Днес, след впечатляващите изборни успехи на НПГ, дори никоя държавна институция вече не желае да повдига иск за забрана на парламентарно представените неонацисти. В случая се аргументира, че вместо забрана по-ефикасна би била стратегията на интелектуалното противопоставяне. Само че тук е уместен въпросът, въобще каква дискусия може да се води с отявлени фашисти.

      Цялата акция около неуспешната забрана на НПГ в крайна сметка се изроди едва ли не в предизборна РR кампания за неонацистите, вследствие на интереса на медиите към процеса. Така и последният неграмотен германец, а те не са малко - над 4 млн., което е 14 % от възрастното население, научава най-късно тогава от ефирните медии за съществуването на партия като НПГ, за нейните цели, и че не е забранена от закона. И докато през 2003 г. НПГ е просто една ултрадясна неофашистка партийка, не представена в никой парламент, само година по-късно и вследствие на медийния интерес към нея, тя бе катапултирана в няколко парламента на ФРГ и вече участва в парламентарни гремии, разполага с политически силови лостове и получава солидни държавни финансови субсидии като парламентарно представена партия. Натрапва се въпросът, дали в същност точно това не е било крайната цел на странните юридическите пируети около не успелия процес за забрана на НПГ ?

      И докато държавните органи въобще не бързат да прилагат монополното си право на насилие срещу ексцесите отдясно, в същото време те често оказват абсурдно насилие срещу антифашистки активисти. Действията стигат от оказване на психологически натиск върху лидери, арести при най-малките нарушения, забрани на антинацистки демонстрации, дори до налагане на трудови забрани, които  наподобяват повече на репертоара от преди 62 години отколкото на една уважаваща себе си, само обявяваща се за демократична и правова държава.

      На фона на всичко това е уместно да си зададем въпроса - защо така явно се толерират и дори протежират неонацистите и кои са причините за ренесанса на (нео)фашизма точно в тази страна, която исторически е и най-обременена.
      На първо място това е безспорно изострящата се социална криза, свързана с растящата безработица, която е най-високата от 70 години насам. Ако се прибавят и заетите на несигурни работни места, с временен трудов договор и под тарифно заплатените, става ясно, че една не малка част – над 1/3 от населението в Германия, която е икономическият лидер в ЕС, живее извън благоденствието.

      В тази обстановка днес, на широко недоволство и социален страх от бъдещето е твърде лесно за ултрадесните популисти от НПГ и др. Склонни да набедят като виновни за това положение - гастарбайтерите, емигрантите, новите членки на ЕС, левите партии и, разбира се, отново международния ционизъм. А неофашистките партии се толерират и са желани от държавата явно като отдушник на социалното и политическо недоволство в страната и като разцепителна сила на растящия протест.
Освен това национализъм от сорта на „ние сме повече от другите“ има корени и в специфичната народопсихология на германците. Те все още обичат да изживяват усещането за превъзходство над останалите - независимо дали е в културно или икономическо отношение, и особено спрямо източно европейците. В последните две световни войни това чувство бе силно накърнено, но не и унищожено, а чувството за самовлюбеност като средство за преодоляване на страха от несигурното бъдеще се завръща.

      Част от немската общественост съвсем открито не възприема загубата на Втората световна война с последвалите я санкции срещу Германия като справедливо възмездие за извършваните от немци престъпления, а като унижение за нацията, а Хитлер се мрази от тях не поради зверствата извършвани по негова заповед, а защото е загубил войната. Сред определени кръгове се пораждат дори реваншистки настроения.

      Днешното младо поколение масово отрича да носи каквато и да е вина за събитията от 1933-1945 година. Съзнателно или подсъзнателно в германското общество съществува нагласата този срамен период от новата немска история да бъде премълчаван и най-добре дори забравен! Явно подвластни на този стремеж, немските учители не отделят необходимото внимание и време за критика на нацизма при възпитанието и образоването на подрастващите. Т.напр. почти никой младеж не познава немския автор и антифашист Ерих Мария Ремарк, тъй като той не се изучава. И резултатите от този преднамерено късоглед начин на мислене и действие са за съжаление вече налице. В провинция Саксония всеки 4-ти младеж под 25-годишна възраст гласува за неофашистка партия без да изпитва каквито и да било задръжки и дори гръмко и открито тръби, че е горд да е немец в една "Германия само за германците"!

