Натрупването на песимизъм
е съм, за съжаление, от щастливците, чиято душа е преизпълнена с оптимизъм. Не съм чужд за красивото и доброто, напротив, но може би тъкмо поради това със страх следя всяко проява на грозното и лошото. Няма как да не видя, че грозното и лошото завладяват все нови и нови пространства. Така страхът преминава в песимизъм, който все повече и повече се натрупва. Не се живее весело с толкова песимизъм в душата.
***
реди няколко дни бе тържествено отбелязана 120-годишнината от Сръбско-българската война. Вестници, телевизии, държавници украсиха събитието с добре измислени думи и шумно заявена гордост. Каква храбра армия сме имали, какъв патриотичен народ сме ние, българите. И наистина! Всичко, годно да носи оръжие, отива на фронта, за да спасява Отечеството. Сръбската армия е разбита, българите триумфално влизат в Пирот. Спира ги само заплахата на Австро-Унгария, че по-нататък ще срещнат нейното оръжие.
ъществуват на пръв поглед достатъчно основания да изживяваме гордост за патриотизма на своите предци. Те, предците ни, са това, което днес сме ние! Но имаме ли всъщност право на тази гордост, сме ли ние това, което бяха преди сто и повече години нашите предци?
ашите предци бяха наистина родолюбци. Те доказаха своето родолюбие в Априлското въстание, на Шипка, в Сръбско-българската война, в Първата балканска война, при Одрин, при Завоя на Черна и на стотици други места. Какви великолепни личности се подвизават в утрото на Третата българска държава - Ботев, Левски, Каравелов, Олипмпий Панов, Атанас Узунов, Радко Димитриев. Българи, за които България стои над всичко! А какво имаме днес?! От кого днес бихме могли да очакваме това незабравимо “После Отечеството най-много обичам теб...”? Днес, ако изобщо обичат, господарите на деня ни обичат “после Капитала”. Неприятен, но несъмнен все пак факт е, че от вчерашните великани се родиха днес джуджета. Как да го обясним?
одолюбието в пазарното ни общество е твърде овехтяла стока. Една огромна част от младите българи, поставени при несъвместими с живота им условия, бягат от България, за да търсят в чужбина прехрана и лично преуспяване. “Майната й на България!” – чувам да казват мнозина от тях. (Точно както Соломон Паси бе казал това за православието”). Тези, които остават тук, също мислят не за България, а за собственото си преуспяване. Някои от тях - това са политиците – не са забравили думата патриотизъм, но те превърнаха патриотизма си във вид бизнес. Използват го само за да останат във властта, осигуряваща им възможността да ограбват същия този български народ, във вярност на когото се кълнат. Те са лишени от всякакво родолюбие. В името на своите собствени интереси, те са готови да продадат и продават националните ни интереси на чужди държави и корпорации.
менно затова не мога да понасям тези организирани от държавници и медии патриотични тържества. В тях виждам проява не на действителна национална гордост, а на дълбоко опротивяло ми лицемерие. Побягвам от тях, а зад мен хлопва врата все по-нарастващият ми песимизъм.
***
ак наистина да не изпитвам постоянна песимистична болка, когато виждам, че Родината ми бавно, но сигурно чезне. Тези, които ни управляват, направиха невъзможно възпроизводството на българския народ. Катастрофално спадаща раждаемост! Образованите българи не раждат, защото, съзнавайки възникващата отговорност, не могат да си позволят да имат повече от едно дете. За второ, да не говорим за трето дете, парите просто не достигат. Отвъд първото дете е гладът.
Става обаче трудно оцеляването не само на семействата. Проблем е оцеляването на отделния българин. Официално отстояваната мизерия мори ежедневно хиляди българи. Убиват ги и чрез преднамерено високата цена на животоспасяващите лекарства. Отказват освен това да лекуват бедните – ония, които са просто неспособни да си платят здравните осигуровки (а те са повече от един милион човешки същества). Конституционно прогласено е безплатното медицинско обслужване, а в болницата ги принуждават да плащат непоносимо високи за тях цени на лечението си. Чистият подкуп бива наречен “дарение”. (Колко грозно може да звучи понякога красивата иначе дума.) С носталгично чувство (носталгия – една забранена днес дума) си спомням за онова време, когато, за да се лекуваш, не бе необходимо нищо друго освен да си болен.
ека си приказват каквото щат за социализма, но аз самият, без да се колебая, ще кажа, че това бе една наистина велика социална система. Нямахме, вярно е, правото да викаме “Долу Тодор Живков!”, но пък имахме всичко останало. Сега имаме правото да викаме “Долу Първанов, долу Кобурга, долу този, долу онзи”, но пък нямаме всичко останало.
