народни будители
Начало Начало    Контакти Контакти
 

Парижката пролет 1968 г. 
                                                                                                                               Иван Аладжов

През май 1968 г. избухват широкомащабни студентски и работнически протести, които оставят траен отпечатък в политическия ландшафт на Франция

 През втората половина на 60-те години Франция е конфронтирана със сериозни стопански затруднения и силно нарастване на безработицата. Вследствие на обтягащата се икономическа ситуация и влошаването на жизнения стандарт на широки слоеве от населението в елитарното, дълбоко консервативно, пренаситено с национализъм  голистко общество през май 1968 г. се стига до широкомащабни студентски и работнически протести. С издигането на над 60 барикади в Париж вълненията кулминират в истински антисистемни бунтове. Парижани се солидаризират с протестиращите, носейки им храна и вода, въпреки че често именно техните леки коли се използват за барикади и изгарят в пламъци. Провеждат се няколко гигантски демонстрации в цяла Франция, в които участват над 9 милиона души. Всички синдикати, с изключение на прокомунистическия "Confederation generale du travail" /СGT/, обявяват генерална стачка, към която се присъединяват милиони трудещи се. Не съвсем адекватното поведение на Комунистическата партия на Франция /КПФ/ и на близкия до нея профсъюз СGT към набиращите скорост събития стига до там, че в началото на стачките те им се противопоставят, тълкувайки протестите като инициирани от буржоазните опоненти на Де Гол и от САЩ, които по този начин му отмъщават за независимата външна политика на страната /само 2 години преди това Франция излиза от военните структури на НАТО/. Едва към края на стачната вълна компартията ревизира позициите си и се присъединява към протеста.

Междувременно независими ултралеви студенти окупират университетите, а анархисти щурмуват и завземат обществени здания. Цяла Франция е блокирана, вследствие на липсата на горива се стига до недостиг и на хранителни продукти. Правителството реагира с целия арсенал за институционално насилие срещу т.нар. „Парижка пролет”. Има хиляди ранени и дори убити, още повече са интернираните, а по заповед на президента около столицата са дислоцирани военни подразделения готови да щурмуват столицата. Мобилизирани са дори и окупационните френски части в Западна Германия, които са под командването на близкия на Де Гол генерал Жак Масу, ветеран от колониалната война в Алжир. Те дори се срещат тайно на 29-ти май в южния германски курорт Баден Баден, където е щабът на френските окупационни сили. Завърнал се обратно във Франция, президентът заплашва бунтуващите се с извънредно положение и организира проправителствени демонстрации на своите привърженици. Като контрамярка той нарежда и увеличението на заплатите на работниците с цели 35 %. Освен това се насрочва референдум за бъдещата структура на държавата. Генералът обаче губи този вот на доверие. Вследствие на това Де Гол се оттегля от поста си и назначава избори за 1969 г.

            Особен интерес представлява фактът, че френска комунистическа партия и близкия до нея профсъюз CGT са напълно изненадани от спонтанните събития, и в началото дори се обявяват срещу тях. Окачествяваната като силно бюрократизирана по това време КПФ пропуска историческия шанс и не се възползва от възможността да поведе вълната на протестите и така да посегне към властта по извънпарламентарен път. А такава реална възможност през май 1968 г. за една силна политическа партия, каквато КПФ тогава все още е била, наистина е съществувала. Но тромавата и йерархизирана френска компартия, вече се е аранжирала със системата и явно е била заинтересована по-скоро да продължи прагматичната си политика на отстояване на позициите си и социалните придобивки на трудещите се в рамките на капиталистическата държава, вместо да се превърне в истински авангард на един революционен процес, но с неясно бъдеще. А тази прекалено предпазлива политика на изчакване и липсата на готовност за радикална промяна на обществените взаимоотношения води КПФ впоследствие до загуба на престиж, на влияние и дори до маргинализиране в по-дългосрочен план. Тя се оказва обърната повече към славното си антифашистко минало, отколкото към идеите за едно друго, алтернативно обществено устройство на Франция. Вероятно обяснение за това поведение на компартията има и влиянието на Москва, която в условията на Студената война е преследвала политика на взаимна ненамеса във вътрешните работи на страните от двата противостоящи се военно-политически блока и е предпочитала националистическата и по-предвидима политика на генерал Де Гол пред неизвестностите от един стихиен революционен процес и последствията от него. Но каквито и да са причините за дистанцирането на КПФ от разбунтувалата се по време на "Парижката пролет" 1968 г. младеж, последствията от това имат пагубни резултати за френските комунисти в дългосрочен план.

            Френският автор Пиер Видал коментира последиците от пасивността на КПФ по време на събитията по следния начин: "Нещо между комунистическата партия от една страна и студентите и интелектуалците се счупи". Затова и нейните избиратели, под въздействие на емоциите и спомените за вълненията постепенно започват да се отдръпват от КПФ. Тази тенденция се засилва особено след като партията поема по пътя на т.нар. Еврокомунизъм и участва през 80-те години на два пъти във властта като малкия коалиционен партньор  на новата Социалистическа партия, без обаче да успее да реализира предизборната си програма. Като сериозен катализатор на този упадък действат и събитията след 1990 г. в Източна Европа и след като новото ръководство на КПФ, начело с генералния й секретар - Робер Хю променя традиционната марксистка програма на партията. В крайна сметка компартията се срива от водеща политическа сила, постигаща до 29 % изборна подкрепа след войната до нивото на третостепенна организация, получаваща по-малко от 5 % от гласовете. Броят на партийните членове на КПФ също намалява драстично от 800 000 в края на 40-те години до около 130 000.