      Но и останалата немска младеж вече масово се показва горда от миналото и корените си. За тази генерация вече не важи срамът, че са немци, обременени от едно страшно милитаристично и агресивно минало. Това поведение може да се охарактеризира със синдрома на т.н.“малък национализъм“. Той е пряко свързан с търсенето на идентичност у едно поколение, особено в източна Германия, захвърлено от държавата и обществото на произвола на съдбата. Този (малък) национализъм обаче може бързо да нарасне при по-нататъшно задълбочаване на социалната криза, увеличаване на безработицата и свързаните с нея безперспективност, чувство за ненужност и страх от бъдещето у все повече млади хора до тотална омраза и до вече неконтролируеми изблици на опасен масов (нео)нацизъм. Този всяващ страх феномен вече се наблюдава в някой региони на силно засегнатите от парализираща обществото масова безработица, каквато цари 16 години след обединението в т.н. нови провинции на ФРГ. От безработица там вече е засегнато всяко семейство, а на места тя по неофициални данни достига 90 %.

      Освен всичко това западногерманците, голяма част от които се е удавила в своя индивидуализъм и арогантна самовлюбеност, масово гледат на по-бедните си събратя „източняците от отатъка/от зоната“ като на втора категория хора, след тази категория идват 3-та, 4-та и т.н. категории, които представляват различните по националност чужденци. А тази смес от социален упадък и комплексираност спрямо „западняците“ представлява идеален хумус, върху който перфектно вирее ултранационализмът на обикновения човек, който вследствие на опит за преодоляване на комплекси се насочва към още по-слабите в обществената йерархия - чужденците. Всъщност тази насоченост на недоволството е добре дошла за управниците и корпоративните медии (както навсякъде, така и в Германия основната част от медиите са собственост само на няколко медийни концерна - като издателствата Спрингер и Бурда, медийния олигарх Кирх, мегакорпорацията Бертелсман и още няколко по-малки), защото отклонява обществения протест от истинските причини за социалния упадък. А те са именно в това, че икономическата система на пазарното стопанство сериозно буксува и вече не е в състояние да решава задоволително обществените проблеми и необходимостта да генерира достатъчно работни места. За обикновените хора, които явно навсякъде по света са доста наивни и не се замислят много върху това, което става около тях, в такива моменти трябва да има прости и нагледни популистки обяснения за случващото се - от сорта на „чужденците ни вземат работните места“ и „ни консумират социалните придобивки/помощи“, за да не започнат масите да оспорват този вид икономическа система, преследваща само максималната печалба за притежаващите вече всичко, за сметка на обществото. Да припомним: само 10 % от населението притежават близо половината от цялата собственост във ФРГ, а на най-бедните 10 % не принадлежи абсолютно нищо, освен дългове. Бедността в тази иначе богата страна причинява, според наскоро публикувани медицински проучвания, у децата от непривилигированата прослойка, които наброяват над 2 милиона, многократно по-висока заболеваемост, агресивност, психически нарушения, интелектуална изостаналост и дори значително завишена детска смъртност (в. „FASZ“ от 20.2.05 стр. 67).

      А на високопарните обещания от преди 17 г. на бившият канцлер д-р Х. Кол за „процъфтяващи пространства“ в източна Германия, с изключение на няколкото такива оазисчета, вече никой не вярва. Дори и най-наивните в бившето ГДР разбраха, че не е достатъчна да има няколко гладки магистрали, лъскави и недостъпни хотели и препълнени магазини с все по-ненужни технически изобретения и безброй модни дрешки, а да липсва най-важното, което в еволюционен аспект е формирало човека - а именно възможността за определен труд, който е фундамента за достойно и щастливо съществуване за всеки.