Предговор
Не би могло да се каже, че това е същински дневник. Не, това са бележки, които съм си водил по повод на събития, които дълбоко съм преживявал. Често е ставало това с мен: за да се освободя от някои свои вълнения, е трябвало да седна и запиша съпътстващите ги мисли и настроения. Записвал съм, каквото е трябвало да запиша, поставял съм му датата (в някои - по-редки случаи - съм отбелязвал само месеца на записа) и съм го оставял настрани - до следващия запис. