Косово – една открита рана
Проф.д-р Велко Вълканов
Председател на Българския национален съвет за мир
Удържаната от империалистическия Запад победа в студената война донесе на много народи истински бедствия. Не само в Съветския съюз, но и във всички други източноевропейски държави бе възстановен противочовешкият капиталистически строй. Редица държави се оказаха в тежки, кръвопролитни етнически конфликти. В това отношение особено злощастна бе съдбата на Югославия. След като предизвикаха нейното разпадане, западните държави полагат днес усилия да осакатят самата Сърбия, като й отнемат Косово — изконна нейна територия.
Косово е област в южната част на Сърбия, възлизаща на 10 887 квадратни километра. Именно в Косово през средните векове се създава ядрото на сръбската държава. В Косово и Метохия се намира и духовният център на сръбския народ. Тук са построени стотици християнски църкви и манастири (именно от думата метох (манастир) идва и названието Метохия), които са поддържали будно сръбското национално съзнание. Тук, на Косове поле, през 1389 г. се води и историческата битка между водените от Мурад І турски нашественици и сръбските войски, водени от крал Лазар. Загубила битката, Сърбия попада за няколко века под турско владичество. През 1804 г. сръбският народ започва успешна борба за своето национално освобождение. На 15 февруари Сърбия приема и своята първа Конституция, но независимост от османската империя тя получава едва на 13 юли 1878 г. Косово за съжаление остава под турско владичество. Едва след Балканската война (1912 г.) то отново се връща в пределите на сръбската държава.
Населението на Косово през вековете е предимно сръбско. Но там освен сърби живеят албанци, турци, българи (горани) и др. За разлика обаче от другите етноси, албанците непрекъснато увеличават своя брой. В това отношение действат три фактора.
Първият е механичният прираст. Още в началото на ХVІІІ век в Косово започват да се заселват големи групи албанци. Масовото заселване на албанците в Косово става обаче по време на Втората световна война. Тогава от Албания, протекторат на Италия, в Косово са преселени стотици хиляди албанци.
Вторият фактор е демографската инвазия.В албанските семейства се раждат по 7-8 деца, което води до рязка промяна в съотношението с останалите етноси и преди всичко сърбите. Така, ако през 1931 г. в Югославия е имало 505 хиляди албанци, то през 1948 г. те са 750 хиляди, за да достигнат през 1981 г. до 1 милион и 731 хиляди. Към началото на 2000 г. албанското население в Косово възлиза на 90 процента от цялото население там, което се изчислява на 2-2.2 млн души.
Третият фактор е насилственото прогонване на сръбското население от Косово. Основавайки се на численото си превъзходство, албанците започват да тероризират сръбското население, принуждавайки го да напусне родните си места. Сърбите биват избивани, а заедно с това се унищожават стотици църкви, манастири и други паметници и на сръбската (християнската) култура. Тази агресивна политика намира тотално приложение особено по време на Косовската криза. Тя продължава и в наши дни.
Не друг, не Милошевич, а президентът днес на Сърбия Борис Тадич в писмо до правителство настоява то да поиска от Съвета за сигурност да изпрати мисия на ООН в сръбските анклави в албанизирано Косово, за да види какво става там. «При посещението си в тези анклави — пише самият Тадич — лично съм се убедил, че десятки хиляди души там, главно сърби, напълно лишени от права, живеят на ръба на физическото си оцеляване, подложени са на постоянни преследвания, ранявания и убийства. Лично съм посещавал гробове на сръбски деца, убити от терористите с намерението да прогонят останалите сърби от тези селища».
Почувствали се господари на положението, албанците искат вече не автономия в границите на Сърбия, а пълна независимост, искат да имат Република Косова. Сърбия естествено не може да се откаже от своето изконно Косово. Така проблемът от междуетнически прерасна в международен.
Световната общност в лицето на ООН се зае да реши възникналия проблем. Възложено бе на бившия министър-председател на Финландия Марти Ахтисаари да се заеме с тази задача. Но вместо да търси взаимно приемливо за двете страни решение, Ахтисаари по същество удовлетвори всички искания на косоварите.
Проектът на Ахтисаари предвижда установяването в Косово на т.нар. наблюдавана независимост. Косово ще има право на собствени символи (знаме и химн), ще може да участва в международни организации и пр. Върху властта в Косово ще се упражнява международен контрол – първоначално от ООН, а след това от Европейския съюз.
Нека обаче най-напред кажем, че проектът на Ахтисаари противоречи на резолюция № 1244 от 10 юни 1999 г. на Съвета за сигурност, с която «Генералният секретар е упълномощен при съдействието на съответните международни организации да осигури международно гражданско присъствие в Косово с цел да бъде създадена временна администрация за Косово, при управлението на която населението на Косово да може да се ползва от съществена автономия в рамките на Съюзна република Югославия» Следователно автономията на Косово, каквато и да е, не бива да го извежда извън Югославия, т.е. извън Сърбия.
Поставя се и въпросът дали Ахтисаари е толкова наивен, че да не си дава сметка какво всъщност крие зад себе си формулата «наблюдавана независимост». За косоварите тази формула ще е само етап към обявяването на тяхната пълна «ненаблюдавана» държавна независимост. Какво ще предприемат Ахтисаари и разните международни организации, когато утре Косово се обяви за суверенна република? Ще изпратят там войски на ООН, за да заковат отново старата табела пред парадния вход на Косово? Косоварите ще поставят международната общност пред свършен факт, от който няма да отстъпят.
Пита се по-нататък каква би могла да е съдбата на ония сърби, които, затворени в своите анклави, ще останат да живеят в независимо Косово. Можем още отсега да ги оплачем.
Косово е жива рана в тъканта на Сърбия, на Балканите и на Европа. Тази жива рана може опасно да се инфектира, инфектирайки по този начин и редица други райони в Европа. Във всички случаи, т.е. при всички видове автономия, които може да получи, Косово не бива да се откъсва от държавата-майка Сърбия. Обратното би означавало насилствено изменение на териториалните граници на държавите в съвременна Европа — един крайно неприемлив модел за решаване на междуетническите проблеми. Европа не бива да допусне това.
Българското правителство на свой ред е длъжно да прояви дълбоко трезво отношение към проблема “Косово”, съобразявайки се с многовековните национални интереси на братската съседна страна, но и със собствените ни национални интереси.
24 април 2007 г.