Увод: Най-добре е да се почва на чисто: три десетилетия глобално унищожение

          През септември 2005 г. се запознах с Джамар Пери в голям център, използван след наводнението от Червения кръст в Батън руж, щат Луизиана. Весели млади привърженици на сциентолозите (религиозна секта – бел. прев.) раздаваха там скромен обяд, а той стоеше на опашката за храна. Току що ме бяха обвинили, че разговарям с евакуирани жители без официален съпровод от представители на медиите. А аз просто се опитвах да остана незабелязана - бяла канадка в море от афро-американци. Мушнах се в опашката и застанах зад Пери, помолих го да разговаря с мен, сякаш сме стари приятели. Той любезно се съгласи.

           Пери е роден и израснал в Ню Орлеанс. Беше минала цяла седмица, откакто той е напуснал наводнения град. Заедно със семейството си напразно е чакал да дойдат автобуси, за да ги евакуират. Когато разбрали, че няма да има транспорт, тръгнали пеша под палещото слънце. В крайна сметка се озовали тук, в огромния конгресен център, където в залата сега се намират 2000 походни легла, тълпа измъчени и разгневени хора, надзиравани от изнервени войници на Националната гвардия, завърнали се наскоро от Ирак.

          Същия ден сред хората плъзна новината, какво е казал конгресменът-републиканец Ричард Бейкър пред група лобисти. «Най-накрая изчистихме държавните жилища в Ню Орлеанс. Не можахме да го направим сами, но ни помогна Господ». Един от най-влиятелните строителни предприемачи на Ню Орлеанс - Джозеф Канизаро, също изказал подобна мисъл: «Мисля, че сега вече може да започнем на чисто. Когато пред нас стои един бял лист, имаме много отлични възможности». През цялата седмица в зданието на парламента на щата Луизиана в Батън руж вреше и кипеше от лобистите на различните корпорации. Те помагаха на предприемачите да се възползват от споменатите отлични възможности: ниски данъци, по-малко изисквания и предписания, по-евтина работна ръка с крайната цел - построяване на един «по-малък и по-безопасен град», което на практика означава отпадане на проектите за държавни жилища. Като слушаш всички тези приказки за «ново начало», за «чист бял лист» и др., може за момент и да забравиш за отровните облаци прах, химическите тоалетни и човешките останки, които се намират само на няколко километра от това място.

          Вън, при бараката, обаче, Джамар не можеше да мисли за абсолютно нищо друго. «Според мен това може да означава премахване на града. Аз видях, че в града загинаха маса хора, които биха могли и да не умрат».

          Той говореше тихо. Пред нас имаше един възрастен мъж, който чу думите му, обърна се и каза: «Какво стана с хората от Батън руж? Това не е нова възможност, това е трагедия, по дяволите. Нима тия не виждат това?»

          Подкрепи го и една жена с две дечица: «Не, те не са слепи, това са демони. На тях така им е изгодно».

           Сред онези, които съзираха в наводнения Ню Орлеанс нови възможности, бе и покойният вече проф. Милтън Фридмън, великият гуру на „свободния” капитализъм. На него му се приписва заслугата, че е създал кодекса от правила за съвременната екстремно либерална глобална икономика. Той е известен сред последователите си като “чичо Милти”. Въпреки възрастта си от 93 години този болен човек намери сили да напише статия за в. «Уолстрийт джърнъл”» само три месеца след скъсването на дигите, в която каза: «Голяма част от училищата в Ню Орлеанс са вече руини. В развалини са и домовете на учениците, които учеха в тези училища. Сега децата са разпръснати по цялата страна. Това е трагедия, но това представлява и голяма възможност да реформираме радикално образователната система».

          Радикалната идея на Фридмън се изразява в следното. Вместо да се харчат милиарди за възстановяване, ремонти и модернизация на училищата от съществуващата система за безплатно образование в Ню Орлеанс, държавата да даде на семействата купони за записване в т. нар. "чартърни", (т.е. наети от частни собственици) обществени учебни заведения, които след това обезателно ще се окажат ориентирани към реализиране на печалба. Според Фридмън е от значение, да не се гледа на тези промени в образователната система като на временно решение, а те да се възприемат като „постоянен процес на реформиране”.

          Мрежа от дясномислещи кръгове веднага подхвана идеята на Фридман и тя се понесе като буря над града. Правителството на Джордж У. Буш подкрепи с милиони долари техните планове да превърнат училищата на Ню Орлеанс в "чартърни учебни заведения", управлявани от частни ползватели по техни правила. «Чартърните училища», обаче, ще разделят дълбоко обществото на Съединените щати и най-вече на Ню Орлеанс, където мнозинството от афроамериканските родители ги възприемат като отнемане на постигнатите от движението за граждански права придобивки, гарантиращи на всички деца еднакъв образователен стандарт. Милтън Фридман, обаче, смята, че държавата нищо не е загубила в образователната система. Според него нейната функция се ограничава само до защитата на свободата на гражданите, когато тя е застрашена от външна опасност, т.е. държавата трябва да се грижи за спазване на законите и реда, да следи за съблюдаването на сключените частни договори и да стимулира пазарната конкуренция. Иначе казано, тя трябва само да поддържа полиция и въоръжените сили - всичко друго, включително и безплатното обучение, би било неоправдана намеса от нейна страна в пазарните отношения.

