НАОМИ КЛАЙН - АВТОРКА ОТ ФРОНТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Д-р юр.н. Иван Аладжов

          Световноизвестната канадската журналистка Наоми Клайн, е една от най-ярките фигури на международното движение на алтерглобалистите. Родена е на 5 Май 1970 г. в гр. Монреал в семейство на принудени да емигрират в Канада по време на войната срещу Виетнам пацифисти от САЩ. Баща й е физик, известен борец за мир, а майка й - актриса и активистка на движението на филмовите дейци срещу порнографията в киното. Още дядото на Клайн, художник в студио на Уолт Дисни в Холивуд, е бил непримирим деятел за правата на трудещите се в североамериканското профсъюзно движение, поради което нееднократно е уволняван от неговите работодатели.

          Клайн започва своята кариера като политически анализатор още през студентските си години в Торонто, пишейки за местния университетски вестник.

           През 2000 г. излиза от печат нейната първа книга - «Без Лого» («No Logo»), която представлява разширената й докторска дисертация. Тази монография за кратко време добива световна известност и се превръща в нещо като манифест на международното алтерглобалистко движение. За негова учредителна проява се считат провелите се само 3 месеца по-рано мащабни антисистемни протести по време на срещата на Световната търговска организация (СТО) в Сиатъл, Съединените щати. Още в този свой първи труд авторката остро критикува ултралиберализма на днешната глобална икономическа система. По неоспорим начин тя разобличава влиянието, което така наречените "маркови производители" упражняват върху световното общество със своите масови реклами, създавайки предимно у младите хора изкуствена консумативна мания и безсмислени модни желания. В тази нейна книга, която е с впечатляващ обем от 500 стр., д-р Клайн разкрива бруталната експлоатация, при която скъпо продаваните в богатите метрополии модни аксесоари се произвеждат в страни от Третия свят, при това срещу минимално заплащане, при направо нечовешки условия на труд и експлоатация. Основната нейна теза е, че хората, които стават подвластни на рекламните внушения на марковите производители, всъщност сами се лишават от свободата на избор. По такъв начин те духовно деградират до манипулирани същества, които не са в състояние да се идентифицират като личности по друг начин, освен с принадлежността си към определени консуматорски кръгове. Без да се замислят, те купуват всичко, което в момента е обявено за последен писък на модата. В същото време там, където в т.нар. "манифактури на потта" ("Sweetshops") се произвеждат "марковите продукти", при липса на всякаква социална защита и при робски условия на труд, страните от Третия свят поради изключително ниската добавена стойност на производството, биват лишени от възможността да натрупат необходимия инвестиционен капитал за осъществяване на необходимото догонващо икономическо развитие и остават обречени на вечна полуколониална зависимост. Наоми Клайн илюстрира действието на този безмилостен механизъм с множество примери от различни страни. Във връзка с тази нейна книга известното лондонско издание «Times» я определи за "най-влиятелната личност на възраст под 35 г." и тя стана най-младата авторка, удостоена някога с наградата «National Business Book Award».

          През 2002 г. Наоми Клайн публикува сборник от свои статии и лекции - «Стени и прозорци» («Fences and Windows»), писани по повод ключови събития и протестни действия на международното алтерглобалистко движение. Тази нейна книга представлява своебразна документация за развитието на това движение и сборник от репортажи от предната бойна линия на фронта на глобализацията. Всички приходи от продажбата на книгата авторката дарява на движението на алтермондиалистите.

          През 2004 г. Клайн и нейният съпруг Ейви Леви, който също произхожда от семейство с традиции в социалните борби, създават филма «Завземането» («The Take»). В него с високо майсторство са документирани последиците от опустошителната финансова криза в Аржентина през 2001/2002 г. Икономическата катастрофа от началото на десетилетието в тази иначе толкова богатата южноамериканска страна е следствие от продажността и безпринципността на бившите неолиберални правителства и тяхната колаборационистка политика. Спазвайки отровните, антисоциални рецепти на Международния валутен фонд (МВФ) и наставленията на западните консултантски фирми, т.нар. "Chicago Boys" от неолибералния клуб около главния идеолог на съвременния капитализъм - проф. Милтън Фридмън, те довеждат тази най-развита латиноамериканска страна до пълен стопански колапс. В настъпилата тотална икономическа и социална разруха трудещите там вземат в свои ръце банкрутиралите частни фабрики и съживяват успешно производството им под формата на работнически кооперативи.

