Не сме в състояние в рамките на книгата да проследим в подробности историята на тези три най-важни глобални институции на световния капитал. Но и от тези кратки бележки могат лесно да се формулират някои идеи за подобряване на положението.

           Преди всичко те, трите, биха могли да бъдат заменени от една международна финансова служба, една глобална служба за подкрепа на инвестициите и от една глобална търговска служба, чиито задачи биха могли да  се определят най-общо като грижа за подкрепа на справедливостта, солидарността, разнообразието, самоопределението и за опазването на световното екологично равновесие при осъществяването на международните финансови, търговски и културни взаимоотношения. Те би трябвало да се грижат, търговските и инвестиционните предимства да са в полза на по-слабите и бедни държави, вместо на силните и богатите. Те би трябвало да поставят националните цели, културната идентичност на народите и справедливите икономически връзки над комерсиалните интереси на транснационалните концерни. Тези институции трябва да се застъпват за запазване на националните закони за защита на труда, на интересите на потребителите, на природната среда, на здравеопазването, на сигурността, на човешките права, на правата на животните и на други начинания в името на общата полза и да поощряват страните, които в това отношение постигат най-големи успехи. И най-накрая те би трябвало да допринасят за развитието на демократичната идея, като осигуряват на проявяващите се в това отношение правителства по-голяма свобода на действие и същевременно да обуздават користните претенции на транснационалния капитал и на водещите икономически държави в интерес на оцеляването и развитието на по-малките и слаби страни.

          Естествено тези нови институции трябва да се въздържат от форсирането на световната търговия за сметка на локалните и регионални икономически зони и да не притискат страните от Третия свят да вдигат защитните си бариери за своята неукрепнала промишленост и да отворят пазарите си за могъщите мултинационални концерни. Вместо да допускат под призива за "хармонизиране надолу" занижение на международните стандарти - например за здравеопазване и екология - те би трябвало да се застъпят за тяхното подобрение чрез "приравняване нагоре". Новите институции трябва да разрешат на правителствата от Третия свят да влагат финансови средства за подобрения в сферата на човешките права, на трудовата дейност, за защита на природната среда и за други некомерсиални цели, вместо да създават за това препятствия, както това става днес. Те трябва да дават съвети, как да се предотвратява експлоатацията и малтретирането на деца в производството, как да се избегне излагането на работниците на въздействието на отровни вещества и как да се предпазват от изчезване животински и растителни видове.

          В тези нови институции няма да има банкери и бюрократи, които да провеждат политиката на управителните съвети на мегаконцерните, чиито решения влияят върху живота на милиони хора, без да им оставят дори илюзията, че при вземане на подобни решения, те ще имат право на глас. Споменатите международни служби ще бъдат прозрачно и партиципативно (съпричастно) устроени и на локално равнище, т.е. отдолу нагоре ще бъдат задължени да се отчитат демократично на обществеността за своята дейност. Те би трябвало да организират стремежа на хората, или най-малкото да го подкрепят така, че чрез международно взаимодействие да се обуздават действията на транснационалните концерни, на капитала и на пазарите и хората да добият възможност сами да вземат решения за своите локални проблеми. Формите на търговия, които новите институции ще стимулират, ще се осъществяват без хиперактивно движение на капитали; те ще подкрепят демократичните инициативи на всички равнища, ще се съобразяват с универсалните човешки права, ще следят за спазване на екологичната устойчивост и ще подпомагат най-силно подтисканите и експлоатирани общности за постигане на здравословно икономическо развитие.

           Новите глобални институции трябва да се застъпват пред развитите индустриални държави за провеждането на координирана икономическа политика, тъй че колебанията във валутните курсове и краткотрайните финансови потоци да обслужват преди всичко обществения интерес, а не частната печалба. Те трябва да разработят правила за поведение на финансовите институти, за да пренасочат техните средства от спекулативни печалби в екологично устойчиви продуктивни дейности. Валутните трансакции трябва да бъдат обложени с данъка "Тобин", за да се възпрепятстват краткосрочните спекулативни валутни трансфери, да се акумулират по този начин средства в международен фонд за подкрепа на финансово слабите страни и региони при реализирането на мащабни екологично и социално устойчиви проекти и за повишаване на глобалното пазарно търсене.

