Парикон — Животът след капитализма
Майкъл Албърт
Една възможна алтернатива на системата
«Kaпитализмът не е успешен. Той не е нито интелигентен, нито справедлив, няма и добродетели - а освен всичко и не функционира добре. Казано накратко, ние не го обичаме, дори започваме да го мразим. Но замислим ли се, с какво бихме желали да го заменим, се оказва, че въобще нямаме представа за това.»
Джон М. Кейнс
Майкъл Албърт, американският автор на политическия бестселър "Парикон - Животът след капитализма" (Michael Albert - "Parecon / Participatory Economics - Life After Capitalismе", New York) e съосновател на реномираното списание "Z Magazine", на прогресивното издателство "South End Press", а по-късно и на международно признатия ляв информационен интернет-портал "Znet" (www.zmag.org), на който е и администратор. Албърт започва своята политическа дейност през 1967 и оттогава се занимава с активна организационна дейност. Публикувал е също така и редица социално-критични статии, третиращи развитието и проблемите на съвременната икономика, трансформациите в обществата, глобализацията, както и проблемите на войната и мира днес. Написал е и на над дузина книги, често със своя съавтор Робин Ханел. По-новитесредтяхса:Thinking Forward иThought Dreams, Looking Forward: Participatory Economics in the 21st Century иPolitical Economy of Participatory Economics (идветес РобинХанел катосъавтор), The Killing Trainи др..
В този свой анализ М. Албърт не само подлага на радикална критика съвременния капитализъм, но разработва подробно и темата за алтернативна, посткапиталистическа икономическа система и за нов обществен модел на бъдещето, встрани от внушенията на пазарните фундаменталисти и от модела на проваленото централизирано планово стопанство. С този свой труд авторът спомага да се преодолее ширещия се повсеместен идеологически вакуум, който бе констатиран още преди повече от половин век от известния британски икономист Дж. Кейнс, и за липсата на идеи за ново, социално и екологически устойчиво общество на утрешния ден. Защото днешната вулгарна и тотално комерсиализирана система, превръщаща без капка свенливост всичко в стока и вси сфери от живота на хората в тържище, не може да е краят на историята, за което мечтаят ни внушават неолибералните апологети.
За тази силно нашумяла на Запад книга, от която представяме уводната част, американският лингвист и емблематичен активист на новите международни социални движения - професор Ноам Чомски коментира:
"Творбата на Майкъл Алберт ... скицира детайлно програмата на една радикална трансформация. Той ни представя една визия, която се основава на традициите, идеите и практиката на свободолюбивата левица и на социалните движения, към които прибавя нови критични анализи, прецизни концепции и предлага формите за тяхната реализация. Парикон заслужава голямо внимание ..."
Парикон — Животът след капитализма
Британският либерален философ Джон С. Мил (1806-1873) казва:
"Ние не одобряваме идеалът на тези, които искат да ни накарат да вярваме, че нормалното състояние на хората е постоянната борба за успех, и че това газене, мачкане, настъпване и блъскане на другите, което днес характеризира обществото, може да бъде желаната съдба за човечеството."
А американският социален критик Ноам Чомски допълва:
"... бих искал да вярвам, че хората имат инстинкт за свобода ... и че те не искат да бъдат блъскани, командвани и подтискани... Те желаят да им се даде възможност да вършат разумни, конструктивни неща, които сами могат да контролират..."
Но щом "това газене, мачкане, настъпване и блъскане не е желаната съдба за човечеството" - коя е тя тогава? След като задушаващото се вече мнозинство от човечеството не иска да бъде предвождано от едно самовлюбено елитарно малцинство - към какво тогава се стремим? След като желаем да научим повече за този инстинкт на хората, и не искаме повече да ни "блъскат, командват и подтискат", а да вършим "конструктивни неща, които сами да контролираме", как да започнем с това?
В Съединените Щати живеят само около 3 % от населението на Земята, които са отговорни за приблизително половината от потреблението на света. А от населението в САЩ само горните 2 % от обществото притежават 60 % от цялото състояние в страната. Но и в другите развити държави социалното неравенство е достигнало подобно ниво. Дори и в по-слабо развитите страни цари подобно положение, с тази разлика само, че богатите в тези страни не са чак толкова богати, а бедните са значително по-бедни.