          През 2005 г. Наоми Клайн е поставена на 11-то от 100 места в класацията за най-влиятелен, общественоактивен интелектуалец на списанията «Prospect magazin» u «Foreign Policy magazin», и е единствената жена на толкова предна позиция в листата. Авторката има запазено място в редица реномирани международни издания като «The Nation», «Globe and Mail», «Guardian», «Los Angeles Times», «Washington Post» и др., където до сега са публикувани стотици нейни репортажи от фронта на глобализацията. Тя чете лекции и в редица престижни университети.

          Най-новата книга на Наоми Kлайн е «Шоковата доктрина: възходът на капитализма на катастрофите» («The Shock Doctrine: The Rise of Disaster Captalism»). Тя излиза от печат в края на м. септември 2007 г. едновременно на всички по-важни западни езици и се превръща веднага в политически бестселър. В тази брилянтна, дълбоко критична монография на близо 800 стр. се разкрива премълчаваната от корпоративните масмедии варварска същност на последната политическа догма на неолиберализма - капитализма на катастрофите - един от най-жестоките начини за присвояване от световните хегемони на всичко новосъздадено на планета. Със завидна яснота авторката демаскира действието на тази политическа доктрина за неоколониализиране на света чрез шоково налагане на неолибералната доктрина за тоталното дерегулиране на икономиката и за "свободния глобален пазар".

          На основата на множество примери, започвайки от Чили, през Великобритания и САЩ, Южна Африка, Полша, Русия, до Ирак и Далечния Изток Наоми Клайн анализира проявленията на най-паразитния продукт на неолиберализма - виртуалната икономика на казино-капитализма, при която чрез спекулативни трансфери на огромни суми на дигитално свързаните в общо казино световни финансови борси се реализират огромни печалби, без да се произвежда никакъв материален продукт. Този спекулативен, хазартен капитализъм ограбва печалбите от реалната икономика на целия свят, с направо унищожителни последици най-вече за страните от Третия свят, които отчаяно търсят средства за своето развитие. На основата на многобройни примери авторката изкарва на светло ужасяващите последици от налагания от пазарните фундаменталисти и техния гуру - проф. Фридмън неолиберален световен икономически ред за свободно движение на стоки и капитали.

          Без капка грим Наоми Клайн отива, обаче, и по-нататък: тя разкрива как всъщност става това ограбване, как действа най-новият механизъм на ултралиберализма - шоковата доктрина на катастрофите. Философията на школата около наричания гальовно от неговите последователи чичо Милти (проф. Фридмън) се заключава в следното: независимо от причината за една катастрофа - природно бедствие, икономически колапс, държавен преврат, терористичен удар или въздушни бомбардировки - населението на засегнатите региони изпада след нея в неадекватно състояние на масов шок, който го прави напълно беззащитно към посегателства върху неговите социални придобивки. И точно този момент на масова парализа представлява звездният миг за пазарните лешояди, в който те нанасят своя безпощаден удар и налагат заробващи условия, които променят из основи по-нататъшната съдба на засегнатото население. Зловещата система на шоковата доктрина вече е изпробвана и се е доказала на много места по света.

          Първата й жертва през 1973 г. е Чили и правителството на Салватор Алиенде. Но независимо дали в Чили, Афганистан или Ирак, след урагана "Катрин" в Ню Орлеанс, или унищожителното цунами в Шри Ланка, след ликвидирането на социалната държава в Източна Европа, или бомбения терор над Югославия, стратегията на капитализма на катастрофите действа навсякъде по един и същи начин: веднага след естествената или изкуствено провокираната катастрофа, парализираните от нещастието хора биват подложени на нов, този път икономически и политически шок, на който те нямат сили да се противопоставят. Добре познат пример за това безпомощно състояние е инфантилното поведение на голяма част от българското общество след шока и кризата от 1990 г.

          За написването на тази забележителна книга авторката отделя цели 5 години. Необходимата информация тя прецизно събира с екип от 11 разследващи журналиста и адвокати. Използва, анализира и цитира общодостъпни данни и публикации на Международния валутен фонд, на Световната банка, на политици и известни икономисти. Бележките и цитатите заемат 10 % от обема на монографията - общо над 70 страници. Няма нито едно твърдение, без препратка от къде точно е взета информацията. Поради големия обем на материала и ограниченото място, с което разполагаме, в предложените по-долу на българския читател превод на подбрани части от най-новата книга на Клайн, както и на интервю с авторката, умишлено не цитираме нейните многобройни бележки и препратки.