          За разлика от бавните темпове на възстановяване на дигите и електроснабдяването, разпродажбата на училищната инфраструктура в Ню Орлеанс бе осъществена с военна прецизност и бързина. За 19-те месеца, в които по-голямата част от бедното население на града бе още евакуирано далеч от домовете си, системата на безплатното училищно образование бе почти изцяло заменена с тази на частните "чартърни" училища. Преди урагана "Кетрин" училищната управа се грижеше за 123 обществени учебни заведения; сега те останаха едва четири. Преди бурята имаше само 7 частни училища, сега те са 31. Едно време учителите от Ню Орлеанс бяха представяни от силен профсъюз, днес тарифните им договори са анулирани, а всичките 4 700 членове на учителските профсъюзи са уволнени. И само малка част от тях са назначени отново в частните училища, но при силно съкратено заплащане.

           Вестник «Ню Йорк Таймс» писа, че Ню Орлеанс вече е най-известната лаборатория на страната за използване на "чартърни" училища. А институтът на американските предприемачи, следващ по петите Фридмън, с възторг отбеляза, че “ураганът «Катрина» свърши за един ден онова, което училищните реформатори на Луизиана не успяха да направят през последните години.” Същевременно учителите от държавните училища станаха свидетели, как от събраните пари за жертвите на наводнението се отклоняват средства, за ликвидиране на общественото образование и за неговата замяна с частно. Планът на Фридмън те нарекоха “учебникарски пример за преразпределение на средства”.

           Тук ще отбележа, че толкова добре организираните атаки срещу обществената собственост, на които бяхме свидетели в Луизиана след наводненията, а също и представянето на трагедията на Ню Орлеанс като уникална пазарна възможност, не могат да се назоват другояче, освен “капитализъм на катастрофите”.

           Статията на Фридмън за Ню Орлеанс представляваше неговият последен съвет към политиката: година по-късно на 16.11.2006 г. той почина на преклонна възраст от 94 г. Приватизацията на училищната система на един среден по големина, и то разрушен американски град може да изглежда прекалено скромно начинание за човек, когото нарекоха най-влиятелния икономист от втората половина на миналия век и към чиито последователи се числят няколко президента на САЩ, британски премиери, руски олигарси, полски министри, диктатори на страни от Третия свят, партийни лидери на Китай, директорите на Международния валутен фонд (МВФ), както и последните трима директори на централната банка на Съединените щати. Но решителността, с която този свръхенергичен, само 158 см. висок човек, използва кризата в Ню Орлеанс, за да наложи своята радикална версия на капитализма, действително се превърна в наистина подхождащ му прощален акт.

           За повече от 3 десетилетия Фридмън и могъщите му поддръжници отработиха тази стратегия до перфектност. Те изчакваха да настъпят големи кризи, после продаваха държавната собственост на частни инвеститори, и докато засегнатите хора още не бяха дошли на себе си от преживяния шок, превръщаха реформите в необратими промени.

          В една от най-известните си разработки, която според мен е стратегическата догма на неговото движение, Фридмън изложи ключовата си тактическа теза за развитието на капитализма, която аз наричам «доктрината на шока». Тук той твърди: «Само една криза - реална или изкуствено създадена - води към желаните, истински промени. Когато настъпи такава криза, действията, които следва да се извършат, зависят от възможностите, които самите те пораждат и от идеите, които в момента се тиражират най-масово. Според мен това е най-важната ни задача: да създаваме алтернативни идеи на съществуващата политика, да ги поддържаме и предлагаме, докато считаното до вчера за невъзможно, днес не стане политически неизбежно.» Някои хора се запасяват с консерви и питейна вода очаквайки големите катастрофи – привържениците на Фридмън се запасяват с различни концепции за неолиберално пазарно стопанство. И когато настъпи криза, в което професорът от Чикаго е убеден, трябва да се действа светкавично, така че да се извоюват бързи и необратими промени, преди шокираното от кризата общество да се върне назад - към “тиранията на статуквото”. Той бе на мнение, че «Всяко правителство има само около 6 до 9 месеца на разположение, за да постигне радикални промени; не се ли възползва от възможността да действа решително през това време, то никога повече няма да има шанс за това.» Тази основна идея на философията на Фридмън силно напомня тезата на Макиавели, че насилието трябва да се прилага «изненадващо и с пълна сила».

