ОКРЪЖЕН КОМИТЕТ НА БКП - РУСЕ

ПЪТУВАНЕ КЪМ  БЕЗСМЪРТИЕТО
ОКРЪЖЕН ПАРТИЕН АРХИВ 1984 г.

НА  ЗДРАВКО ЧАМПОЕВ - КОМАНДИР   НА БОЙНИТЕ   ГРУПИ В   РУСЕНСКИ ОКРЪГ, ВЪВ   ВРЪЗКА С 70 - ГОДИШНИНАТА ОТ   НЕГОВОТО РОЖДЕНИЕ
( 19.VIII. 1914 г - 5. Х. 1943 г)

      Последната им дума! Изписвана със сетните капки на изтичащия от изтерзаното тяло живот по стените на душегубките! Нахвърляна на оскъдни листчета от ученическа тетрад­ка!    Шепната с попукани устни в едно последно, предсмъртно усилие на волята! За да остане като жигосана в паметта на другаря за цял живот и прелитайки през стените на фашистките затвори да стигне до нас надживяла онези, които са я изрекли.

      Чудно и е, че последните слова на борците антифашисти - разстрелвани, бесени, живи горени, са се превръщали в знамена-светини, под които още по-плътно, още по-твърдо, с утроена воля за борба и за победа са заставали изпитани и нови борци? Само зова на кръвта ли трябва да дирим в тази го­товност до себеотричане да продължат делото или онова висше, стигнало у революционера до съвършенство, чувство за дълг да доизвървят неизвървения път към светлия комунистически идеал, да отпият глътка от свободата и за тях, загиналите, да й се порадват с двойна радост - и с тяхната, да я помилват с очи - и с техните, оставали отворени от копнежа по нея. Навярно и едното, и другото.

      Здравко Чампоев не дочака своята среща със светлия ден на свободата. Не ни е оставил и своята последва дума. Мълчание обгръща неговия сетен миг. И какво, и на кого би могъл да каже нещо преди да насочи дулото към себе си? Сам, обграден от глут­ница фашистки палачи, той избира достойната смърт - колкото трагична, толкова и величава, сякаш да потвърди думите на Йордан Лютибродски, да ни каже, че те са и неговото жизнено и революционно верую.

      Не случайно Марсел Вилар определя последните думи на Йордан Лютибродски като   "шедьовър на революционното достойнст­во."   И ако ги поставяме като мото над живота, делото и подвига на Здравко Чампоев, то е  защото той ни оставя жив пример на най-висше проявление на това достойнство, побрано в невероятна­та лаконичност и взривяваща сила на последния куршум.

      СИНЪТ НА СТАРИЯ   ГРАД

      Той върви към нас, прекрачил бариерата на времето. Леко свитите вежди, почти неуловимата усмивка подсказват, че обек­тивът го е "хванал" неочаквано, извиквайки на лицето му леко учудване. Запечатал е завинаги устремната походка, широкия замах на мускулестите ръце, които безпогрешно сочат един енер­гичен, жив темперамент. Високото чело подсказва висок интелект а от едро изсеченото му лице с твърдо очертани устни и масив­на брада лъха мъжественост и сила.
      Зад тъмноокия спокоен поглед на зрелостта не е труд­но да се открие благородното съжителство на воля и богата чувствителна душевност. И всичко това ние откриваме, взирайки се в един безмълвен портрет. А колко по-впечатляващо, по-осезателно и неотразимо е било живото присъствие на Здравко Чампоев - за това можем да съдим по спомените на онези, които са го срещали, които са работили с него на предната линия на антифашисткия фронт.

       “ ...През април - май 1934 година старият плевенски затвор беше превърнат в централен политически затвор. Дока­раха и група политически затворници от русенския затвор. Сред тях още в първите дни се открои младият комунист Здравко Чампоев.
Като сега го виждам...Среден на ръст, с широк гръден кош, с атлетическо телосложение, силен.
      Сприятелихме се още първите дни след срещата в девета килия. Често се разхождахме двама или с други другари,
       Здравко имаше чисти отношения с другарите, защото той самият бе кристално чист млад комунист. Общителен, открит - с всекиго намираше общ език, за всекиго - добра, хубава дума. С приятния си характер бързо стана близък със всички.
      ...В килията с две малки прозорчета и дължина девет метра и ширина шест метра, с височина малко повече от два метра, бяхме натъпкани 48 политзатворници от няколко поколе­ния на партията, мнозина спяха под наровете поради страш­ната задуха. Някои другари заболяха тежко. Наистина, адски условия...
       Той проявя  висока комунистическа издръжливост. Не бях го чул нито веднъж де се оплаче, да прояви слабост. И в този ад Здравко беше винаги засмян, бодър..."       

Такъв е останал нашият съгражданин, смелият боец на партията, комунистът Здравко Чампоев в паметта на активния борец против фашизма и капитализма Демир Борачев, сега за­местник-председател на Националния съвет на Отечествения фронт.

      Ровейки се из архивите на Окръжната партийна органи­зация, сглобявайки от една откъслечна фраза, от един епизод, от един разговор или надпис върху оцеляла картичка образа на героя щрих по щрих, ние оставяме смаяни от така рядко срещаната, а у него тъй ярко изразена хармония между физическата и духовна сила, от органичното единство и цялост на външна­та и вътрешна красота. Възторгваме се от Здравко отново - за кой ли път!?- в съзнанието ни се връщат образите на тези хиляди прекрасни, познати и незнайни синове и дъщери на Родината, които вървяха възторжени и непоколебими през жестоките бури към свободата. Тяхната младост и красота, тяхната цъфнала пролет са всъщност това, което превръща свободата в нашия безценен, в нашия най-скъп и свиден дар.

      Не! Не е обезличен човекът в многоликия образ на героя!
С вродената си интелигентност и богатство на духа Здравко Чампоев се е откроявал като индивидуалност   дотолкова, че потокът от събития и хора не е могъл да разтвори, да заличи образа му в паметта на неговите съвременници.
Нека се върнем назад към началото, от където тръгва неговият съзнателен житейски път - едно целеустремено, изпепеляващо пътуване към безсмъртието, за да познаем - не от портрета, а земния, неповторимия, обикновения и герои­чен човек - комунист.
      Твърде малко и оскъдно, обидно безучастно и пестеливо е това, което ни дава от страниците си