          Първоначално Клайн замисля творбата си само като анализ на причините и последствията от войната в Ирак. Решерширайки в продължение на месеци след края на операцията "Шок и ужас" за завладяване на страната на двуречието и анализирайки намеренията на САЩ за бъдещето на Ирак, основавайки се още и на хиляди други официални американски и на подвластните им международни финансови институции документи, авторката стига до фундаменталния извод, че замисълът за шоковата агресия и на следващите я икономически и политически промени представлява по същество една нова доктрина с богата предистория. Ето защо, Клайн решава да разшири хоризонта на своето изследване и създава по този начин "един вид световна история на последното десетилетие", както много точно оценява перфектното й произведение швейцарският доцент по икономика Рес Щрееле.

          Четейки разтърсващото разобличение на "шоковата доктрина" на "жестокия капитализъм", както го нарича Хауърд Зин, и на глобалните престъпления срещу човечеството в името на ненаситната алчност на шепа свръхбогати космополити, човек не може да не почувства дълбока тъга и срам от това, че световната общност в голяма степен остава апатична към подобни престъпления и дори геноцид спрямо цели народи. «А стигне ли се до там, съзнателно да се провокират катастрофи в името на икономически и политически изгоди, тогава изтезанията срещу отделни личности или групи от хора могат да прераснат в изтезания срещу цели общества и народи» с право предупреждава историкът Хауард Зин.

          Но тъгата и срамът, които поражда антологията на Наоми Клайн за престъпленията на «Капитализма на катастрофите», може и да прераснат в необходимата масова ненавист към тази дълбоко антихуманна система и да доведат информираните граждани до противопоставяне срещу сатанинския план за ограбването на човечеството, хипнотично приспивано от новите господари на света с демоничното опело за неизбежността от неолибералните "реформи, поради реалностите на глобализацията".

ШОКОВАТА ДОКТРИНА - ВЪЗХОДЪТ НА КАПИТАЛИЗМА НА КАТАСТРОФИТЕ

Наоми Клайн

Увод: Най-добре е да се почва на чисто: три десетилетия глобално унищожение

          През септември 2005 г. се запознах с Джамар Пери в голям център, използван след наводнението от Червения кръст в Батън руж, щат Луизиана. Весели млади привърженици на сциентолозите (религиозна секта – бел. прев.) раздаваха там скромен обяд, а той стоеше на опашката за храна. Току що ме бяха обвинили, че разговарям с евакуирани жители без официален съпровод от представители на медиите. А аз просто се опитвах да остана незабелязана - бяла канадка в море от афро-американци. Мушнах се в опашката и застанах зад Пери, помолих го да разговаря с мен, сякаш сме стари приятели. Той любезно се съгласи.

           Пери е роден и израснал в Ню Орлеанс. Беше минала цяла седмица, откакто той е напуснал наводнения град. Заедно със семейството си напразно е чакал да дойдат автобуси, за да ги евакуират. Когато разбрали, че няма да има транспорт, тръгнали пеша под палещото слънце. В крайна сметка се озовали тук, в огромния конгресен център, където в залата сега се намират 2000 походни легла, тълпа измъчени и разгневени хора, надзиравани от изнервени войници на Националната гвардия, завърнали се наскоро от Ирак.

          Същия ден сред хората плъзна новината, какво е казал конгресменът-републиканец Ричард Бейкър пред група лобисти. «Най-накрая изчистихме държавните жилища в Ню Орлеанс. Не можахме да го направим сами, но ни помогна Господ». Един от най-влиятелните строителни предприемачи на Ню Орлеанс - Джозеф Канизаро, също изказал подобна мисъл: «Мисля, че сега вече може да започнем на чисто. Когато пред нас стои един бял лист, имаме много отлични възможности». През цялата седмица в зданието на парламента на щата Луизиана в Батън руж вреше и кипеше от лобистите на различните корпорации. Те помагаха на предприемачите да се възползват от споменатите отлични възможности: ниски данъци, по-малко изисквания и предписания, по-евтина работна ръка с крайната цел - построяване на един «по-малък и по-безопасен град», което на практика означава отпадане на проектите за държавни жилища. Като слушаш всички тези приказки за «ново начало», за «чист бял лист» и др., може за момент и да забравиш за отровните облаци прах, химическите тоалетни и човешките останки, които се намират само на няколко километра от това място.

