актуална политика, новини

 

 

Меню

Невидимата България

Хората се самоубиват не когато няма с какво да живеят,
 а когато няма за какво

Веселина Седларска

 

Продължавам да питам всеки чужденец как вижда България с надеждата, че ще каже нещо съвсем различно. Трой Хенкелс има голяма база за сравнение, възможно най-голямата всъщност. Нарича себе си биполярен човек, защото е бил на Северния и Южния полюс. Той е първият човек, който е порил с кайтсърф антарктически води. Изкачвал е Еверест, прекосявал е Калахари. Бил е на всеки континент, държавите не брои. В България е дошъл за сватбата на приятел, участник в негова експедиция. Трой Хенкелс живее в Аляска, по-екстремно място от това в САЩ не открил. И стратегическо за една от мечтите му, да отиде пеш до Русия. Обаче Беринговият проток не иска да замръзне чак толкова. Преди да тръгне за България Трой чел, че тук има масови вълнения и голяма бедност.

„Представях си страна в развалини. Идвам и виждам едно прекрасно място. Невероятни планини, слънчеви градове, красиви хора, които разхождат красиви деца, пият кафе. Много вкусна храна. Видях крепост, манастир. Само едно неприятно нещо има тук, казва се айрян.”

Не, не виждал бедност в България. Можел да я познае, защото я срещнал в Непал, в Африка. Освен това не очаквал, че българите са толкова религиозни хора. Всеки чужденец, който е бил тук няколко дни и е минал през Бачковския или Рилския манастир, остава с такова впечатление. Все същото: невероятна природа, отзивчиви хора, манастири, пълни с поклонници, останки от неолита, огромни салати, казината под носа ти. Чужденците виждат България като мечтаното място за живот, стига само някой да оправи пътните табели, така че да ти спести лутаниците при пътуване от една точка до друга. И да каже на шофьорите да не се държат по пътищата като в компютърна анимация. Айряна ще го преживеят. Освен това рейтингът му веднага се вдига, когато разберат, че съществува и боза.

„Щом сте бедни, казва Трой, защо всеки тук иска да плати сметката в кафенето?” Защото сме домакини, а ти гост. „Оу, не допусках. Това традиция от Ориента ли е?”

Този човек може и да е видял целия свят, но е американец. Трябва му диаграма, за да се ориентира. Не мога да му кажа какво е по часовото плащане в България, няма такова. Казвам минималната работна заплата, той си прави сравнението наум. „I see, I see…” Хеле! „Но как тогава…” – сочи с недоумяващ жест хората край масичките в кафенето, по улицата, в магазините.
Не знам.

 Българската бедност е много сложна за обяснение. Тя е невидима. Тук има две Българии – видима и невидима. Когато невидимата стане видима, наричат я Улицата.  

Ето как невидимо изглеждаше моята уличка през януари преди през февруари да стане видимо Улицата. Хлапетата от игрището пак счупиха прозорец. Няма къде да играят. Всички места, които бяха пространства за игра, вече са дадени на концесия и играенето е с пари. Този път счупиха стъклото на самотната старица от втория етаж. Тя излиза и започва да им крещи. Хлапетата се хилят. Тя мисли, че така я дразнят, но те се смеят на блузата й. Надписът е на английски, в превод: „Секс инструктор – първата лекция е безплатна.” Бабичката няма представа какво пише на тениската й, купила я е от отсрещната втора употреба, защото й е станала, защото е тъмна и защото е евтина. Крещи: „Ще се затрия заради вас!”

Няколко крачки по-нататък – мормон. Двамина всъщност, приличат на костенурки с тия бели ризи, черни костюми и ранички на гърба. Подават листовка на мъж, той я взема и я върти пред очите си като фалшива банкнота. Накрая казва: „К’во спасение, к’ви пет лева, тази планета е тръгнала да се самоунищожава.” Единият мормон контрира: „Този планет ще бъде възкръснат.”

Предния ден точно на това място тичаше момиче с нож в ръката.  Очите му  големи и празни, профуча на сантиметри край мен, не само че нямаше желание да ме заколи, а и май не ме видя.  Обърнах се след него, стоеше под едно дърво и си бодеше ръката. Ту ръката, ту дървото. Имаше вид на човек, който не прави разлика между двете. Пак се е надрусало, каза продавачка от магазина. Момичето е сестра на Хвърчилото. Той е момче на десет-единайсет години с умствено заболяване, обича да върви бързо и делово, като че ли знае къде отива. Върви му се и през нощта, затова като ляга му връзват глезена с един бинт за крака на леглото. Понякога забравят да му отвържат връвта от крака и тя се влачи по улицата след него, затова децата му викат Хвърчилото. „Ей, Хвърчило, от тази улица няма да излизаш, майка ти каза да не те пускаме, че ще се загубиш.” Майка му работи. Баща му е вкъщи безработен и пиян. Цялата улица обича майката на Хвърчилото, защото тя е медицинска сестра, бие инжекции на всички по къщите безплатно и винаги моли да пазим Хвърчилото.

Имаме и пенсиониран военен в постоянна бойна готовност да залови престъпник. Беше хванал непозната жена в момент, в който лисвала течност в един вход. Жената панически повтаряше: „Не е киселина, моля ви се, не беше киселина.” Насъбрахме се, едни викат пусни я, други – дръж я. Като чу, че някой реши да набира 112, жената си призна, че било магия. Обичала един мъж, който живеел в този вход, ходила при ходжа, той й забъркал тази течност и сега мъжът като стъпи там, ще изгори от любов. Един се провикна хайде хаирлия да е, друг  рече прост народ слаба държава.