          Тези институции трябва да опростят дълговете на бедните страни и да изработят механизъм за преодоляване на неплатежоспособността на високо задлъжнелите държави, да организират и осъществяват контрола на международната общност върху транснационалните концерни, за предотвратяване нарушения и заобикаляне на закони и разпоредби от тяхна страна, което те безпрепятствено вършат сега по целия свят.

          Критиците на комерсиалната глобализация няма да се ограничат само с замяната на МВФ, СБ и СТО с нови служби, но ще се ангажират и с идеята, отношенията между народите да не са резултат на централно планирани отгоре действия, а на възникнали отдолу инициативи. Ще се създадат нови институции, които ще градят своя статус и авторитет от непосредствения си контакт с хората на локално, регионално и национално равнище. И тези структури за решаване на политически въпроси на ниско ниво трябва да бъдат изградени на принципите на прозрачността и партиципативността и да са свързани с ценностите на справедливостта, солидарността, разнообразието, самоопределението и на устойчивото екологично равновесие.

          Идеята е твърде проста. Проблемът не се корени само в международните отношения. Критиците на глобализацията са убедени интернационалисти. Въпросът е свързан най-вече с капиталистическата комерсиализация на процеса на глобализацията, на наложения модел на неолиберален световен икономически ред за свободен трансфер на стоки и капитали от могъщите и богатите индустриални държави към пазарите на слабите и бедни страни. В международен аспект тази идея се заключава в установяването на глобална справедливост на мястото на капиталистическата глобализация, но как това ще се съчетае с съществуващия в повечето страни модел на капиталистическо устройство на обществото? Анализът на това противоречиво взаимодействие на алтерглобализмът с капитализмът представлява основната тема на настоящата книга.

          Икономическата  визия  и  движението  на  антиглобалистите
          Споменахме вече какви институции, с какви функции трябва да заменят МВФ, СБ и СТО. Но както загатнахме по-горе това виждане се натъква на един сериозен проблем. Той се изразява в обстоятелството, че не само тези международни институции упражняват влияние и контрол върху отделните страни, но и обратно: установения в страните икономически ред и техните правителствените учреждения указват от своя страна обратен натиск върху политиката на международните институции. И ако МВФ, СБ и СТО налагат на страните пазарна икономика и международно разделение на труда, то в същото време концерните на водещите страни стимулират процеса на глобализация и определят посоката на неговото развитие в своя полза.

          Изразеното до тук виждане за международен ред в интерес на човечеството и демокрацията на първо време се конкретизираше в идеята за създаване на три нови световни институции на мястото на МВФ,СБ и СТО. Но по този начин тези добри сами по себе си нови институции ще бъдат само прикрепени към националните капиталистически системи за устройство на обществото в отделните страни. Дори и да успеем в тези свои начинания: докато концерните и мултимилионерите са на власт в тези страни, не може да се очаква, че те сериозно ще подкрепят новите световни организации; напротив, ще се стремят по всякакъв начин да върнат в международните отношения предишните хищнически порядки. Това интуитивно се усеща и от хората. ... Какво тогава трябва да се случи, за да може международното развитие да се отклони в желаната насока и антиглобалистките движения да не се изродят в безплодни зрелищни сблъсъци със силите на стария ред?

          Защото, както с право може да се очаква, капитализмът на власт ще упражнява неимоверен натиск срещу антикапиталистическия интернационализъм в полза на неолибералната глобализация. Голяма част от предлаганите проекти за международни или локални промени са много добри и след невероятни усилия може дори да бъдат реализирани. Но няма ли те да бъдат унищожени от съществуващите в страните стари обществено политически отношения?