      ИСТОРИЯТА  ЗА  НЕГО

...Ръководителят на бойните групи при окръжния комитет на пар­тията Здравко Чампоев...
За активна революционна дейност през 1931 годена е изключен от русенската гимназия...
...всецяло отдал се на освободителната борба на работничес­ката   класа.
През 1936 год. става провал в организацията. Той попада в полицията. Цели два месеца го измъчват, но не проговаря.
      Осъден на две години и половина, но и зад дебелите стени на затвора продължава своята дейност.
...Отново в изправен пред съда...
...Осъден на 7 години и половина строг тъмничен затвор.
През зимата на 1941 - 1942 година бойните групи в Русе под ръководството на Здравко Чампоев извършват нападения над германски военни постове, прекъсват електрически и телефонни кабели, организират саботажи в производството...
...Предаден, от агент- провокатор...
...обграден в дърводелската работилница на ул."Ангел Кънчев”.
...слага край на живота си..."
Лаконична, но не и безпристрастна е историята към народните синове, които я изписваха с кръвта си. Всеки ред е изстрел в нечо­вешкото, зверско туловище на политическия изрод - фашизма, всяка дума - обвинение и звънка камбана в паметта на потомците.
Човешката памет   е достойна за самото име ЧОВЕК Винаги го­тов да забрави, да зачеркне злото и да остави доброто, защото стремлението към него е облагородяващото начало, двигателят на прогреса, на извисяването.
Но ако не помним черната нощ, как ще познаем светлината на деня, ако не знаем робството,как ще отличим свободата, ако не сме изстивали в страданието, как ще усетим топлината на радостта?
Всяка история има и своите черни страници. И тези мрачни свидетелства са страшния урок на историята. Мъчителен и кошмарен! Но ние трябва да го знаем, защото през него минава пътят към истината, трябва да изпием до дъно горчилката му.

      ИЗ ПОЛИЦЕЙСКИТЕ ДОСИЕТА

      "...Да наредят издирването, залавянето и под стража изпращането в областта на лицата: Христо Русков поп Христов - стажант-адвокат в Русе; Здравко Чампоев - общ работник в Русе..."
       / Из писмо на областния полицейски началник в Русе до Дирекцията на полицията и областните полицейски началници в страната - ОПА, ф."П",а.е.7/ "...Обвиняемият Здравко Николов Чампоев - сега с неизвестно местонахождение, който още от миналото участвувал в комунистическото движение много добре познавал целите и задачите на нелегалната комунистическа партия и въпреки съзнанието за запретността на деянието си се отдал изцяло в служба на същата партия. Бидейки извънредно предпазлив той още през септември 1941 год., понеже влизал в ръководеното на нелегалната комунистическа партия в Русе, заживял нелегално. От есента на 1941 г. насетне той успял под свое ръководство да обособи една самостоятелна общност-поделение на нелегалната комунистическа партия в състав: Тодор Димитров Атанасов, Иван Димитров Георгиев и Мария Манева Георгиева със задача да набавя оръжие, бойни и експлозивни материали и саботьорски уреди за нуждите на същата партия..."

( Обвинителен акт по преписка вх. №  6348 от З.IX.1942 г. дело № 525/1942 год.. - О П А, ф."П",а.е.1)

      "До Господина 
       Прокурора при Русенския областенъ съдъ Т У К Ь   
Донасям Ви, Господинъ прокуроръ, че днесъ - 5 октомврий 1942 год. къмь 2:30 часа се блокира квартала, включващь се между улиците "Ангелъ Кънчевъ", "Муткурова",-"Атонь", "Царъ Освободителъ" тъй като имахме сведение, че въ този кварталъ се укрива нелегалния комунистъ- конспираторъ Здравко Николовъ Чампоевъ от градъ Русе..."   /ОПА- ф."П", а.е. 1/
За вилнеещите фашистки власти, потъпкали грубо всякакви човешки права, задушили с бесилки и кръв свободата на словото и мисълта, зачеркнали и поставили извън закона естествената човешка политическа принадлежност, е достатъчна една дума - комунист, за да го обявят за враг номер едно на "Отечеството" и го подведат под сеещият смърт Закон за защита на държавата. Борецът за народна свобода е "лице", което трябва да бъде преследвано в унищожавано с всички средства.
Но дори и пред себе си, в най-секретните си преписки, фашистките палачи не са могли да отрекат едно: Здравко Чампоев много добре "познавал целите и задачите" на комунистическата партия, "отдал се всецяло в служба на същата партия".

      Това и враговете дебелото подчертават . Те всъщност са поразени и неспособни да проумеят неговия чист морал, от позициите на който е тръгнал на живот и на смърт за осъществяването на една велика идея - мечта на поколения революционери - безрезерв­но, без остатък, без сметки какво и колко ще получи, без да се пазари за цената, залагайки единственото, което притежава - живота си!
Продажни по своята същност, готови всеки миг да се обла­годетелствуват, да трупат кървави пари от главите на народните синове, полицейските служители напразно са търсели материалните мотиви на едно подобно поведение.

      ИЗ   СПОМЕНИТЕ   НА    ОЦЕЛЕЛИТЕ

      Отломка по отломка, те нежно рисуват - да не накърнят образа на бойния другар. Не с четка, бих казала дори не толкова със словото, колкото с богатата палитра на неизгасналото чувство по него. Рисуват с най-нежните тонове на обичта, на другарската топлота, на неизцелимата мъка. И този групов портрет на Здравко Чампоев е може би най-прекрасният, сътворен от любов в скръб, от възхищение и преклонение пред светлата му памет.
       Полека-лека, изплувайки от годините, отдалечили ни от него на четири десетилетия, към нас се приближава все по-осезател­но,  все по-зримо.

      РЕВОЛЮЦИОНЕРЪТ ЗДРАВКО  Ч А М П О Е В

      Революционери е имало и преди него - винаги, когато сво­бодата е била в окови   и зад решетки. Но всеки етап на революционната борба носи в себе си белезите на своето време. Конкретната историческа действителност е определяла нейната платформа, нейни­те цели и задачи, нейните форми на проявление.
      Каква е атмосферата на времето, по което Здравко Чампоев поема пътя на народен борец?

      Деветоюнският преврат е издигнал на сцената най-реакционната част на българската буржоазия и смазал под тежестта на воен­ния ботуш всички останали слоеве на обществото. Демокрацията е за­душена. Едно законно избрано, конституционно правителство - на БЗНС е потопено в кръв. Отшумяла е страшната и величава епопея на Септември 1923 година. Демократичните политически партии се съв­земат от внезапния удар. Зашеметяващ е урокът, който са получили, но е урок по зрялост. Те все по-ясно виждат в комунистическата партия своя естествен и  верен съюзник. Единственият, който може да оглави битката с фашизма и да изведе страната от орбитата, в която искат да я затворят като сателит на немския милитаризъм.

      На дневен ред в летописа на България стои въпросът за създаваното на Народния фронт, чийто идеолог и стратег е Георги Димитров.
      Комунистическата партия, намерила легална форма за същест­вуването си под името Работническа партия, е готова да поеме зада­чите, които историята поставя. През 1924 година се провежда Витошката партийна конференция, която има историческа роля за изгражда­нето и укрепването на Народния демократичен фронт срещу фашизма и заплахата от световна война. Заплаха явна и недвусмислена - хитлеристките пълчища вече завладяват Европа.