Нашата улица има представители в много държави. Учат, слугуват, кариера правят. Пращат пари и лекарства. (През последния месец българските гурбетчии са изпратили на близките си 60 милиона евро. Може да се каже, че това е най-голямата инвестиция в страната, но по-точно ще е да се каже, че Другата България издържа Невидимата България.)

Вечер кварталът ни замръква в скайп, има неколцина, които пък осъмват там, техните деца са в Америка. Сестрата на Хвърчилото е тук само през зимата, през лятото е в Белгия и ние нищичко не казваме на майка й, когато тя обяснява, че дъщеря й е там певица в заведение – нито пред нея, нито зад гърба й. На улицата ни живеят учителки, лекари, пенсионери, продавачки, брокери, чиновници, много безработни и даже няколко работници в производство. Малка улица в среден град. Лекарката прави домашни прегледи безплатно, автомонтьорът има такса между 100 грама и бутилка, всеки дава каквото има и взема каквото му дадат, обаче дойдоха сметките на ток за януари. И нашата уличка стана Улицата.

Тези неща дори чужденец може да разбере, обаче самоубийствата…?  Особено пък самозапалванията. Желанието да сложиш край на живота е още по-невидимо от привидно видимите улици. Обясняваме си го с непоносимата тежест на живота. Мислим си, че човекът, посегнал към кибрита/въжето/пистолета е стискал зъби, търпял, вървял, пълзял и накрая не му е останала сила дори за толкова. Обаче грешим. Много грешим, когато си мислим, че хората се самоубиват, защото нямат повече с какво да живеят. Хората се самоубиват, когато нямат повече за какво да живеят. Да нямаш с какво да живееш, е бедност. Да нямаш за какво да живееш е екзистенциален вакуум. Той е черната дупка, която поглъща живота. Бедността не убива желанието за живот, ако има за какво да се живее, ако виждаш смисъл, ако имаш цел, ако си представяш утрешния ден. Екзистенциалният вакуум идва, когато от живота е изсмукан смисъла и бъдещето е също толкова празно, колкото  настоящето. Настоящето не може да бъде понесено не когато е тежко, а когато е без обещание за бъдеще. Човек е в състояние да понесе и най-тежкото страдание, ако вижда в него смисъл.

Много психиатри твърдят това, има един, на когото не може да не вярваме, Виктор Франкъл. Той не е само учен, той е свидетел и доказателство. Виктор Франкъл прекарва 3 години в концентрационни лагери. Опитва се да предотврати много намерения за самоубийства, успява само там, където не е изчерпана надеждата за смисъл в бъдещето. Видехме ли лагерник, който сутринта не става от леглото, вади скритата последна цигара и я запалва – разказва Франкъл, - знаехме, че до края на деня ще се хвърли върху оградата, по която тече ток. И продължава: това отдаване на единствено възможното удоволствие, каквото в лагера беше цигарата, беше нещо като упойката преди смъртта.

Колко често го виждате? Това нежелание да станеш и да предприемеш нещо, каквото и да било, защото вече си опитвал много пъти и все не се е получавало. Тази упойка на всенародна омраза и злословене. Това залежаване пред кресливи и кухи телевизионни предавания. Това компенсаторно перчене, дрънкане, лъготене. Тази баталия за миналото време и пълна мъгла за бъдещето. Този непоносим дефицит на чест и достойнство. Този хулигански речник на махленски гамени. Тази пълна липса на искреност, на разкаяние, на елементарна човешка смиреност. Тази горчива утайка в душите, че нищо не си струва, защото всичко е обезценено, поругано, обезсмислено. Дълго време невидимо и сега все по-видимо България е място, в което се изчерпва смисълът.
 Видимо тук са се самозапалили шестима (към този момент), невидимо – цялата държава тлее самоубийствено.

Трой Хенкелс казва, че от всичките си занимания с екстремни спортове разбрал как най-лесно стават катастрофите: като изпуснеш цялостната картина, докато се фиксираш върху дребен детайл. Наричало се „Грешката на Лофт”. Самолет се готвел за кацане в Маями, когато капитанът Робърт Лофт забелязал нещо необичайно. Лостът за приземяване бил спуснат, но индикаторът кой знае защо не светел. Бутонче някакво. Лофт извикал помощника си да види какво става. След малко повикали и бордовия инженер. Всички се суетели около малкото бутонче и гадаели защо не свети. На всичкото отгоре в самолета случайно пътувал механик от „Боинг”. Така че и той се намесил. В един момент вече никой не управлявал самолета, всички се занимавали с отказващото да светне индикаторче. А самолетът се снишавал, капитанът внезапно се сепнал: „Ей, какво става?”. И това според черната кутия са последните думи в машината. Секунди по-късно самолетът паднал в блатата и избухнал в пламъци. Загинали 99 души, сред тях и капитанът Робърт Лофт. Разследването установило, че екипажът е изпуснал управлението над самолета, защото бил изцяло погълнат от проблема дали е изгоряла крушката в индикатора. Крушката струвала дванайсет долара.

Ние катастрофираме, защото двайсет и три години всички се бият само и единствено за това кой да седне в стола на пилота и кой в бизнес класата. Внезапно през февруари 2013: „Ей, какво става?” Още през март обаче всичко си е същото: същите хора се бият по същия начин за същите места. Току-що разбрах, че има ново самозапалване, седмо.

 

Сп. „Тема”


Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org