Морално-правният казус “досиетата”
Проф. д-р Велко Вълканов
Вече 15 години нашата общественост се занимава с натрапения й проблем за досиетата. Още във Великото народно събрание, водени от идеята за морален “катарзис”, създадохме Комисия по досиетата, която трябваше да установи кои от народните представители са били “агенти” на Държавна сигурност. Но когато получихме от МВР исканите данни, изпаднахме в сериозен смут. По-голямата част от “агентите” се оказаха народни представители от БЗНС - “Никола Петков”. И веднага пред нас (бях член на тази комисия) възникна кардиналният въпрос: Морално ли ще е да огласим имената на тези хора, след като бе достатъчно ясно, че повечето от тях са били – по един или друг начин – принудени да подпишат декларация за сътрудничество с Държавна сигурност? Естественият отговор на този въпрос ни принуди да замълчим. Списъкът не бе огласен, макар че по неофициални канали той стигна до вестниците, а оттам – до цялото общество.
През изминалите години въпросът за досиетата се поставяше периодично. Но внимателният анализ показва, че той се поставя тогава, когато нечистата политическа корист намери своите основания за това. Нито на държавата, нито на обществото ще му стане по-добре, ако се разбере, че този или онзи политик, общественик или журналист е бил “агент” на ДС. На определени лица това без съмнение би доставило не съвсем красивата радост да наблюдава нечие унижение. Това е явление, което бих могъл да нарека политическа перверзия. (Маркиз дьо Сад е хвърлял бели рози в мътен поток, за да са наслади на тяхното омърсяване.) Разбира се, не само заради изживяването на такава “радост” е извикван духът на досиетата. Преследва се и пряка политическа цел – да се отстрани от пътя упорит противник или неудобен вече партньор..
Може да се предполага действието и на други мотиви. За мен поне няма никакво съмнение, че един например Иван Костов затова тъй упорито раздухва истерията с досиетата, защото в създаваната по този начин политическа мъгла иска да прикрие своите изключително тежки престъпления. Запознайте се, моля, с откритото писмо на Едвин Сугарев от 19 април 2005 г. до Иван Костов, за да се смаете. Само една десета от съдържащото се в този ужасяващ обвинителен акт да е вярно, Иван Костов трябва години наред да “лежи” в затвора. Ясно е следователно защо Иван Костов няма да иска да се говори за продажбата на “Балкан”, за договора с “Газпром”, за “Сапио”, за неговите фондации и пр. и пр., а за “досиетата”.
Бедата е, разбира се, не толкова в хората на политическата корист. Бедата е преди всичко в хората, които нямат гражданския кураж да се противопоставят на тази тъй агресивно проявяваща се политическа корист. Те просто се оставят да бъдат манипулирани. Пренебрегвайки достатъчно високи ценности, те започват да отстъпват пред бруталния натиск на иванкостовщината. Отговорни представители на правителството вече заявиха готовността да се отворят всички досиета. Това би било обаче и морално, и юридически много тежко нарушение.
Трябва преди всичко да е ясно, че съвсем няма да бъдат отворени всички досиета. Защо се забравя този прост и толкова очевиден факт, че през Министерството на вътрешните работи са минали вече десетина партии. Техният представител в това министерство – министърът, без съмнение е проявил целия възможен интерес към “досиетата” и очистил от тях това, което не е в интерес на партията му, а и на самия него. Така или иначе, архивът на МВР не е вече достоверен източник на информация, доколкото е непълен. Може освен това да се предполага, че дори и това, което е останало в архивите, няма да бъде огласено в своята цялост. Много “досиета” по взаимно споразумение между партиите или дори само по волята на властващата в момента партия няма да бъдат изнесени пред обществеността. Собственият групов или личен интерес ще получи, както винаги, предимство пред обществения. Нека си припомним, че дори този толкова хвален и прехвален Конституционен съд си позволи да обяви, че решението за разсекретяване на “досиетата” не може да важи за самия него, доколкото то щяло да дестабилизира държавата. Няма, значи, да се дестабилизира държавата, ако се отворят всички “досиета”, но ето на, ще се дестабилизира тя, ако се отворят досиетата на 12-те гневни конституционни мъже и жени, някои от които наистина са били “агенти”, т.е. доносници на ДС. (Колко странен, но и болезнен пример за аморалността в морала на някои особи!) Повече от неморално би било обаче да се действа избирателно – едни досиета да се отворят, други не. Ако ще се отварят досиета, тогава трябва да се отварят всички досиета.