      На Витошката конференция партията очертава своя нов курс в организаторската работа сред трудещите се - да се окопае в народ­ните маси, да разшири и укрепи влиянието си сред най-широките слоеве на народа. Тази мъдра линия е определена от ясната оценка на партията, че фашизмът не е само антикомунистически, а антинароден. И запазването на правата и свободите на трудещите се - икономически социални, политически, може да се постигне само на основата на обединяването им в единен фронт.

      Виждайки в Единния фронт смъртна заплаха за своята власт фашисткото правителство предприема кърваво настъпление срещу кому­нистическата партия. Започва нечуван терор под покровителството на ЗЗД /Закон за защита на държавата/, под който се подвеждат най-честните, най-верните и преданите, най-неустрашимите народни си­нове.

      Новооснованата Работническа партия не само възстановява своите организации, пострадали от последователно нанасяните й удари, но покрива страната с нови антифашистки организации. Особе­но се разраства работата й сред младежта, която дава богати пло­дове. За да спрат настъплението на партията, все по-нарастващият й авторитет и популярност, властите    масово арестуват, изпращат в концлагери, интернират, подлагат на нечувани мъчения и репресии всеки дори само заподозрян в антифашистка дейност. Особено стръв­но се захващат те с младежта, разбирайки, че 17 - 19 -годишните са нейните гробокопачи утре. Ремсистите трябва де бъдат сплашени, стъписани, бъдещите комунистически дейци у тях - убити още в началния етап на развитие: такава е целта на масовите присъди, след които младите хора излизат вече с побелели коси от фашистките зандани.
      Тази връхлитаща вихрушка не отминава и Здравко Чампоев -един от най-дейните активисти на Русенската ремсова организации.

      "През февруари 1935 г. след 60-дневни инквизиция в Обществената безопасност в Плевен по етапен ред ме изпратиха при следователя на Апелативния съд в Русе...Надявах се, че и този път, макар окован в 50-килограмова верига, ще ми се удаде случай да науча нещо за русенските другари...Когато пристигнах в Русе, по­лицаите ме вкараха в някакво подземие - истински турски зандан. От тъмната дупка, която се открои на мястото на отворената врата, ме лъхна тежък, едва поносим спарен въздух. След като очите ми свик­наха  с тъмнината, в здрача разпознах силуетите на няколко мъже, насядали и налягали на дървения нар. Седнах до един от тях. От раз­говора, който поведох, веднага разбрах, че е наш другар, току-що попаднал в лапите на полицията. Постепенно се сближихме. Макар и да пушеше, чувствуваше се, че е млад, енергичен, възторжен. От всяка негова дума лъхаше пламенна всеотдайност към делото на на­шата партия. Почувствувах се горд, че русенската партийна органи­зация беше възпитала такъв прекрасен другар. И когато той произне­се своето име Здравко Чампоев, то дълбоко се вряза в паметта ми..."

( ОПА - сп. Пеко Таков)       

      Но фашистките изверги не са могли да предвидят едно уни­кално в историята на нашата антифашистка съпротива явление. Затво­рите, предназначени да убият най-светлите пориви у човека, да го обезличат, да го превърнат в безволев послушен автомат, лишен от собствено мислене, комунистите превръщат в истински пролетарски университети. Дългите дни и години зад решетките са наситени с усилена работа над себе си. Там, в мрачните килии, изолирани от света и живота, младите хора се готвят да навлязат отново в него още по-подготвени, да продължат борбата не само с огъня на сърцата си, а и с уменията на професионалния революционер. Ковачница на зрели партийни функционери - колкото и парадоксално да звучи, в това изпитаните кадри на комунистическата партия превръщат фашист­ките затвори. Там четат лекции най-светлите умове на българската прогресивна научна мисъл. Хиляди народни чеда - чирачета, селянчета, работници, лишени от възможността де се учат, обречени на не­вежество, в политическия затвор изучават законите на общественото развитие и тяхното обективно действие, което сочи: бъдещето принад­лежи на освободения пролетариат, гибелта на капитализма е неминуе­ма, той е исторически обречен.       

"      ...Втората ни среща със Здравко беше в Сливенския затвор... Здравко беше изключително любознателен младеж. Вълнуваха го много въпроси, но той с особено прилежание изучаваше диалектически и исторически материализъм и политическа икономия, на който кръжок бях аз лектор. Здравко често вземаше думата да зададе един или друг въпрос или да изкаже мнение по поставения. Той говореше точно, ясно, достъпно и увлекателно..."

( ОПА - сп. Пеко Таков)       

      Нека се върнем малко назад. Ученик в Русенската гимна­зия, Здравко е изключен заради активната си дейност като ремсист заедно с други младежи от всички училища в страната завинаги. В душата му остава неутолена жаждата за знания. И като стотиците хиляди деца на българската беднотия, в които гори огънят на любознанието, той нито за миг в трудните си дни на нелегален не престава да се самообразова. Съзнавайки, че на партията са нужни подгот­вени кадри, а на народа - знаещи и можещи строители на новото общество, той се хвърля с еднакво настървение и в науката, и в бор­бата. Че и двете са му доставяли огромна радост, чувства на душев­на и жизнена пълнота, няма съмнение.
      Потъвайки в нощта, за да разпръсне първомайските позиви, да издигне с другарите алените знамена на международната работническа солидарност над порталите на русенските фабрики, той трепетно е чакал утрото, за да се потопи във възторга на русенския пролетарият. Да види червеното зарево на разплющелите се флагове, въпреки охраните и блокадите.

      В едно такова първомайско утро полицаи нахлуват в дома на Чампоеви. На масата - няколко позиви. Здравко бързо ги свива за топче и ги глътва. Не замерили повод да издевателствуват над младия ремсист и семейството му, полицаите, разочаровани, със за­кани си отиват. "Едва захлопнали вратата, спомня си сестра му Надежда, и той ме задърпа навън: - Ела, ела да излезем, да видим как хубаво се веят червените знамена!”

      В тези малки предвестници на прииждащата свобода той е виждал осъществена мечтата на своя живот, прекрасната цел на борбата си, смисъла на жертвите и лишенията, които всеки ден му е налагал. Но от най-млада възраст той се е готвил стоически да носи избрания кръст - на жестоката и толкова човеколюбива борба в името на сладката свобода!

       "Със Здравко ме запозна активният ремсист Иван Алек­сиев – Шумната. Току-що изключен от гимназията той най-често хо­деше с един свой приятел - Георги Гайтазов. Носеше черна риза с висока яка "максимгорка", с шнур.
Един ден поканих двамата на среща при русенското бунище. Седнахме, разговаряхме. Аз им говорих за РМС и за полицията, разказах им как измъчват и инквизират там членовете на РМС и на партията. Здравко извади от куртката си карфица, съблече куртката и започна да набива карфицата в мускула на ръката си без да трепне. След това - на крака си. Гайтазов  повтори същото и каза: “Може да ме режат на парчета, аз на полицията няма да кажа нищо!"