            Заради амбивалентната политика на КПФ по време на бунтовете от 1968 година във Франция на политическата сцена трайно се етаблира нова, радикално-революционна левица, начело с младите водачи на студентските протести - Даниел Коен-Бендит (известен като "Червения Дени"), журналиста Ален Кривиeн, проф. Даниел Бенсаид и др. След събитията те инициират сформирането на нови леви партии. Тези учредени в троцкистките прореволюционни традиции партии като "Lutte Ouvrier" - LO (`Работнически бунт`) и "Ligue communiste revolutionnaire" - LCR (`Лига на революционните комунисти`) се възприемат дълго време от младото поколение леви избиратели за авангардно антисистемни и по-атрактивни от КПФ. Двете ултралеви формации, макар и да имат само няколко хиляди регистрирани партийни членове, през годините постигат изборни резултати от приблизително по 1,5 милиона гласа, т.е. от около 5%. За сравнение френска компартия, макар със своите над 130 000 регистрирани членове да е една от най-големите по този показател партии във Франция, все по-трудно достига 1 милион гласа, т.е. се движи на нива около 3%. А това фрагментиране на лявото политическо пространство в комбинация със спецификата на френската избирателна система често води до това, че нито една от тези формации не може да постигне адекватно представителство в парламента или дори въобще не може да излъчи депутати, което е във вреда на лявото политическо пространство в страната като цяло.

            За разлика от по-догматичната КПФ тези нови леви партии поддържат силно революционна и антикапиталистическа риторика, издигайки директни искания за смяна на системна. Освен това те категорично се обявяват за неучастие под никаква форма в управлението на капиталистическата държава. И докато LO е класическа троцкистка партия, чието ръководство работи дори законспирирано, концентрирайки дейността си изцяло върху трудещите се, то LCR може да се характеризира като отворена и към интелектуалците, силно интернационално активна формация, идеологически ориентирана към Роза Люксембург, Ернесто Че Гевара и към неомарксизма. LCR е активна в профсъюзната дейност, в новите международни екологични, антивоенни, алтерглобалистки и социални движения като АТТАС, Световния и европейските социални форуми, `Anti G-8`, `Stop the War Coalition`, Greenpeace и др. Но след учредяването на Левия фронт на Меланшон, в който влиза и КПФ, другите две формации загубиха влияние на последните избори.

По време на събитията от "Парижката пролет" не по-малко пасивна и изчакваща е позицията и на френските социалисти. Освен че революционните брожения през 1968 ги застигат абсолютно неподготвени и неадекватни на събитията, те са и раздробени на няколко партии, съревноваващи се помежду си основно в антикомунистическа риторика. Така на президентските избори през 1969 г.  кандидатът на най-голямата тогава социалистическата формация - SFIO,Гастон Дефер, постига 5 %, а за Мишел Рокар от "Раrti socialiste unife" гласуват само 3,6 %.

Съкрушителните изборни загуби на социалистите инициират дебат за бъдещето на социалистическото движение въобще. Революционните събития от 1968 г. и предизвиканото от тях олевяване на масите връщат голяма част от социалистите към марксическата идея за един алтернативен на капитализма модел за устройство на обществото и на икономиката. По инициатива на новия генерален секретар на SFIO - Ален Савари и на левия интелектуалец Жан-Пиер Шевеман още през същата година се стига до обединение на тяхната партия с формациите "Parti Radical Socialiste", "Federation de la gauche democrate et socialiste", "Convention des Institutions Republicaines", както и с част от членовете на `Parti socialiste unife`. След сливането им се учредява новата Социалистическа партия - СП ("Parti socialiste"), която първоначално се дистанцира от КПФ.

            До средата на 70-те години новата соцпартия остава само трета политическа сила във Франция. Постепенно ръководството на партията, начело на което застава Франсоа Митеран, променя отношението си към КПФ, в която СП започва да вижда трамплин за влизане във властта. А изборният потенциал на КПФ може да бъде "оптимизиран" и използван за постигането на тази цел. Така през 1972 г. заедно с генералния секретар на КПФ - Жорж Марше, социалистите сключват предизборен съюз - т.нар. "Съюз на левицата" ("Union de la Gauche").  А на президентските избори през 1974 г. комунистите дори не издигат свой кандидат, за да се концентрира левия вот срещу кандидата на десницата. Митеран събира най-много гласове, но на втория тур губи с минимална разлика от 1,6 % спрямо кандидата на християндемократите - Валери Жискар д`Естен. Характерно за неговото президентство е, че той продължава курса на френска независимост в международните отношения. Известност добива неговото изказване, че няма да допусне Франция да се превърне в "провинция на една свръх сила".

Едва през 1981 г., 13 години след „Парижката пролет”, социалистите с помощта на КПФ успяват да съставят ляво правителство и да излъчат с Митеран президент от редиците на новосформираната след бунтовете от 1968 г. Социалистическа партия, който в началото на своя мандат провежда силно социално-ориентирана  политика в полза на трудещите се.

 

 

Страницата е създадена :