И въпреки, че никой сериозно не отрича, че капитализмът в целия свят е съпроводен от унижения, отчуждение и глад, много от неговите критици се страхуват, че без него би било още по-зле. Почти никой не смята, че знае как би могла да изглежда алтернативата... За британския писател-хуманист, Уилиям Морис (1834-1896 г.), обществото трябва да е организирано така, че в него "да няма нито богати, нито бедни, нито господари, нито слуги, нито излишни, нито изнурени от труд хора...; а условията на живот да са еднакви за всички, за да могат хората да решават проблемите си сами, без излишно напрежение, съзнавайки, че това, което причинява болка на един, вреди на всички, т. е. обществото трябва да е една общност в истинския смисъл на думата."
Но как да организираме икономиката, за да може описаната от Морис "общност" да се превърне в реалност? Как да придадем на труда достойнство и признание? Как да осъществим удовлетворяващо и справедливо потребление? Как да постигнем ефективно и справедливо разпределение на създадените блага? Възможно ли е въобще едновременно да се реализира ефективност, справедливост, демократичност и съпричастност? На тези въпроси се опитваме да дадем отговор в настоящата книга.
Книгата е разделена на четири части. Първата представя ценностите и институциите на икономиката. Във втората част се описва партиципативната, т.е. съпричастната за всички членове на обществото икономика - както я наричаме Парикон, и нейните предимства (в сферата на собствеността, управлението, на организацията на труда, на заплащането и разпределението - бел. прев.). В третата част се описват примери от ежедневието на едно такова хипотетично общество (трудов живот, потребление и разпределение). Последната част се занимава с изразените критики и антиаргументи срещу системата на Парикон.
Парикон и глобализацията
Противниците на комерсиалната глобализация на концерните не са противници на глобализираните взаимоотношения по принцип. Отношенията, за които те се застъпват, според тях трябва да се основават на взаимното разбирателство и да са в полза на всички участници в световния икономически процес; да се основават на справедливостта, солидарността, разнообразието и самоопределянето. В глобален мащаб трябва да властва справедливостта вместо мизерията, солидарността вместо алчността, разнообразието вместо конформизма, демокрацията вместо подчинеността, стабилността вместо хищническите взаимоотношения. От това произтичат два основни въпроса:
- Коя е причината, поради която тези, които преследват такива идеали, да са против глобализацията на концерните ?
- Какъв инструментариум предлагат критиците на комерсиалната глобализация, за да се подобри ситуацията?
Против капиталистическата глобализация
Днешният световен пазар е от полза предимно на тези, които по начало разполагат с повече финансови средства. Нека разгледаме една търговска сделка между щатски мегаконцерн и местно предприятие например от Мексико, Нигерия или Тайланд. Тази търговия никога не е равностойна. По-голямата печалба от нея реализира винаги по-силната страна, с което нейното надмощие допълнително нараства.
Въпреки твърденията на опортюнистките апологети на свободния пазар, при капиталистическата, комерсиална глобализация потокът от ресурси, стоки и капитали, както и от вредни странични продукти, е винаги в такава посока, че за сметка на слабите и бедните силните стават все по-силни, а богатите още по-богати. Това обяснява и факта, че в навечерието на 21 век от 100-те най-големи икономически субекта в света 50 не са държави, а ориентирани към печалба частни компании.
Освен това, действащата на пазарите постоянна борба за ресурси, приходи и хора най-често е игра без победители. Понеже всички са подвластни на логиката "първи да съм аз", всяко тяхно действие е подчинена на егоистичните им интереси и се извършва за сметка на другите, а това поражда вражда и руши солидарността между хората. Всички са подвластни на тази динамика - от отделния индивид, през предприятията и цели браншове до отделните държави. Тежест и внимание се отдава на това, което се консумира частно, а колективно използваните блага като паркове, училища, болници и социални учреждения все повече губят значение. И докато предприятия и някой държави правят все по-големи печалби, слабите реализират тежки загуби. Добруването на всички хора, което всъщност би трябвало да ръководи световните процеси, се жертва в името на частната печалба само за някой личности, а солидарността, която би трябвало да определя живота на всички нас, едвам оцелява, принудена да прави постоянни отстъпления.
Културните обществени ценности също така все по-рядко привличат вниманието върху себе си, защото са заглушени от мегафоните на други комерсиални структури. И докато капиталистическата глобализация с огромното си количество смазва качеството, тя същевременно унищожава и разнообразието от култури. Навсякъде само Мак Доналдс и Старбъкс, всичко е вече Холивуд и Медисън Евъню. От това страда всичко некомерсиално, всичко регионално, което представлява и разнообразието на този свят.