(Сп. Пенчо Милков )       

      Тази още нелишена от наивността на юношеството постъпка крие в себе си кълновете на твърдостта и волята, която Здравко Чампоев калява у себе си. Той ще измине не толкова дълъг, колкото наситен с драматични събития път, докато натрупа опита, който пре­връща вдъхновения ремсист в съзнателен, зрял боец на партията. Несъмнено решаваща тук е била работата на партията с кадрите. Зна­ейки, че въпреки предпазните конспиративни мерки разкритията са неизбежни при предимствата, с които разполага полицията: цял дър­жавен и агентурен апарат, отлично въоръжение, телефонни връзки, транспорт, партията учи дейците си да овладяват сложното изкуство на държането пред полицията по време на следствието. Всяка среща с врага е поставяла на страшно изпитание морално-политическите, волевите и чисто човешките качества на борците. В тази безкомпро­мисна схватка всеки наивитет, всеки пропуск в революционната закал­ка са били равнозначни на гибел - не само за отделния човек, но и за цялата организация. Затова най-опитните партийни функционери, минали през преизподнята на фашистките затвори и полицейски участъци, системно и конкретно са учили своите по-млади бойни другари как да се държат в полицията, как да ограничат провала, как да отрекат, да потвърдят или изтълкуват по друг начин извест­ните на палачите факти. За това е било нужно да познаваш в детайли прийомите на фашистката полицейска машина.  Колко много свиде­телства са ни оставили архивите за фашистката гавра с най-светли­те чувства на майката, на бащата, на сина, брата и сестрата. Неописуеми  инквизиции, измислени със садистична изобретателност, кои­то и днес човешкият разум не е в състояние да побере, да приеме и  проумее,  че са плод на човека.  Всичко това борецът - антифашист е трябвало да знае, да е готов да го посрещне освободен от всякаква илюзия за човечност, законност, конституционни права.       

      Здравко Чампоев е издържал безукорно това страшно изпитание при ареста му през 1936 година, двумесечните инквизиции в обществената безопасност не сломяват силния му дух дори, когато тялото е до смърт пребито. Близките му едва го познават - с подпухнало обезобразено лице, подути от боя крака, избити зъби... Първата нечовешка,  толкова неравностойна схватка с врага! Но макар и през огнената паст на този ад, той е победителят! Нито една предателска дума !!!

Факсимиле: Показанията на Здравко Чампоев пред полицията през 1936 год. /ОПА- ф."П", а.е. 1/

     Пребиваването му в полицията несъмнено му е дало възможност да премери силите си, да излезе с ясното съзнание за моралното си и волево превъзходство над врага. Въпросът "Ще издържи ли?" - естествен спътник на всеки, който прави първите си крачки във величавата борба, е останал назад, изместен от увереността в собствената твърдост, достойнство и непоклатимост. За тези два месеца Здравко е израснал толкова, колкото при други обстоятелства се израства с години. Революционният опит, набран от него в това неимоверно кратко време е обратно пропорционален на него­вата убийствена жестокост. Всяка поломена кост е раждала два пъти по-несломима воля, всеки изтръгнат нокът - неизкоренима вяра, всяка раздираща .болка- неразбиваемо мъжество и твърдост.

     "Здравко не беше изпаднал в малодушие. Имаше висок дух, със здраво телосложение, красив. В продължение на година бяхме заедно - много разговори, много мечти и пожелания за бъдещата работа като излезем от затвора..."
/ П. Милков - спомени/

     " ...Заедно с Коста Момчилов те организираха бягство от затвора. Бяха замислили да постъпят и двамата в болница и от там да избягат. Но лекарят на затвора намери Здравко за по-здрав и не го пусна. Само др. Момчилов отиде в болница, от където той избя­га. Така Здравко остана пак при нас.
      Като отговорник на коридор Здравко имаше контакти с упра­вата. Това му даваше възможност да ни оказва  помощ при доставянето на вестници и друга литература. И той изпълняваше тази своя функция особено старателно.
На група млади другари, ръководени от Здравко Чампоев бе възложено да следят за уловките на управата с оглед никой от другарите да не се поддава на тях...От три хиляди души  в Сливенския затвор само двама бяха се поддали на уловките на затворни­ческата управа, но благодарение умението и настойчивостта на Здравко, успяхме да влезем във връзка с тях, тъй като ги бяха изолирали от нас, и да ги върнем. Това беше голям наш успех...”

Снимка: Здравко Чампоев / първият вдясно/   с другарите си – политзатворници.      

     “Така се готвеше във фашисткия затвор обаятелният наш ру­сенски революционер за големите събития, които назряваха в нашата страна, и в разгара на борбата той загина като един от ръководителите на русенската партийна организация. Неговото място в бойните редица не остана празно. Там се нарежда и другарката му Цветанка. Предателска ръка /на Васвие Мурадова - б. а./ посоч­ва нейния дом и автоматичен ред покосява младия живот на известната ремсова деятелка Ана Вентура...До нея падат, пронизани от фашистките куршуми Цветанка Чампоева и нейният баща бай Тотю. Фашистите не пожалват и двегодишния Николчо Чампоев...Така цялото семейство Чампоеви изгоря без остатък в огнения вихър на въоръжената борба, за да има днес процъфтяваща социалистическа България. “

(Пеко Таков - слово, произнесено пред радио София, във връзка със 70-годишнина от рождението на Здравко Чампоев)

     Не дните в годините, преминали без слънце в мрачните затвор­нически килии, но озарени от светлината на духовното общуване между комунистите-политзатворници, изпълнени с трескавото утоляване на жаждата за знания, Здравко ще даде най-висока оценка. За него те са истинско богатство- "Та затворът е цяла школа, училище - възкликва той пред сестра си Надежда - изучаване политикономия, диамат и как­во ли не..."

(ОПА - са. 256, Н. Заякова-Чампоева)

     Влязъл в затвора млад ремсист, Здравко излиза от таи умъдрен и зрял, нараснал като професионален партиен функционер, напълно под­готвен да носене на плещите си на трудната отговорност, която партията му поставя вече като на изпитан комунист.
     В поетия през 1941 год. курс на въоръжена борба, Окръжният комитет на БКП се опира на неговите проверени качества. Здравко Чампоев, Христо Станев, Коста Момчилов и Георги Тихолов са натоварени да оглавят военната комисия на ОК на БКП /ОПА - сп. 545, Г. Тихолов/ Една от задачите на Здравко е да сформира и ръководи дейността на бойните групи в най-тежкия район на областта - град Русе.