Конституцията ни предостави наистина множество права, но не ни предостави и материалните средства, необходими за осъществяването им. Така правата се оказаха достояние единствено за богатите – за тези, които ни ограбиха. Но може ли един напълно обезправен народ да има самочувствие, да има и волята да се съхрани? И какъв патриотизъм ще търсим у човек, който няма желанието дори и да живее.
***
ордостта е чувство, което идва от способността да се съпротивим на злото. Беше ли фашизмът зло? Несъмнено беше.
България бе съюзник на най-фашистката държава в света – Германия, българските правителства от онзи период точно следваха примера, който им даваше правителството на фашистка Германия. Беше повече от естествено срещу фашизма – международен и вътрешен, да се появи съпротива. Не само българската, но и човешката природа на българина изискваше и той да се включи в борбата срещу надвисналата над България и човечеството опасност. И той се включи.
Антифашистката съпротива у нас не получи размерите, които получи в Съветския съюз, в Полша, Югославия. Обяснението е много просто – Германия бе съюзник на България, с нея много българи свързваха надеждите да се преодолеят жестоко ощетилите ни клаузи на мирните договори, сключени след Първата световна война. Но въпреки това най-прозорливите и най-самоотвержените се включиха във въоръжената борба срещу нацистка Германия и нейния български съюзник. Те разбраха преди всички останали, че победата на фашизма няма да е победа на българската кауза, а победа на всемирното зло. Хиляди загинаха в тази борба, хиляди бяха хвърлени в затвори и концлагери, хиляди партизански и яташки къщи бяха изпепелени.
о странно защо днес меродавните български власти не изпитват гордост от съпротивата на нашия народ срещу фашизма. Не само че не изпитват национална гордост (че и ний сме дали нещо на света в борбата срещу фашистката опасност), но си позволяват и да се гаврят с нея. Какви хора, какви българи!
Неотдавна по БТ започна да се излъчва филмът “Патриархат”. Не съм гледал и няма да гледам този филм. Но ми казаха какво той представлява - една именно гавра с партизанското движение.
Не съм и очаквал друго от един Георги Мишев. Гледах някои епизоди от неговия “Дунав-мост”. Каква мизерия на духа! Мисля си, че филмът “Патриархат” не би могъл да е друго освен вид политпросветно издание на “Дунав-мост”, оплодено от същата мизерия на духа. И тази филмова перверзия бодро шества не другаде, а из Българската национална телевизия.
***
пазването на патриотизма на нашия народ е невъзможно без да се опази неговата духовна природа. България е натрупала през вековете собствена култура, съсредоточена в песни и предания, в нрави и обичаи. Както във всяка духовност, така и в българската духовност има постижения, които най-силно я изразяват. Чрез тях ние се оглеждаме в себе си, чрез тях се познаваме. Те са ни безкрайно мили, както са ни безкрайно мили собствените майки. За всекиго от нас те са икони, пред които падаме на колене.
Но онзи ден гледах едно предаване на Слави Трифонов (случва ми се понякога да хвърля поглед на това шоу) и се ужасих. Някаква наета от Трифонов актриса пародираше стихотворения на Христо Ботев и на Пею Яворов: “Жив е той, жив е, там на светофара...” и “Две хубави псувни на майка и сие...” Изключих телевизора и побягнах. Господи, каква омерзителна пошлост! Как са могли! Как са дръзнали да докоснат с мръсните си мисли тези свети за всеки истински българин стихове?!
А същият този Слави Трифонов обяви дори съдебна война на пошлостта, която се съдържала в някои жълти вестници. Но има ли пошлост по-голяма от тази, която танцува в неговото предаване, има ли жълтина, която да е по-жълта от неговото шоу? За пари тези хора са готови да посегнат на всичко българско, на всичко човешко. (Но какво искате, след като и културната “Култура” в последния си брой публикува статия, чието заглавие е откровена псувня на чист български език.)
А СЕМ така и спи, така и нищо не вижда. Но спи ли наистина той или се прави, че спи? Користта няма очи нито за красивото, нито за грозното. Тя има очи единствено за плащането в брой.
***
бладан от песимизма си, не виждам никакво спасение от него. Не би могъл да ме спаси от него и оптимизмът на моя министър-председател Сергей Станишев. Гледах го и го слушах преди няколко дни в разговора му с избрани от него журналисти. Едно безметежно лице, една щастлива усмивка. Пенсията, че дори и заплатата на хората не стига да си платят дори само парното, а той сякаш се намира на Острова на блажените. Всичко свежда до приемането ни в Европейския съюз, но никой, включително и той, не ни казва какво всъщност ни очаква там. Не вярвам да вярва, че отиваме в рая.
Гледам го, слушам го и си казвам: Колко лесно е да си щастлив, трябва просто да си министър-председател.
ри такъв оптимизъм няма как моят песимизъм да не нараства още повече.
София, 27 ноември 05
