брой се поставя в услуга на несъвместимия с правото нагъл интерес.   В нея  няма  право, няма и морал. Вижте например  морала, който  предлага дори  висшият съдебен съвет. (Припомнете си отношенията между Иван Григоров и Никола Филчев)

        Безправието в правосъдната система е израз на безправието в самото общество. Обществото е в нарастваща война на всички против всички. Противникът се отстранява в подчинение  на правилото: убий, за да не бъдеш убит. Освен узаконените грабежи (чрез различните форми на реституция, приватизация, фиктивните търгове, непрекъснато повишаваните цени) всички сме изложени на извършваните в пряко нарушение на закона всекидневни кражби и грабежи.

        Не сме и социална държава. Социалността предполага грижа за всеки член на обществото.  Грижата за другия до нас е необходимо условия за поддържането на общността, в която живеем. Грижата за другия до теб днес  е грижа за самия теб утре.  Но държавата, която е официалният представител на общността, е далеч от сериозната грижа за социално бедстващия. Конституцията  възлага на държавата например особената грижа за  старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от своето имущество (чл.51, ал.3). Но милиони са хората у нас, които не са в състояние да се издържат “от своето имущество”. Възможно ли е, възрастен човек да се издържа при днешните цени на храна и лекарства с една пенсия от 80-100-120 лв. Държавното отношение към тези хора е напълно безметежно. Тя се заканва да вземи екстрени мерки срещу убийството на един или друг нотабил, но остава напълно безчувствена пред масовото убийство, осъществявано от  установената социална система.  Държавата е мълчалив съучастник в това масово убийство.

       Истински блъф са закрепените в Конституцията основни права на гражданите. Тези права нито са  реални, нито са  смислени. Каква стойност има правото на живот  в една държава, в която както никога досега  има толкова много, неразкрити при това  убийства. Съвършено нереално е фундаменталното право на труд, т.е. на правото, което е основа на почти всички други основни права, доколкото то не само дава смисъл на съществуването ни, но и осигурява насъщния за нас и семейството ни. Кого обаче от частните работодатели можете да заставите да приеме някого на работа? При това на работниците плащат, каквото плащат, но  ги осигуряват върху  минималната  заплата, което означава, че утре ще получават една повече от мизерна пенсия.  За какво право и на образование можем да говорим, когато стотици хиляди деца у нас са без всякакво образование. Статистиката съобщава, че 9 процента от българите, 24 процента от турците и  64 процента от ромите остават напълно неграмотни. Това, което при социализма, бе невъзможно, днес е повсеместна реалност. Кошмарен сън в лятна нощ е и правото на здравеопазване. По Конституция безплатно, то днес е едно от скъпите удоволствия, които българските граждани могат да си позволят.

        Няма да спирам вниманието ви върху другите закрепени в Конституцията права. Всички те са без реално материално покритие. Всъщност няма и как да имат такова покритие, доколкото нашата държава абдикира от своите социални и икономически функции. Тя се превърна единствено в нощен стражар на натрупаното от новата класа имущество, при това очевидно не достатъчно добър стражар. Общо взето, ние  имаме не държава, а някакво подобие на държава. Имаме и някакво подобие на държавници,  прикриващи  своето  безсилие с непремерена доза лицемерие, изразяващо уж загриженост за съдбата ни. Но когато бъдат застрашени интересите им, те без колебание изоставят лицемерието си, за да поставят в действие палките на своята полиция.  Властта на парите не търпи никакви сантименти. 

        Съществува все пак едно право, което е сякаш реално  -  правото на свободно слово. Наистина днес всеки може да говори, каквото си иска, но каква е неговата стойност. Има ли някой, който да чуе не гласът, а писъкът на насилената справедливост, на опорочената нравственост, на потиснатата свобода?  Няма слово,   с което бихте могли да уплашите властващите.  Щом не посягате на парите им, можете да говорите каквото си искате.

        Ще обобщя. Конституцията се прилага единствено в онези свои разпоредби, които уреждат отношенията между отделните органи от системата на държавния апарат. Тя не намира никакво приложение в  отношенията  със суверена, т.е. с народа и съставящите го граждани.  Народът  живее не по тази  красива на външен вид писана Конституция, приета от Народното събрание,  а по грозната, но фактическа Конституция, приета  от  кръстниците в подземния свят.

        Пита се обаче до кога ще продължим да живеем по нормите на тази нечовешка Конституция.

Статията е публикувана във в-к "Земя" на 18 юли 2007 г.