     Всенародната антифашистка борба, ръководена от комунистическата партия е навлязла в нов етап. На 22 юни 1941 год. фашистката хитлеристка армия нахлува в пределите на първата в света социалистическа държава. Разбойническата, завоевателна същност на войната срещу съветския народ, срещу страната на Ленин - упование и надежда на мили­они прогресивни хора, разтърсва света. Българският народ изтръпва - фашисткият "сговор" се готви да направи  всичко възможно, за да превърне България в плацдарм на хитлеристите, да хвърли народа в братоубийствена война. И срещу кого? Срещу съветските хора!

     Работническата партия става изразител на чувствата на всич­ки трудови хора. Тя очертава ясно задачите на деня - да се попречи с всички сили страната да бъде въвлечена във войната срещу СССР, да се подготвят народните маси за въоръжена борба, да бъде смъкната монархо-фашистката власт и установено народно-демократично правителство.

     От тази главна задача произтичат и конкретните партийни ука­зания. Да се разшири работата сред българската армия, де се нанасят удари на германската военна машина като се разстройват транспортни­те и съобщителни връзки, да се саботира производството, да се похабяват суровините, храната и облеклото, предназначени за вражеската армия.

     ЦК на Работническата партия поема твърд и неотклонен курс на въоръжена борба. За цялостното ръководство на тази борба към Централния комитет е изграден военен център, който по-късно пре­раства в Главен щаб на народоосвободителните войски.

     В окръжните организации се изграждат военни комисии, сфор­мират се бойни групи, в които участвуват активно и окръжните ремсо­ви организации.

     Партията застава на военна нога. Бойците трябва да се осво­бодят от всякакво благодушие и либерализъм към коварния и жесток враг. Нужни се решителни действия за унищожаване на материалната база на врага, за ликвидирането на отявлените главорези...

     Това налага партията да направи преглед на бойните редици. Начело на въоръжената борба и бойните групи трябва да застанат най-верните и опитни кадри, способни да провеждат бързи и решителни действия.
     Фактът, че русенският окръжен комитет на БКП възлага на Здрав­ко Чампоев ръководството на бойните групи в града, говори колко високо е ценен той. На едно от първите си заседания, военната комисия определя обектите, с които трябва най-напред да се заемат бойните групи и ги извадят от строя:

     " ... На първо място се поставяше въпро­сът за разгромяването на основни обекти, служещи на немците във вой­ната им срещу Съветския съюз...- ферибота на Дунава, който пренася 16 вагона за Гюргево, бензиновите резервоари на ф-ка "Петрол", охранявани от немците, военните немски ешелони и влакове по жп-линиите за Варна и Горна Оряховица, поста над река Лом, складовете със зърнени храни в Образцов Чифлик и на гарите във Вятово, Иваново, Две Могили и др. Предвиждаха се саботажни действия в предприятията работещи за немците, в селското стопанство... Здравко Чампоев с основание считаше,  че ние с право можем да се считаме за основа на партизанска отряд..."

( ОПА - сп.545, Г. Тихолов)

     Да се унищожава облеклото, шито в русенските фабрики за немците, кашкавалът и другите храни, да се разпространяват позиви сред народа, за да се изяснява същността на подетата борба, да се подх­върлят листовки сред самите немски войници, за да им се разкрие гибелта, на която ги обрича Хитлер, да се създаде обстановка на несигурност.
Затова кутиите с цигари, щедро подхвърляни на минаващите германски войници, русенските ремсисти зареждали и с ПОЗИВ до немските войници, заминаващи на Източния фронт

     “Войници,
     Хитлер ви води на явна смърт. Като ви хвърля срещу свобод­ните народи на СССР - работници и селяни, които с революцията от 1917 год. смъкнаха властта на царизма и капитализма.. .Там, в нео­бятната руска земя намериха гробовете си наполеоновите пълчища в 1812 год. По пътя на авантюриста Наполеон тръгна и бясното куче Хитлер...”

“... Каза ми /Дянко Стефанов/, че Здравко Чампоев ще оглавява бойните групи. Аз му отговорих, че Здравко е добро момче, умно, смело и много решително, ще допринесе много нещо... От София от ЦК се даде пишеща машина на окръжната партийна организация. Същата  е предадена на Здравко Чампоев, за което той после имал някаква разправия с полицай...”

(ОПА – сп.181, Д. Папазян)

     А случаят, за който споменават другарите на Здравко, е само един от многото, в които той спасява и себе си и организацията от лапите на полицията, благодареше на находчивото си самообладание способността си да взема бързи, смели и находчиви решения, най-под­ходящи за момента, обезоръжаваш врага със своята простота и естественост. Получавайки от другар машината, Здравко забелязва, че от от­срещния тротоар ги наблюдава полицай. Опитен функционер, познаващ за­коните на конспирацията, той веднага застава нащрек, но поема спокойно пратката. Тръгва право към полицая, спира до него и му иска огънче. Оня му подава цигарата си и пита за някакъв адрес. Мигновен страх, или издайническо трепване на нервите биха били фатални. А с такива мигове е изпълнено ежедневието на нелегалния командир на бойни­те групи. Винаги на ръба, винаги на крачка от пропастта! Какво огромно напрежение на силите, какво владеене на нервите, опънати като струна!

     Как днес да си представим неимоверно трудните условия на борбата в гнездото на врага, където зад всеки ъгъл дебнат предател­ство и засади, цивилни и формени агенти и полицаи. Русе - базата на хитлеристите, е покрит с тънката мрежа на полицейската агентура. Противостои й една друга мрежа от тайни квартири и домове на ятаци и помагачи, разтворили домовете си за синовете на народа - много мъжество, гражданска доблест, патриотизъм и вяра, вяра в победата на народната борба, организиране и ръководена от комунистите, са били необходими, за да станеш “явка” на борците в ония дни, когато са убивали дори само за едно подадено късче хляб.

     И колкото повече осъзнаваме невероятно неравностойните позиции на борците и на враговете в тази смъртна схватка, в този последен двубой, толкова по-ярко се откроява величието на антифашистката борба! Помислете само! Какъв заряд от вяра, непокла­тим стоицизъм, комунистическа убеденост, че колелото на история­та се върти напред и победата на революцията е неизбежна, за да устоиш на врага, нещо повече - да водиш битка не окопна, а нас­тъпателна само с....
"..,13 кг взрив, 250 капсули, фитил, дървени бомби, са­моръчни "джуровки", 13 пушки и патрони..."

( ОНД- ф. 288, Из протокола от заседанието на останалите живи членове на ръководството на 13 оперативна зона, състояло се на 17 юли 1949 г.)

      При това...