Но трябва ли от друга страна да е допустимо отварянето на наистина всички “досиета”? Възможно ли е да се пренебрегне обстоятелството, че отварянето на всички “досиета” в цяла редица случаи ще постави в сериозна опасност хора, които са обслужвали не определени партийни, а българските национални интереси? Това важи най-малкото за лицата, работили във външното разузнаване и в контраразузнаването, някои от които са и чужди граждани. Никоя уважаваща себе си и загрижена за собствените национални интереси държава не може да си позволи, няма правото да си позволи, да съобщава имената на хора, които са работили за националните интереси на нейния народ Това трябва да е толкова по-малко възможно, ако тези хора, работейки за българските национални интереси, са работили, обективно, против интересите на други държави.
Хвърляйки в устата на звяра тези хора, ние ще увредим в най-голяма степен интересите на нашата национална сигурност. Сигурността на никоя държава не би била възможна без секретни служби. Но никоя държавна сигурност не би могла да се изгради институционално, ако не се подчини на свещения обет да пази при всички обстоятелства “своите хора”. Те не бива - нито живи, нито мъртви – да бъдат предадени от нея. Това се нарича вярност или солидарност до смърт. Ще прибягна до подходящ за случая пример. Цялата израелска армия се втурна да спасява един единствен свой войник. А нашата държава, напълно обезсилена от натисналите я паразити, е готова да предаде всички свои бойци на тихия фронт. Кажете с каква дума да определим природата на една такава държава. Трябва ни някоя много грозна дума.
Не можем обаче да пренебрегнем и въпроса за личните права на ония, които все пак са били предадени от държавата, на която те, по договор с нея, са служили в секретните й служби. Въпросът има всичките свои морално-правни основания.
Аз самият никога не съм бил “агент” на държавна сигурност (но пък имам основание да смятам, че съм бил обект на проявяван от органите на Държавна сигурност интерес). Непоносима ми е мисълта, че бих могъл зад гърба на свой приятел или просто познат да “донеса” някъде какво той е казал или направил, съзнавайки, че по този начин ще му причиня някои не съвсем стандартни изживявания. Не са ми приятни, признавам, тези така наречени “доносници”. Но заедно с това ще кажа, че не виждам на какво основание ще искам имената им да бъдат публично огласени. Не с радост наблюдавам изживяваното от някого унижение. (Дори без особена симпатия наблюдавам сега унижението, на което бива подлаган Симеон Сакскобургготски, макар че той самият си го навлече). Собственото ми самоуважение изисква да изпитвам уважение към всекиго, дори и когато той самият се е лишил от всички основания за това. Най-високата степен на самоуважение се достига всъщност именно когато запазим уважението си дори и към самоунижилия се. В тези случаи уважението преминава, разбира се, неизбежно в окайване.
Трябва да отчетем по-нататък и обстоятелството, че две категории лица, най-общо, са били включени в секретната дейност на Държавна сигурност. Едните са се включили доброволно, водени от съзнанието, че изпълняват висок патриотичен дълг, други са били заставени чрез не всякога позволени средства да се съгласят да работят в изпълнение на поставяни от Държавна сигурност задачи. Първите без съмнение заслужават признание, вторите, доколкото са жертва – съжаление. Във всички случаи трябва да е недопустимо да се гаврим с жертвите на Държавна сигурност (каквито жертви неизбежно имат службите за сигурност на всички държави). Предпочитам да ги оставим да отговарят за своите грехове, ако имат такива, пред собствената си съвест. Тя може да бъде не по-малко сурова съдница.
Така именно стигаме до твърде съществения въпрос за личните права на ония сътрудници на Държавна сигурност – каквито и да са те! - чиито имена са огласени или ще бъдат огласени с или без законово основание.
Те без съмнение се оказват измамени от държавата, с която са влезли в морално-правни отношения. Тя им е обещала секретност, а днес ги хвърля на общественото бунище. Не ангажира ли по този начин държавата своята собствена не само морална, но и правна отговорност пред тях? Защо ако наруши взаимната клетва за вярност, “агентът” ще трябва да носи отговорност, а държавата, ако наруши същата тази клетва, няма да носи отговорност? Отговорност по мое мнение трябва да има и за нея. С некоректното си поведение държавата ще причини на своите секретни сътрудници сериозни морални, а в някои случаи може би и не само морални вреди. Всеки обаче трябва, на общо основание, да носи отговорност за вредите, които незаконно е причинил другиму. Искът може да бъде насочен както срещу конкретното длъжностно лице, което си е позволила да оповести имена на секретни служители на Държавна сигурност, така и срещу самата държава, ако тя като държава си позволи това.
Държаво, мисли, преди да действаш!
1 юли 2006 г.
Статията е публикувана във в-к "Дума" на 6 юли 2006 г.