          Вън, при бараката, обаче, Джамар не можеше да мисли за абсолютно нищо друго. «Според мен това може да означава премахване на града. Аз видях, че в града загинаха маса хора, които биха могли и да не умрат».

          Той говореше тихо. Пред нас имаше един възрастен мъж, който чу думите му, обърна се и каза: «Какво стана с хората от Батън руж? Това не е нова възможност, това е трагедия, по дяволите. Нима тия не виждат това?»

          Подкрепи го и една жена с две дечица: «Не, те не са слепи, това са демони. На тях така им е изгодно».

           Сред онези, които съзираха в наводнения Ню Орлеанс нови възможности, бе и покойният вече проф. Милтън Фридмън, великият гуру на „свободния” капитализъм. На него му се приписва заслугата, че е създал кодекса от правила за съвременната екстремно либерална глобална икономика. Той е известен сред последователите си като “чичо Милти”. Въпреки възрастта си от 93 години този болен човек намери сили да напише статия за в. «Уолстрийт джърнъл”» само три месеца след скъсването на дигите, в която каза: «Голяма част от училищата в Ню Орлеанс са вече руини. В развалини са и домовете на учениците, които учеха в тези училища. Сега децата са разпръснати по цялата страна. Това е трагедия, но това представлява и голяма възможност да реформираме радикално образователната система».

          Радикалната идея на Фридмън се изразява в следното. Вместо да се харчат милиарди за възстановяване, ремонти и модернизация на училищата от съществуващата система за безплатно образование в Ню Орлеанс, държавата да даде на семействата купони за записване в т. нар. "чартърни", (т.е. наети от частни собственици) обществени учебни заведения, които след това обезателно ще се окажат ориентирани към реализиране на печалба. Според Фридмън е от значение, да не се гледа на тези промени в образователната система като на временно решение, а те да се възприемат като „постоянен процес на реформиране”.

          Мрежа от дясномислещи кръгове веднага подхвана идеята на Фридман и тя се понесе като буря над града. Правителството на Джордж У. Буш подкрепи с милиони долари техните планове да превърнат училищата на Ню Орлеанс в "чартърни учебни заведения", управлявани от частни ползватели по техни правила. «Чартърните училища», обаче, ще разделят дълбоко обществото на Съединените щати и най-вече на Ню Орлеанс, където мнозинството от афроамериканските родители ги възприемат като отнемане на постигнатите от движението за граждански права придобивки, гарантиращи на всички деца еднакъв образователен стандарт. Милтън Фридман, обаче, смята, че държавата нищо не е загубила в образователната система. Според него нейната функция се ограничава само до защитата на свободата на гражданите, когато тя е застрашена от външна опасност, т.е. държавата трябва да се грижи за спазване на законите и реда, да следи за съблюдаването на сключените частни договори и да стимулира пазарната конкуренция. Иначе казано, тя трябва само да поддържа полиция и въоръжените сили - всичко друго, включително и безплатното обучение, би било неоправдана намеса от нейна страна в пазарните отношения.

          За разлика от бавните темпове на възстановяване на дигите и електроснабдяването, разпродажбата на училищната инфраструктура в Ню Орлеанс бе осъществена с военна прецизност и бързина. За 19-те месеца, в които по-голямата част от бедното население на града бе още евакуирано далеч от домовете си, системата на безплатното училищно образование бе почти изцяло заменена с тази на частните "чартърни" училища. Преди урагана "Кетрин" училищната управа се грижеше за 123 обществени учебни заведения; сега те останаха едва четири. Преди бурята имаше само 7 частни училища, сега те са 31. Едно време учителите от Ню Орлеанс бяха представяни от силен профсъюз, днес тарифните им договори са анулирани, а всичките 4 700 членове на учителските профсъюзи са уволнени. И само малка част от тях са назначени отново в частните училища, но при силно съкратено заплащане.