      "...Трудностите са големи - говори пред другарите си Здравко. - Русе е важна база на хитлеристката армия. Тук е вод­ната магистрала  Дунав, по която немците нахлуват в България. От тук се снабдяват с гориво и продоволствие. Гестаповците имат много провокатори и са безмилостни. А теренът е лош и нямаме поне гори, в които да намерим убежище...Въпреки всичко ние ня­ма да склоним глава пред врага, а ще действуваме решително, да­же гвоздеят и тоягата да ни служат за оръжие. Ние не трябва да даваме мира на немските   окупатори и на техните български слу­ги... "

      И русенските комунисти и ремсисти вписват в антифашист­ката летопис своя нелек дял. Леон Таджер запалва петролните рафинерии. Заловен. Обесен. Извършен е саботаж на линията Русе-Варна несполучлив, поради неумелото боравене с взрива. Следва провал. Извършен е неуспешен опит за ликвидирането на полицейския главорез Симеонов. И отново скъпи жертви...

      Но през тях минава пътят на бойното съзряване - мъчителен, но неизбежен, единственият, който води към осъществяването на за­ветната цел - свободата.

      Бойното кръщение на групите е останало назад. Крачка по крачка партията набира опит да води въоръжена борба, да атакува врага, да отстъпва, когато е нужно, да пази своите бойци за реши­телната битка. В тия изключително драматични дни се калява бойна­та дружба, готовността да се жертвуваш за другаря, не един и не два изумителни образци на това кристално чисто пожертвувателно дру­гарство ни е оставила нашата антифашистка съпротива. Тези неоценими добродетели в най - висша степен е  притежавал

      БОЙНИЯТ ДРУГАР     ЗДРАВКО   ЧАМПОЕВ

      "...Петър Караминчев извика мен и Здравко Чампоев и ни възложи следната задача: да се проучи обстановката в кьошка и при удобен случай да се приберат заровените материали...Една вечер Здрав­ко реши, че трябва да действуваме. Той ме погледна право в очите и каза: "Слушай, Владимире, почакай ме тук. Аз отивам на разузнаване.   Ако чуеш стрелба, дим да те няма! Срещата ни ще бъде в дома на ятака септемвриец
     ( Септемвриецът беше бай Иван Ласонин)
- Но другарю командир - възразих аз - ти защо сам, нали за­дачата в възложена на двама ни?
Здравко рязко ме прекъсна:
-  Чу ли аз какво ти казах? Изпълнявай!
Заповедта на командира за боеца е закон. Здравко тръгва по посока на кьошка. Усещах как пълзи покрай телената ограда. Нощта беше тиха и ясна. Не си спомням колко време съм лежал в напрежение и тревожно очакване. Размислях: не, аз няма да те остава сам, другарю мой! Срещу куршумите на врага ще бъда до теб!
По едно време усетих, че някой пълзи към мен. Да, беше той, командирът. Идваше с щастлива усмивка. Каза ми: "Владо, всичко е наред! Чисто е! Организирай прибирането на материалите. ...Една късна есен нощувахме със Здравко в хотанската гора. Валеше дъжд и свити под едно дърво пушехме. По едно време си поз­волих да попитам моя командир
-  Братко мой, ти защо отказа да участвувам при вземането на материалите от кьошка?...
      Чампоев ме погледна, усмихна се и тихо, като че на себе си прошепна: "Владимире, аз зная, че ти имаш четири невръстни дечица и стар баща, парализиран, на легло: Затова реших аз сам. Мислех - ако аз загина, майка ми ще скърби. Татко ще понесе за­губата, но заедно с жена ми ще отгледат моето синче... А твоята жена и дечицата ти, Владимире? Край на .разговора! Постарай се да подремнеш. Утре тръгваме за Кошарна. Чака ни 35 километра път. По едно време чух тихото тананикане на командира: "По долинам и по взгорям..."

( ОПА - сп. Диран Папазян)

      Още неизсветляла нощта, прекарана под навъсе­ното небе, още неотцедили се последните дъждовни капки, още неизсъхнали мокрите дрехи,  недопушена поредната цигара и той ще поеме своя път – съдба там, в кипящия огън на борбата, на нейни­те нажежени точки, ще поеме към следващата си среща с неизвестността, която, може би, носи името смърт...

      "...Рано сутринта, още не съмнало, ние със Здравко потег­лихме към Образцов чифлик. В момента, когато трябваше да влезем в гората, срещнахме горски въоръжен пазач. Той ни погледна и си замина бе да каже нещо. Здравко предложи да не влизаме в гората, а да се вмъкнем в мисирените ниви, опасявайки се, че горският може да ни стори бела...Навлязохме в мисирлика...Решихме късно вечер­та да отидем в моя дом в Русе, където имахме солидно скривалище, да се нахраним и преоблечем, след което др. Чампоев с наличните средства да отиде в София за връзка с ЦК...
Към девет часа вечерта потеглихме за Русе...В момента, когато   се измъквахме от мисирлика, се натъкнахме на войнишка пост."

(ОПА - Сп. Диран Папазян)

      Двамата правят няколко опита де се измъкнат. Разбират, че са обградени и решават, рискувайки живота си, да пробият обръча. Написват прощалните си писма до своите близки. Разменят ги - кой­то остане жив, нека предаде последните думи на другаря.

      "...Прегърнахме се братски, целунахме се и тръгнахме срещу явна смърт...Скоро се натъкнахме на войнишки пост - трима войници, двама от които бяха легнали, а другият прав - с пушка при нозе. Той явно ни виждаше и спокойно се усмихваше. Ние, с на­сочени пистолети, готови всеки миг за стрелба, продължавахме да се движим напред в очакване постът да вдигне аларма и ни спре. Обаче за голяма наша изненада постовият войник - млад, белолик човек,  продължаваше благо усмихнато да ни гледа, като че ли искаше да ни каже: "Минавайте, минавайте спокойно!"
На десетина метра от поста ние навлязохме в гората и бързо се отдалечихме. Към два часа през лозята ние със Здравко се вмъкнахме у дома.. Това беше последното ни виждане. Преди да излезе, Чампоев си играеше с моите четири деца. Спомням си, че ни пя и любимата си песен: "Ех, ти черни попе! с дълга дяволска брада! Ще оскубем ний брадата, ще я пратим във музей! Ний сме малки пионери, пролетарски сме деца..." Сбогува се с моята другарка...Тя заплака..."

      Нека читателят ни прости отклонението, но нали зад вся­ка дума откриваме чертите на живия, истинския Здравко Чампоев -комуниста, бореца-антифашист, човека. Как несъвместима е смъртта, вечния покой с тази неспокойна душа, с бликащата жизненост, с негови вкус към живота! Трябва да си страшно силен, за да пресекнеш напиращите в теб жизнени сокове без колебание, с минутно безкомпромисно решение, да си дадеш отсрочка само един куршум време.