          Капиталистическа глобализация означава господство в световен мащаб на пазарния фундаментализъм, на концерните и на класовото разслоение. Ако желаем окончателно да я преодолеем, а не само временно да притъпяваме нейното въздействие и да спрем нейното разпространение - не трябва ли тогава да отстраним целия капитализъм? И ако се  задоволим да осъществим само по-добри международни отношения посредством новите институции - не рискуваме ли да станем жертва на контраофанзива от силите на стария ред? Новите структури няма ли да оцелеят само, ако се превърнат в част от един по-пълен проект за тотално премахване на всеобхватната мрежа от капиталистически структури? И ако нашата визия не се разпростре върху по-генералния проект, предлагащ алтернатива на пазарната икономика и на хегемонията на концерните - би ли могло това, което ще постигнем, да бъде трайно?

           "Защо, тогава", биха казали мнозина, "ще трябва да изразходваме време и сили за една борба, която пропагандирате, когато дори и да  успеем да извоюваме всичко, което желаем, в крайна сметка то ще бъде рано или късно унищожено от капиталистическата динамика? Самите вие подчертавате силата на капитализма и неговата вездесъщност. И ние напълно ви вярваме. Или вашата борба ще завърши с напълно нов икономически строй, или всичко ще се срине обратно в стария
шаблон. ... "

          Това схващане се подсилва от реакционното твърдение "Комерсиалната глобализация няма алтернатива". Срещу това схващане  критиците на капиталистическата глобализация могат да възразят само, ако освен алтернативата за справедливи международни икономически отношения предложат и алтернатива за ново обществено устройство. Хората трябва да повярват, че изтощителната борба срещу неолибералната глобализация и концерните няма да бъде само краткотрайно явление, а ще доведе до необратим успех. С други думи на мястото на капитализма трябва да предложим нещо друго - но какво?

           Партиципативната  икономика  (Парикон)  в  резюме
           В центъра на капитализма са поставени частната собственост на средствата за производство, разпределението на произведените блага чрез пазара и йерархично разделение на труда.  И тъй като доходите са ориентирани според притежаваната собственост, власт и - в ограничена степен - според количеството и качеството на извършената работа, то състоянието и приходите на членовете на капиталистическото общество са изключително неравномерно разпределени. От разликите в състоянието им и от  достъпа им до определени висши дейности се поражда постоянно класово разделение, което се манифестира в ясно изразени различия по отношение на компетенциите при вземане на решения и в различия по отношение на качеството на живот. И докато на пазарите борбата се води между продавачи и купувачи, при което всеки гледа да надхитри другия, общността страда като цяло от безогледни инвеститори, отровен индивидуализъм и екологично опустошение.

          За преодоляването на капитализма някои от критиците на глобализацията предлагат с партиципативната (съпричастната) икономика - Парикон - една визия за нови институции, която се гради на споменатите вече ценности за справедливост, солидарност, разнообразие, самоопределение и екологично равновесие.
          Една от характеристиките на тази визия е общата собственост върху средствата за производство. Те принадлежат в равни части на всеки гражданин, без това да е свързано с особени права или с привилегии по отношение на доходите. Бил Гейтс тогава няма да е собственик на по-голямата част от софтуерната промишленост на САЩ. Тази индустрия ще принадлежи на всички и никой няма да стане от това особено богат или по-властен. И злините, свързани с принципа "Богатство чрез експлоатация" ще изчезнат.

          Друг аргумент в подкрепа на тази визия е демократичното съучастие на всички хора във вземането на многообразните обществени решения. Тази дейност би могла да бъде изпълнявана от съвети на работниците и на потребителите, които ще дават израз на обществените желания. С подходящи процедури може да се осигури предоставянето на необходимата им информация и възможност на всеки да участва във вземането на решения, в зависимост от това, доколко те го касаят. Подобни съвети ще се образуват на различни нива - от групата на работното място, респ. от домакинствата по местоживеене, през предприятията, респ. общините, до цялата държава. Те ще бъдат действените органи за вземането на решения. Процедурата за гласуване в съветите не е задължително да бъде единна; възможни са прости 50%+1, 2/3 - или 3/4 - мнозинства или дори консенс при вземане на решения - според това, кое в случая е целесъобразно. Според това решенията могат да се вземат също така на различни нива; някои от тях се възлагат на отделно лице, за други трябва да решава цялото предприятие или община. Във всички случаи, обаче трябва да се спазва принципа, че всеки има толкова по-голяма тежест при гласуването, колкото по-засегнат е от решението.