Същевременно в мозъчните тръстове на концерните, където глобализаторите творят своите стратегиите, се разпорежда само елита от политиката и бизнеса. За тях дори само представата, че широката маса работници, селяни, потребители, бедни и въобще всички онези, които никога не са питани за мнението им, могат някога да участват равнопоставено в процесите на вземане на решения, буди презрителна усмивка. Капиталистическата глобализация преследва единствената цел, да изземе правата на цели народи в полза на политическото и комерсиалното господство на Запада. Този род глобализация поражда разпространяването на йерархични структури не само в стопанския живот, но и в политиката, което от своя страна съдейства за появата на авторитарни държави. Все повече се стеснява кръга на онези, които имат възможността да участват във вземането на решения в общността, в която живеят, а това важи вече и за цели народи. И докато финансовите отдели на концерните мислят само как да разширят мощта на своите акционери и без да се съобразяват с екологичните последици за оцеляване на видовете в природата и дори на човечеството, те безпардонно преравят земята и асфалтират планета под краката ни. За тях единствено от значение са печалбата и властта.
Казано кратко и ясно: капиталистическата глобализация поражда бедност, болести и ако логически катастрофи. Тя скъсява живота на хората и влошава неговото качество. По агресивен начин тя руши справедливостта, разнообразието, солидарността, самоопределянето между хората в обществото, както и екологичното равновесие - а това са всички онези ценности, без които не може да се изгради един друг, по-добър свят. И именно поради това срещу капиталистическата глобализация се борят истинските интернационалисти - критиците на нейният комерсиален вариант.
Борбата за глобална справедливост
Не е достатъчно човек да е само срещу капиталистическата глобализация. От важно значение е какви трябва да бъдат търговските взаимоотношения и институциите, които я ръководят, за да се подобри ситуацията. А също и какви са алтернативите, които предлагат критиците на глобализацията, за да се заместят Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) с нови институции?.
МВФ и СБ бяха създадени след ІІ-та Световна война. Идеята бе, МВФ да предотвратява финансовите кризи, от които страдаха международните икономически взаимоотношения по онова време. Чрез преговори, съчетани с натиск той стабилизираше световните валути и с това спомагаше на международната търговия и на много страни да се противопоставят на финансовите спекулативни авантюри, които разтърсваха икономиките им. СБ от своя страна трябваше да стимулира дългосрочните инвестиции в развиващите се страни, с което да подкрепя стопанското им развитие. Със широкомащабни, евтини инвестиционни заеми тя трябваше да им помогне да преодолеят липсата на национален капитал. Така както се развиваше икономиката по онова време, тези ограничени мероприятия имаха определен положителен ефект. Но с течение на времето тези две институции се промениха - най-осезаемо през 80-те години на миналия век. Вместо да стабилизира валутните курсове и да подкрепя страните в борбата им срещу спекулативния трансфер на капиталите, МВФ възприе вече като своя основна задача да разгроми съпротивата срещу свободното движение на стоки и капитали и срещу неограниченото максимизиране на печалбата, т.е. той започна да върши точно обратното на това, което бе замисълът на неговото първоначално създаване. Световната банка също се промени в подкрепа на същата тази политика и се превърна в инструмент на МВФ; тя удостояваше с кредити само онези страни, които послушно се отваряха за свободен достъп на международния финансов капитал и ги отказваше на всички, които отказваха да сторят това. Проектите, които тя финансираше обслужваха не интересите на страните-кредитополучатели, а преди всичко стремежът на гигантските транснационални концерни за реализиране на максимална печалба от чуждестранните им инвестиции.
Световната търговска организация (СТО), идеята за която се роди след Втората световна война, започна да се формира едва през средата на 90-те години на миналия век. Нейната действителна задача бе да прокарва чрез организиране на световната търговия интересите на богатите и развити индустриални държави. Още по това време слабите и подкупни управляващи режими на страните от Третия свят лесно се поддаваха на натиска на МВФ и на Световната банка да намаляват заплатите на работниците си и да снижават изискванията на националните екологичните стандарти. Тогава се роди и идеята: след като бе възможно да се отслаби съпротивата на страни от Третия свят за защита на своите работници, потребители и природа, защо това да не бъде възможно и в други страни по света? Защо да не се премахнат всички търговски ограничения, които са установени над националните пазари, издигнати по екологични, социални, културни и други съображения за защита на развитието на изостаналите и бедни страни и да се осигури пълна свобода за тези, които искат да правят максимално големи и максимално бързи печалби? Защо, ако някъде национален закон или разпоредба за защита на природата, за здравеопазването или за работното време пречи на "свободната" търговия, да не е възможно Световната търговска организация да обяви своите несъмнено пристрастни съдебни решения и да осигури по този начин победа на печалбата над интересите на правителства и народи?