60 години от Нюрнбергския процес

                        проф. Велко Вълканов

Навършват се 60 години от началото на Нюрнбергския процес. На 20 ноември 1945 г. в Нюрнберг – града, в който нацистите провеждаха своите конгреси – започна своята работа  Международният  военен трибунал, пред който бяха изправени да отговарят за своите престъпления  главатарите на нацистка  Германия
Международният военен трибунал (МВТ) бе създаден по инициатива на трите основни държави от Обединените нации – СССР, САЩ и Великобритания.  Още преди края на Втората световна война ръководителите на трите държави, потресени от зверствата на хитлеристите, обявяват  твърдата си воля да предадат на съд всички виновни за тези зверства лица. В декларацията от 30 октомври 1943 г., подписана от Рузвелт, Сталин и Чърчил,  категорично се заявява, че виновните ще бъдат намерени “дори на края на света”, за да бъдат предадени на правосъдието.  В декларацията   специално отношение е проявено към “главните престъпници”, чиито деяния не са свързани с определени географски райони. Този именно пункт от декларацията бе правната основа, върху която по-късно стъпи решението за създаване на Международния военен трибунал за съдене на нацистката върхушка.  

Решението за създаване на трибунала бе прието на 8 август 1945 г.  със Съглашението между правителствата на СССР, САЩ, Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия  и временното правителство на Република Франция за съдебно преследване и  наказване на главните военни престъпници от европейските страни на оста. В чл. 1 на Съглашението се  постановява:
“Да се учреди след консултации с Контролния съвет в Германия Международен военен трибунал за съдене на военните престъпници, престъпленията на които не са свързани  с определено географско място, независимо  от това дали ще бъдат обвинени индивидуално, или като членове на организации или групи, или в едното и другото им качество.”.

Международният военен трибунал се състои от четирима съдии – представители на СССР,  на САЩ, на Великобритания и Франция. Председател на трибунала е лорд-  съдията Джефри Лоренс (Великобритания). Всяка от четирите държави има свои представител и в обвинителната власт. 
Обвиняеми в процеса са Херман Гьоринг, Рудолф Хес, Йоахим фон Рибетроп,   Вилхелм Кайтел, Алфренд Ронеберг  и др. - общо 22 души. Един от тях – Мартин Борман – е съден задочно. Всички обвиняеми имат защитници – адвокати.

Първото заседание на МВТ започва, както отбелязах, на 20  ноември 1945 г. в 10 часа, а последното – когато се произнасят присъдите -  е на 1 октомври 1946 г. За тези десет-единадесет месеца трибуналът извършва огромна работа. В 403 открити съдебни заседания са разпитани стотици свидетели, прочетени са хиляди писмени показания, обсъдени са множество документи. Подсъдимите не са се признали за виновни в  извършването на  престъпления против мира, човечеството и военните престъпления. Но вината им  е  доказана по един несъмнен начин. Унищожени са милиони хора в страшните лагери на смъртта, избити са други милиони невинни граждани на окупирани държави, проявена е небивала жестокост към заловени борци от антифашистката съпротива.

Присъдите на МВТ са сурови, но справедливи. Дванадесет души – Гьоринг,  Рибентроп, Кайтел, Калтенбрунер, Розенберг, Франк,  Фрик,  Щрайхер, Заукел, Цайс-Инкварт, Йодъл, Борман са осъдени на смърт чрез обесване.  Трима души – Рудолф Хес,  Валтер Функ и Ерих Рьодер – са осъдени на доживотен затвор. Трима души са оправдани, а останалите подсъдими са осъдени на различни срокове затвор.

На 16 октомври 1946 г. присъдата на осъдените на смърт е изпълнена в нюрнбергския затвор. Не е изпълнена присъдата единствено на Херман Гьоринг, който два часа преди изпълнението й се самоубива, поглъщайки циан калий.

Нюрнбергският военен трибунал се превърна в модел за националните трибунали в страните, където нацистите и техните местни съюзници са вършили същите престъпления.  Във Франция, Италия, Норвегия, Югославия, Полша, Чехия  и във всички останали държави, познали властта на фашизма, бяха създадени трибунали (съдилища) за съдене на лицата, виновни в извършването на престъпления против мира, човечеството и военните престъпления. Навсякъде бе проявена същата оправдана суровост. Във Франция държавния глава Петен бе осъден на смърт (но по-късно помилван от Де Гол, като смъртната присъда му бе заменена  с доживотен затвор), а министър-председателят Пиер Лавал, осъден на смърт, бе и екзекутиран. В много случаи разгневеният народ пристъпваше към извънсъдебна  разправа с доказаните  фашисти. В Италия Мусолини не успя да дочака съда – заловен от партизаните, той и любовницата му Клара Петачи, бяха  разстреляни и обесени с главата надолу.
  
В България също бе създаден съд за съдене на лицата, уличени в тежки престъпления срещу мира, човечеството и военни престъпления по време на Втората световна война.. Това бе Народният съд  за съдене на виновниците за въвличане България в  Световната война  срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Пред съставите на съда бяха изправени да отговарят  регентите принц Кирил, Богдан Филов, ген. Никола Михов., бивши министри и редица други лица. Общо в цялата страна  действаха 4 върховни и 64 областни състава на народните съдилища.  Престъпленията на главните подсъдими бяха доказани по категоричен начин. Те ангажираха своята отговорност най-напред като съюзници (помагачи) на нацистка Германия. Те извършиха престъпления против мира, като обявиха съвършено непредизвикана  война на Великобритания и САЩ. Те извършиха и тежки престъпления против човечеството и военни престъпления - както спрямо собствения си народ, така и спрямо други народи (югославските народи, гръцкия народ). Те приеха античовешкия Закон за защита на нацията, въз основа на който подложиха на преследване и издевателства българските граждани от еврейски произход.   Те предприеха безмилостна война срещу патриотите, вдигнали се на съпротива срещу опасния за страната ни политически курс. Бяха избити без съд и присъда хиляди мъже, жени, деца (да си припомним убийствата не децата от с. Ястребино). Виновните за нечовешките престъпления получиха съответно заслужените  наказания.

След Десети ноември се намери един главен прокурор – Иван Татарчев, който поиска да се отменят присъдите, постановени от Народния съд, и един Върховен съд, който удовлетвори това искане.  Така България се покри с позора да няма нито един  държавник, осъден за извършени по време на Втората световна  война престъпления.
Нюрнбергският военен трибунал бе съд ад hoc, т.е. съд, създаден за конкретен случай.

Международната общност се нуждае обаче от постоянен международен съд за съдене на лицата, виновни в извършването на престъпления против мира, човечеството и военните престъпления. Такъв съд бе най-после създаден. Това  е Международният наказателен съд, учреден през 1998 г. с Римския статут. За съжаления този съд все още не действа  с необходимата ефективност. Той е постоянно  саботиран от правителството на САЩ, което и  отказа да ратифицира  Римския статут.

Нюрнбергският процес трябва да се помни.  Той е предупреждение срещу ония, които забравят, че законите на международното право и човечността стоят над техните корпоративни интереси. За всяка агресия, за всяко престъпление срещу човечеството неминуемо ще дойде часът на отговорност. Това е простата поука за всички управляващи.

8 ноември 2005 г.