      " Който пее, зло не мисли" - казва народът.
      Много често е търсел и намирал Здравко покой в песента, от нея е черпил сили. Зад песничката за попа с дяволската брада се крие една жизнена позиция на героя. Здравко е бил атеист - няма съмнение. Отказът му да сключи религиозен брак /задължителен по онова време/ със съпругата си Цветанка, техният семеен живот, брачният им съюз - много по-здрав и чист и без да е "миросан”, е бил повод за не една спекулация на фашистките идеолози. Мъчели са се да осквернят най-чистата любов, да очернят ко­муниста и комунистическия    морал като цяло. Но днес, от разстоянието на времето ние виждаме в това първия кълн на новото общество, на новия социалистически морал, на новите взаимоотношения между мъжа и жената, изградени не на сковаващите, унизителна канони на религията, а на базата на личната свобода сам да избе­реш своя другар в живота, да споделяш с него радости и несгоди. Не по принуда, а по зова на сърцето да търсиш своето лично щастие на принципа на взаимното равенство и допълване в разбирането за смисъла на живота.

Снимка: Цветанка Тотева - преди да свърже живота си със Здравко

      Колко далеч напред е виждал Здравко Чампоев, какво револю­ционно мислене и усет към новото още в неговия кълн е обладавал!

      И душевно равновесие, и сила да надрасне капиталистическия морал, нещо повече, да се разграничи от него и му обяви своя, лична война. А тя съвсем не е била лека! Колко ли са били тия, които са дръзнали да се опълчат срещу всесилната църква, срещу господствуващото еснафство в предразсъдъци?

      Трудно е било вероятно й на родителите и близките му да понасят одумванията на градските моралисти. Но те не са отблъснали от себе си младото семейство.

Снимка: Родителите на Здравко Чампоев с Цветанка и Николчо

      Несъмнено е, че в борбата и в личния си живот, Здрав­ко е намирал морални устои в светлия образец - съветското общество, съветската страна. Тя е неговата пътеводна звезда, сбъдната мечта, осъществения идеал,  пример за подражание, съкровена цел.

      Не случайно псевдонимът, който си е избрал, е "Данченко"! Не случайно ризата му е "максимгорка с шнур". Не случайно е вдъх­новението му от любимата "По долинам и по взгорям". Не случайно той пее пред децата на своя другар за пионерите. Явно, чудесно е познавал страната "Пионерия", родена в първата в света държава на работниците и селяните, разкрепостени от робството на капитализма.

      В комуниста - болшевик той е виждал пример, достоен за подражание, стремил се е с цялото си същество да се издигне до него,- възпитавал е у себе си неговите качества, на другарство също се е учил от него.

      "...Здравко горещо обичаше страната на строящия се социализъм - СССР. Беше непоклатим оптимист. Твърдо вярваше, че и у нас социализмът ще победи както в страната на Съветите, в стра­ната на Великия Октомври, в родината на Ленин"

( ОПА- сп. Демир Борачев)

      "...Говореше хубаво, увлекателно. Често вкъщи пред майка, пред децата, пред старата ни леля разказваше вдъхновено за руската революция, за подвизите на изтъкнати революционери, за Ленин, Димитров..."

( ОПА - сп. Надежда Чампоева - Заякова)