           Вестник «Ню Йорк Таймс» писа, че Ню Орлеанс вече е най-известната лаборатория на страната за използване на "чартърни" училища. А институтът на американските предприемачи, следващ по петите Фридмън, с възторг отбеляза, че “ураганът «Катрина» свърши за един ден онова, което училищните реформатори на Луизиана не успяха да направят през последните години.” Същевременно учителите от държавните училища станаха свидетели, как от събраните пари за жертвите на наводнението се отклоняват средства, за ликвидиране на общественото образование и за неговата замяна с частно. Планът на Фридмън те нарекоха “учебникарски пример за преразпределение на средства”.

           Тук ще отбележа, че толкова добре организираните атаки срещу обществената собственост, на които бяхме свидетели в Луизиана след наводненията, а също и представянето на трагедията на Ню Орлеанс като уникална пазарна възможност, не могат да се назоват другояче, освен “капитализъм на катастрофите”.

           Статията на Фридмън за Ню Орлеанс представляваше неговият последен съвет към политиката: година по-късно на 16.11.2006 г. той почина на преклонна възраст от 94 г. Приватизацията на училищната система на един среден по големина, и то разрушен американски град може да изглежда прекалено скромно начинание за човек, когото нарекоха най-влиятелния икономист от втората половина на миналия век и към чиито последователи се числят няколко президента на САЩ, британски премиери, руски олигарси, полски министри, диктатори на страни от Третия свят, партийни лидери на Китай, директорите на Международния валутен фонд (МВФ), както и последните трима директори на централната банка на Съединените щати. Но решителността, с която този свръхенергичен, само 158 см. висок човек, използва кризата в Ню Орлеанс, за да наложи своята радикална версия на капитализма, действително се превърна в наистина подхождащ му прощален акт.

           За повече от 3 десетилетия Фридмън и могъщите му поддръжници отработиха тази стратегия до перфектност. Те изчакваха да настъпят големи кризи, после продаваха държавната собственост на частни инвеститори, и докато засегнатите хора още не бяха дошли на себе си от преживяния шок, превръщаха реформите в необратими промени.

          В една от най-известните си разработки, която според мен е стратегическата догма на неговото движение, Фридмън изложи ключовата си тактическа теза за развитието на капитализма, която аз наричам «доктрината на шока». Тук той твърди: «Само една криза - реална или изкуствено създадена - води към желаните, истински промени. Когато настъпи такава криза, действията, които следва да се извършат, зависят от възможностите, които самите те пораждат и от идеите, които в момента се тиражират най-масово. Според мен това е най-важната ни задача: да създаваме алтернативни идеи на съществуващата политика, да ги поддържаме и предлагаме, докато считаното до вчера за невъзможно, днес не стане политически неизбежно.» Някои хора се запасяват с консерви и питейна вода очаквайки големите катастрофи – привържениците на Фридмън се запасяват с различни концепции за неолиберално пазарно стопанство. И когато настъпи криза, в което професорът от Чикаго е убеден, трябва да се действа светкавично, така че да се извоюват бързи и необратими промени, преди шокираното от кризата общество да се върне назад - към “тиранията на статуквото”. Той бе на мнение, че «Всяко правителство има само около 6 до 9 месеца на разположение, за да постигне радикални промени; не се ли възползва от възможността да действа решително през това време, то никога повече няма да има шанс за това.» Тази основна идея на философията на Фридмън силно напомня тезата на Макиавели, че насилието трябва да се прилага «изненадващо и с пълна сила».

          Фридмън се научи, как да използва шока или възникнала криза още в средата на 70-те години, в Чили като консултант на диктатора, ген. Аугусто Пиночет. След кървавия военен преврат чилийците не само бяха в шок, страната бе травмирана и от хиперинфлация. Тогава Фридмън посъветва генерала да извърши скорострелни икономически промени – съкращение на данъците, пълно освобождаване на търговията, приватизация на услугите, орязване на социалните разходи и тотална дерегулация в икономиката. След това чилийците станаха свидетели, как обществените учебни заведения бяха заменени с частни, финансирани чрез купони. Това бе най-радикалната капиталистическа «трансформация», която до тогава бе изпробвана някъде по света. Тя остана в историята като "революцията на Чикагската школа", тъй като повечето от икономическите експерти на Пиночет бяха възпитаници на Фридмън от Чикагския университет. Фридмън предсказа, че темпото, ненадейността и широчината на спектъра на промените ще предизвикат психологически реакции на обществеността, които ще „ускорят неговото примирение”. За тази болезнена тактика той въведе термина: икономическа “шокова терапия”. За всички правителства за десетилетията напред, които прокарваха мащабни пазарни промени, методът на “шоковата терапия” бе задължителния подход.