          Фридмън се научи, как да използва шока или възникнала криза още в средата на 70-те години, в Чили като консултант на диктатора, ген. Аугусто Пиночет. След кървавия военен преврат чилийците не само бяха в шок, страната бе травмирана и от хиперинфлация. Тогава Фридмън посъветва генерала да извърши скорострелни икономически промени – съкращение на данъците, пълно освобождаване на търговията, приватизация на услугите, орязване на социалните разходи и тотална дерегулация в икономиката. След това чилийците станаха свидетели, как обществените учебни заведения бяха заменени с частни, финансирани чрез купони. Това бе най-радикалната капиталистическа «трансформация», която до тогава бе изпробвана някъде по света. Тя остана в историята като "революцията на Чикагската школа", тъй като повечето от икономическите експерти на Пиночет бяха възпитаници на Фридмън от Чикагския университет. Фридмън предсказа, че темпото, ненадейността и широчината на спектъра на промените ще предизвикат психологически реакции на обществеността, които ще „ускорят неговото примирение”. За тази болезнена тактика той въведе термина: икономическа “шокова терапия”. За всички правителства за десетилетията напред, които прокарваха мащабни пазарни промени, методът на “шоковата терапия” бе задължителния подход.

          Пиночет улесни промените в Чили със свои собствени шокови приоми; те бяха използвани в килиите за изтезания предимно срещу онези, които имаха смелостта да се противопоставят на реставрацията на дивия капитализъм. Мнозина латиноамериканци станаха свидетели на директната връзка между неолибералните реформи, които направиха милиони хора бедни и мъченията, с които стотици хиляди бяха наказани, защото вярваха в друго устройство на обществото. И не случайно известният уругвайският писател Едуардо Галеано зададе въпроса:
«Как по друг начин може да се поддържа това социално неравенство, ако не с помощта на електрошоковете?».

          Точно 30 години след като в Чили беше приложена шоковата стратегия, в още по-брутална форма тя се появи в Ирак. Първо се започна с войната, която според авторите на операцията «Шок и ужас» трябваше да "прекърши волята на противника, неговите възприятия, неговото мислене и да го направи импотентен да действа и да се съпротивлява." След това се пристъпи към ултралибералния икономическия шок, който незабавно бе наложен на все още обхванатата от пламъци страна от ръководителя на американската мисия за Ирак, Л. Поул Бремър - масова приватизация, пълно освобождаване на търговията, всеобщ плосък данък от 15%, драстично орязване пълномощията на правителството. Иракският временен министър на търговията, Али Абдул-Амир Алауи тогава се изказа, че неговите сънародници "са се настрадали от експерименти. Обществото ни бе подложена на достатъчно много сътресения и тази "шокова терапия" в икономиката ни идва вече твърде много". Иракчаните, които й се противопоставиха, бяха хвърлени в затворите, където бяха подложени на допълнителни изпитания, този път определено не с метафорична стойност.

          Преди 4 години, веднага след като Ирак бе окупиран, започнах да изследвам, доколко свободния пазар е зависим от силата на шока. От Багдад тогава писах (става въпрос за статията на Н. Клайн „Багдад - час 0”; бел. прев.) за провала на намеренията на Вашингтон да наложи „шоковата терапия” след приключване на военните действия. След Ирак заминах за Шри Ланка, само няколко месеца след разрушителното цунами от края на 2004 г. Там станах свидетел на новата версия на вече познатата ми маневра: чуждестранни инвеститори и международни кредитори се възползваха от всеобщата паника след наводнението. Управниците отдадоха прекрасното крайбрежие в ръцете на частни предприемачи, за да се построят бързо огромни луксозни хотелски комплекси, с което хиляди рибари се лишиха от възможността да се завърнат по родните си села на брега на океана. В същото време правителството на страната обяви: „Вследствие на един жесток удар от страна на природата, за Шри Ланка се разкри неповторимата възможност да се превърне в туристическа дестинация от световна класа”.

           Същото се разигра и когато ураганът «Катрин&рaquo; връхлетя Ню Орлеанс и цяло стълпотворение от републикански политици, мозъчни тръстове и спекуланти на недвижими имоти, екзалтирано започнаха да тръби за невероятните шансове, които предлага началото на чисто. Тогава вече стана ясно, че новия метод за реализиране на радикални антисоциални и икономически трансформации в интерес на алчните предприемачи и политици е да се използва момента на колективната, травмираща беда.

          Повечето от хората, обаче, оцелели при катастрофа, предпочитат да започват не съвсем от начало. Тяхното желание е да запазят и възстановят колкото е възможно повече от това, което не е напълно унищожено, да възродят мястото, където са социализирани. “Когато възстановявам града, имам чувството, че възстановявам самата себе си” разказва Касандра Ендрюс, живееща в силно разрушения Девети район на Ню Орлеанс, докато почистваше разрушенията от урагана. “Капиталистите на катастрофите” обаче нямат интерес да се възстановява нещо, което вече е било. Както в Ирак, така и в Шри Ланка и Ню Орлеанс, подвеждащо наречената “реконструкция” започва навсякъде по един и същи начин - с довършване на разрушенията от природната стихия, унищожавайки и последните останки от обществена собственост, преди още жертвите на военните или на природните бедствия да се осъзнаят и заявят своите искания.

Подбор и информация: Иван Аладжов Превод: Любен Аладжов и Иван Аладжов