актуална политика, новини
Меню

Операция «Октопод»

Няколко  въпроса без отговор и един непоискан отговор

                                                 Проф. д-р Велко Вълканов

               На обществото ни бе поднесен  поредният вълнуващ екшън  от сериала «Борба с престъпността». Няма как да не сме доволни. Хляб няма, но без зрелища не оставаме.  Вчера «Наглите»,  днес — «Октопод», утре може би - «Недосегаемите». Но това е само предположение. Главният режисьор все още не е обявил  какво трябва да очакваме  утре. Но ако се отнесем със сериозност към темата, трябва да кажем, че   операцията «Октопод»   поставя редица неудобни въпроси, които все още нямат ясен отговор.

            Главният заподозрян е бившият офицер «под прикритие» Алексей Петров. «Под прикритие» означава, че съответният офицер задължително ще имитира престъпна дейност, за да се  впише  в престъпната среда, в която трябва да работи.  Пита се при това положение дали някои   длъжностни лица, следвайки свои собствени интереси, не са решили да представят имитираната от Алексей Петров престъпна дейност като действителна престъпна дейност. Това може да стане много лесно. Много лесно могат да бъдат намерени и съответните свидетели. Не един свидетел  с чиста съвест ще разказва за «престъпната дейност» на Алексей Петров, без да си дава сметка, че тази  дейност е била само имитация на  осъществяваната от престъпната група  дейност. Свидетелят няма как да знае, че онова, което  е наблюдавал, само е прикривало същинската — правомерната! — дейност на офицера «под прикритие». Не е ли следователно наистина възможно свидетелите съвършено  добросъвестно да лъжат?

            Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов заяви, че   Алексей Петров е бил оперативно интересен  повече от 10 години, но поради липса на политическа воля срещу него не са били предприемани никакви действия. Повече от десет години!    Това означава, че през този период от десет дълги години нито един от  отговорните за борбата срещу престъпността  държавни служители не е проявил  необходимата политическа воля да неутрализират опасния Петров. Тук става необходимо да припомним, че през същия този период в продължение на четири години — от 1 септември 2001 г. до 19 септември 2005 г. —  главен секретар  на  МВР бе г-н Бойко Борисов. Главният секретар на МВР е всъщност професионално най-отговорният в борбата срещу престъпния свят. Той именно трябва да познава в подробности структурите на престъпния свят, главните негови действащи лица и да предприема необходимите мерки за тяхното изобличаване и привличане към наказателна отговорност. Но ето че в продължение на цели четири години г-н Бойко Борисов не предприема нищо срещу  Алексей Петров. Как да си обясним това бездействие на г-н Борисов? Възможните отговори са два: или г-н Борисов просто не е притежавал  професионалните  качества, необходими за една успешна борба срещу престъпността, или  г-н  Б. Борисов не е притежавал  политическата воля да се справи с престъпността изобщо  и  с престъпника Алексей Петров в частност.  Но ако приемем за верен втория отговор, тогава става необходимо да  попитаме как пък трябва да си обясним проявяваната спрямо А. Петров БойкоБорисовата търпимост. Дали обяснението не се крие в някакво дълбоко  родство на душите или в някаква общност на интересите,  пропукала се едва през  последните години?

            Операция «Октопод» е вече в съда. Но още преди да стигне до съда,  образуваното по нея производство бе сериозно опорочено.   Посланикът на САЩ г-н Джеймс Уорлик, грубо намесвайки се в нашите вътрешни работи, заяви: «Арестуването на най-известните престъпници на България през седмицата е положителна стъпка. «Октопод» е чисто българска операция, осъществена много прецизно, без помощта на САЩ. Службите трябва да се гордеят с нея. Това доказва колко добре обучени са българските органи на реда. Искам да поздравя и смелите свидетели, които са необходими герои в борбата с организираната престъпност.» След като толкова топло потупа по рамото  «българските органи на реда» и «смелите свидетели», г-н Уорлик очерта и задачата, поставила се пред нашата съдебна система: «Сега съдебната система в страната получава шанс да направи голям принос за безопасността и сигурността на българския народ.» Бедната наша съдебна система!  Би ли имала тя куража да не удовлетвори очакванията  на шефа на установилата се у нас колониалната администрация?! И основавайки се на показанията на „смелите свидетели”, съдът определи за всички заподозрени мярка за неотклонение «задържане под  стража». Той използва при това  и странния довод, че  общественият интерес трябвало да надделее над личните права. Доводът е не само странен, но и много опасен, защото  наистина открива пътя към съдебния произвол. Кое ли посегателство върху правата на човека няма да може да се обясни с «обществения интерес»? При този старт на делото «Октопод» бихме могли  да не се питаме какъв ще бъде неговият финал. И все пак не бива да се изключват изненади — неприятни може би и за ония, които поеха отговорността за тази най-шумно рекламирана операция.  Всеки прекалено силно вдиган шум е заедно с това и силно подозрителен.

            Във всички случаи делото «Октопод» ще има положителни последици. Ако  се окаже, че вдигнатият шум е трябвало само да прикрие разчистването на нечии  лични сметки, тогава ще имаме основание да разчистим своите сметки с ония, които са го организирали. Ако пък твърденията във връзка с «Октопода» се окажат верни, тогава можем да се радваме, че една опасна престъпна групировка е поставена най-после на мястото й.     

            Но не бива да си мислим, че  разгромът на една престъпна групировка, колкото и мощна да е тя,  ще означава край на престъпността у нас. Престъпността има своята хранителна среда в господстващата у нас обществено-икономическа система.  При тази система основният мотив в личното и общественото поведение са парите.  Кого ли парите няма да могат  да изкушат? Дори и в добрата стара Англия, ограбвала в продължение на векове три четвърти от населението на Земята и  натрупала благодарение на това огромни богатства, депутати и министри бяха уличени да плащат — не вчера, а днес! — с държавни пари личните си разходи. И никакви наказания няма да могат да удържат престъпния устрем към парите. Престъпниците са изключителни оптимисти. Те се надяват най-напред, че няма да ги заловят; ако пък ги заловят, те се надяват, че няма да бъдат осъдени; ако пък бъдат осъдени, те се надяват, че само след година-две ще излязат от затвора и ще могат да се радват на „припечеленото” с „честен” труд. И колкото по-големи са парите, толкова по-тежка ще бъде и съответната престъпна проява.

              Престъпността, с други думи,  винаги ще бъде с една крачка пред  държавата — просто защото самата държава винаги ще се намира на една крачка зад престъпната сама по себе си обществено-икономическа система. След разгрома на една престъпна групировка ще се роди друга — вече по-добре организирана, по-добре прикрита, по-изкусно действаща. И така ще бъде, докато съществува системата, която ги произвежда със силата на естествен закон.

 

 Статията е публикувана във в-к „Дума” на 17.02.’10

 


Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org