          Пиночет улесни промените в Чили със свои собствени шокови приоми; те бяха използвани в килиите за изтезания предимно срещу онези, които имаха смелостта да се противопоставят на реставрацията на дивия капитализъм. Мнозина латиноамериканци станаха свидетели на директната връзка между неолибералните реформи, които направиха милиони хора бедни и мъченията, с които стотици хиляди бяха наказани, защото вярваха в друго устройство на обществото. И не случайно известният уругвайският писател Едуардо Галеано зададе въпроса:
«Как по друг начин може да се поддържа това социално неравенство, ако не с помощта на електрошоковете?».

          Точно 30 години след като в Чили беше приложена шоковата стратегия, в още по-брутална форма тя се появи в Ирак. Първо се започна с войната, която според авторите на операцията «Шок и ужас» трябваше да "прекърши волята на противника, неговите възприятия, неговото мислене и да го направи импотентен да действа и да се съпротивлява." След това се пристъпи към ултралибералния икономическия шок, който незабавно бе наложен на все още обхванатата от пламъци страна от ръководителя на американската мисия за Ирак, Л. Поул Бремър - масова приватизация, пълно освобождаване на търговията, всеобщ плосък данък от 15%, драстично орязване пълномощията на правителството. Иракският временен министър на търговията, Али Абдул-Амир Алауи тогава се изказа, че неговите сънародници "са се настрадали от експерименти. Обществото ни бе подложена на достатъчно много сътресения и тази "шокова терапия" в икономиката ни идва вече твърде много". Иракчаните, които й се противопоставиха, бяха хвърлени в затворите, където бяха подложени на допълнителни изпитания, този път определено не с метафорична стойност.

          Преди 4 години, веднага след като Ирак бе окупиран, започнах да изследвам, доколко свободния пазар е зависим от силата на шока. От Багдад тогава писах (става въпрос за статията на Н. Клайн „Багдад - час 0”; бел. прев.) за провала на намеренията на Вашингтон да наложи „шоковата терапия” след приключване на военните действия. След Ирак заминах за Шри Ланка, само няколко месеца след разрушителното цунами от края на 2004 г. Там станах свидетел на новата версия на вече познатата ми маневра: чуждестранни инвеститори и международни кредитори се възползваха от всеобщата паника след наводнението. Управниците отдадоха прекрасното крайбрежие в ръцете на частни предприемачи, за да се построят бързо огромни луксозни хотелски комплекси, с което хиляди рибари се лишиха от възможността да се завърнат по родните си села на брега на океана. В същото време правителството на страната обяви: „Вследствие на един жесток удар от страна на природата, за Шри Ланка се разкри неповторимата възможност да се превърне в туристическа дестинация от световна класа”.

           Същото се разигра и когато ураганът «Катрин&рaquo; връхлетя Ню Орлеанс и цяло стълпотворение от републикански политици, мозъчни тръстове и спекуланти на недвижими имоти, екзалтирано започнаха да тръби за невероятните шансове, които предлага началото на чисто. Тогава вече стана ясно, че новия метод за реализиране на радикални антисоциални и икономически трансформации в интерес на алчните предприемачи и политици е да се използва момента на колективната, травмираща беда.

          Повечето от хората, обаче, оцелели при катастрофа, предпочитат да започват не съвсем от начало. Тяхното желание е да запазят и възстановят колкото е възможно повече от това, което не е напълно унищожено, да възродят мястото, където са социализирани. “Когато възстановявам града, имам чувството, че възстановявам самата себе си” разказва Касандра Ендрюс, живееща в силно разрушения Девети район на Ню Орлеанс, докато почистваше разрушенията от урагана. “Капиталистите на катастрофите” обаче нямат интерес да се възстановява нещо, което вече е било. Както в Ирак, така и в Шри Ланка и Ню Орлеанс, подвеждащо наречената “реконструкция” започва навсякъде по един и същи начин - с довършване на разрушенията от природната стихия, унищожавайки и последните останки от обществена собственост, преди още жертвите на военните или на природните бедствия да се осъзнаят и заявят своите искания.

Подбор и информация: Иван Аладжов Превод: Любен Аладжов и Иван Аладжов