Такъв е той – СИНЪТ, БРАТЪТ ЗДРАВКО ЧАМПОЕВ “Въпреки големия риск, Здравко си идваше за няколко часа да се измие, преоблече и отпочине. Но и тогава нямаше покой. Мислеше за работата, чрез мен определяше срещи с другарите си...В Русе нахлу войната. Прибираха хората от "черните списъци" и за да ги обезвредят, без съд и присъди ги изпращаха в концлагери, интернираха ги, незаконно ги задържаха и издевателстваха над тях. Здравко разбираше - пътят е един, партията го сочи: в нелегалност. С чужд паспорт, под друго име замина за София... Един ден чаках пред билетното гише на гарата в София да си купя билет за Русе. Някой ме бутва по рамото. Обърнах се - Йордан Петров. Знаех го като политзатворник. Каза ми, че Здрав­ко е пред гарата и иска де ме види. Развълнувана излязох. На ъгъла, с малко нахлупена мека шапка ме чакаше Здравко. Полицай сновеше наоколо. Мине покрай вас, огледа ни. Здравко не се смути. Спокойно го погледна в очите. Прямотата на погледа му, непринудеността в държането прогониха всякакво съмнение от поли­цая. Той отмина. "Само така! - посъветва ме брат ми.- Необходимо е хладнокръвие, съобразителност и смелост." ...Полицията обещаваше за главата му 30 000 лева. А през 1942 година се роди Николчо. Въпреки опасността и риска де бъде заловен, щом се мръкнеше, обикновено когато сирените за­вият "Тревога"", с бяла лента на ръкава като хората от противовъздушната отбрана, Здравко се промъкваше у дома. Всички бягат към скривалищата, а той ни окуражаваше: "малко остава! Скоро съветските войски ще дойдат. Край на фашизма, на безчинствата. Аз може би ще умра, но вие ще живеете щастливо... За мене не се тревожете. Борбата без жертви не може. Но знайте, че аз жив няма да се дам! " Целувахме се, прегръщахме се, прегръщахме се, сбогувахме се...За всеки случай. Може би за пос­леден път се виждаме. После той изчезваше в тъмнината..." (ОПА - Сп. 256, л. 7 - Н. Чампоева) СЪПРУГЪТ ЗДРАВКО ЧАМПОЕВ Можем само дасе догаждаме какви морални устои е имала другарката на Здравко, Можем само да си представяме как томително е чакала всяка няколкоминутна среща с бащата на детето си. "...През 1942 година Здравко получава нареждане да се върне от София в Русе...Пътува с Цветанка. В багажа й има скри­то оръжие и материали. Пътува като негова непозната. С нищо не показват връзката си. На гара Иваново се качват двама полицаи, които той познава. Влакът тръгва...няма време...Здравко скача от вагона и изчезва..."  ( ОПА - сп. Н. Заякова) Здравко и Цветанка - семейна снимка Разкъсвана между дълга и любовта, тя не само е приемала изпълнената му с опасности конспиративна работа, но и твърдо го е подкрепяла в борбата. Нейният семеен кивот, в който разлъките са повече от срещите, крие опасност за всички - не е защитен, не е гарантиран дори животът на детето. Но без упрек, всеотдайно и самоотвержено застава Цветанка до своя съпруг и другар, оставай­ки в сянката на големия революционер. Защото известно е, че тя е била не по-малко смела боркиня на антифашисткия фронт. Укрива не­легални и бойни материали, посреща и изпраща от дома си партийни­те функционери, другарите на Здравко, живее под постоянната зап­лаха на куршумите на фашистките агенти. Без съмнение в семейст­вото на Чампоеви е царяла хармония - любов и другарство, основано на една рядко срещана общност на възгледите, идеите, делата в името на народната свобода. Гибелта на Цветанка през 1944 година е ярко свидетелство, че тя е била достойна за своя съпруг! БАЩАТА ЗДРАВКО ЧАМПОЕВ "...Веднаж Здравко каза на майка: "Искам да видя сина си. Кажи па Цена да го донесе утре вечер." Ценка донесе малкия Николчо. Той го погали по челцето, целуна го, вдигна го на ръце: "Да станеш силен и безстрашен като татко си!" Тая картина няма да я забравя никога... / ОПА - сп. Н. Заякова/ За боеца, очакващ всеки миг смъртта, детето се превръща в мост към живота, в самия живот, призван да продължи всичко започ­нато и недовършено от бащата. Да пренесе в битието неговата вяра, идеи, стремления. Но и този най-човешки порив на Здравко е жесто­ко прекършен. На 22 февруари 1944 година, само месеци преди свободата, малкият Николчо, Ценка, дядо Тотю, Ана Вентура и дори... старата котка са най-зверски убити от фашистките палачи. Влудявани от ужасяващия страх пред приближаващото народно възмездие, без да извикат дори обичайното "Предай се!", те неистово стрелят - мълчешката, спотаявайки се, със зверска стръв срещу нищо непо­дозиращите хора в малката портиерска стаичка на хотела. Тишината, легнала тежко над убитите след последния автоматен ред е единст­веният свидетел на това варварство. Трупът на перящата над легена Ана, на обгърналата в смъртна прегръдка детенцето си Цветанка, останала неподвижно върху леглото, където е полегнала, седящият на другото легло дядо Тотю са най-страшното обвинение. Снимка: Николчо Здравков Чампоев - убит на 1 г. и 9 мес. Потресаваща по своята изобличителна сила картина, оли­цетворение на целия мрачен, позорен лик на фашизма. Ще минат десетилетия, но времето не ще е в състояние да изтрие в народната памет ужаса на тия безпощадни дни. " Много хора са избити. Много хора. И тука, в центъра на града, до театъра... убито е детенцето на Здравко Чампоев. Двегодишно дете! Каква опасност може да представлява то за бур­жоазния фашизъм?! Дванадесет куршума, изстреляни в телцето на Николчо Здравков!..." ( ОПА - ф. 538) ОТКРАДНАТИ МИГОВЕ Цял живот от мигове! Само те, а после - потъване в безкрайното Нищо. Свещени мигове! Само тях са имали, но и това последно богатство щедро са положили пред олтара на свободата. ...Очите бързат да се потопят едни в други, ръцете - да се докоснат, устните - да изрекат неизказаните слова, защото утре... Ще има ли утре? Всяка среща е сбогуване. Тежко на оня, който ще остане последен и ще срещне смъртта на любимия! Поне си била благосклонна, съдба! Затворила си очите на Здравко първи! Да не види, да не чуе, да не изпита влудяващата мъка, понесъл на прекършените си ръце простреляното телце на своя син. Ужасният жребия се е срутил върху крехките плещи на Цве­танка. В секундния, в предсмъртния си ужас тя е оградила вашия син с нежните си ръце в извечния майчин порив да го запази, да оцелее... "Не!?! " - крещи тялото й изстинало, вкочанено, обгръщащо телцето. ... Продължение няма. До корен е унищожено, из корен е изтръгнато цялото семейство на Здравко Чампоев. Как да се нарече това? Щура се, мята се човешката мисъл в непоносимо безсилие... ГИБЕЛТА “На... блокира се квартала... тъй като имахме сведение, че въ тоя кварталъ се укрива нелегалниятъ комунистъ – конспираторъ Здравко Николовъ Чампоевъ от гр. Русе... “ (ОПА ф. “П”, а.е. 1) Като лешояди над жертвата си са се събрали най-върлите главорези – Чамуров, Крачунов, Попов, Джеферов, Цонков... Не е могъл да откаже от кървавото пиршество и самият областен началник Захънов. Те всички са тук. А той е само един. Сам в студената работилница, обграден от дебнещи дула. Дават му десет минути. Десет мига отсрочка до смъртта. Можел ли е да се надява на нещо, поне на йота човещина у ония, които го чакат отвън? Няколко години по-късно, от полицейските албуми, от грижливо подвързаните и акуратно опазвани поли цейски досиета, преписки и следствени дела, Орлин Василев с ужас ще разкрива най-популярните белези на тая “човещина”. Побои и мъчения Кошмарен, зловещ наниз от садистични изстъпления. Здравко Чампоев добре е опознал много от похватите на тази неописуема вакханалия по време на следствията. Често те са завършвали със смърт преди да се стигне до съд. За такива случаи, кръволоците имат готови инсценировки - самоубил се, скочил от прозореца, убит при опит за бягство... Безнаказани умъртвявания, широко подкрепяни от цял един държавен апарат... Каква издръжливост е била нужна, за да оцелееш след всичко това! Не е чудно, че много народни синове са пожелавали смъртта в този безконечен низ от адски дни и нощи, зовели са я като спасителка с единствения страх, че могат да не издържат, да предадат другарите. За всичко това навярно трескаво е мислел Здравко в "щедро" предоставените му десет минути. За тия неумолимо бързащи по пътя на времето мигове той е изпил до дъно всички възможни и невъзможни чувства на човека, поставен при такива невероятно жестоки условия. Мъката по детето, което ще остане без бащина закрила, страдание по любимата жена, която нищо не подозира в този миг, надеждата, че изход някакъв трябва да има, отчаянието, че той е само един - жив в ръцете на палачите. Но кой би могъл да даде гаранция, че ще издържи със стиснати устни, преминавайки през садистичната мелница? Човешката плът е слаба, уязвима. Силен е духът. И Здравко твърдо залага на своя несломим дух, от който ще почерпи сили да насочи пистолета към сърцето си. Последната му мисъл явно е свързана с другарите. Преди да поеме пътя към безсмъртието, той унищожава всички улики - на хиляди парченца е скъсал пари, снимки, документи... Избрал е единственият възможен достоен край - мъртъв, но чист в паметта на другарите по борба и идеи, на своя народ, на работническата класа. Отхвърляйки от себе си всякаква илюзия, той дава последния си изстрел. Раздирайки тревожното небе на Русе, той възвестява края на един героичен живот и началото на едно безсмъртие. И на пе­сен - изваяна от народа, неподвластна на времето, вечно живее като народната памет.

Снимка: Цветанка и Николчо /в центъра/ с майката и сестрата на Здравко Чампоев Факсимиле: Писмо на Здравко от Сливенския затвор с щемпел “проверено”. Факсимиле: Протокол за аутопсия на Николчо.