          Следващият пункт е работната организация. Всеки работещ изпълнява определена дейност, състояща се от различни работни операции. За разлика от съществуващото днес разделение на труда, хората в бъдещото общество не би трябвало да се различават съществено по качеството на труда, характерен за всяко работно място и по правата си при вземане на решения. Това може да се постигне само чрез комбиниране на различни дейности. На всяка личност, участваща в създаването на социалния продукт, трябва да се възложи набор от различни производствени дейности. Този набор трябва да бъде така формиран, че усреднено за всеки да се получи едно и също качество на труда. По такъв начин, за разлика от днес ще се избегне познатото разделение на хората на такива, които монополизират за себе си приятните и лесно изпълними дейности и голяма останала част от хора, на които се падат вършат подчинена, затъпяваща или опасна работа. Това би било не само справедливо, но същевременно ще засили демократичния, самоопределящ характер на обществото, тъй като чрез правилно формирания набор производствени дейности всички работници ще натрупат знания, опит и способности, без които не би било възможно тяхното ефективно участие във вземането на решения. Днес нещата са така устроени, че някои получават от своята трудова дейност необходимите знания и  удовлетвореност, докато други се чувстват само уморени, незнаещи и демотивирани от работния процес. Това също представлява форма на класово разделение, което ще  бъде отстранено от системата Парикон и нейния балансиран набор производствени дейности за всеки участник в процеса на труда. Собствеността върху средствата за производство и свързаните с нея привилегии за консумиране на богатство и власт, както и статусът на менъджерския монопол ще бъдат премахнати.

          Задачите, свързани с планирането естествено остават, но и те ще бъдат преразпределени в духа на безкласовата демокрация.
           Когато работим,ние имаме право да очакваме да получим и част от онова, което сме изработили. Но колко? Според  Парикон-специалистите работната заплата трябва да се определя от това, колко дълго работим, колко тежка е работата и какви лишения сме поели, за да я извършваме. Повече от това, което ни се полага по тези три критерия не трябва да получим, дори ако се обосноваваме с ползването на по-производителни инструменти, с притежанието на по-голям талант или на по-добри способности, а още по-малко заради това, че притежаваме частна собственост или власт. Това, което получаваме ще зависи само от нашето участие в производствения процес. Подобна система е както морално справедлива, така също представлява и правилно избран стимул, който възнаграждава със заплата само това, което ние сами вършим, а не неща, които са извън сферата на нашето влияние.

          Да приемем, че Х и У работят по 8 часа с еднакво темпо в техния изравнено формиран набор от производствени дейности. Тогава те ще бъдат и еднакво заплатени, независимо къде и над какво работят и колко са надарени за извършването на тази работа, тъй като тя, общо погледнато, е еднакво напрегната и еднакво удовлетворителна за тях. Който иска да печели повече, трябва да работи съответно по-дълго и по- упорито.

          Но кой съставя справедливо балансирания набор от производствени дейности и кой определя степента на участие и съответно на това решава  величината на заплащането? Естествено, това правят работниците сами, в техните съвети. При това те използват информация, подготвена специално за тази цел, в която допълнително е отчетено още и мнението на потребителите.

          Точно тук се проявява един твърде важен проблем в нашите търсения на алтернатива на капитализма: как да се съгласуват вижданията на производители и потребители? Как трябва да постигнем това състояние, при което общото количество произведени продукти да покрива както индивидуалните, така и колективните нужди на потребителите? И как трябва отделните продукти да бъдат оценявани един спрямо друг? Колко работника, в кои предприятия, колко трябва да произвеждат? Кой трябва да решава за производството на определен продукт? Как трябва да се вземат решения за инвестиране в нови технологии? На тези и много други подобни въпроси са посветени главите в тази книга за разпределение на производствените задачи и разпределението на стоки (т.нар. „Allokation”).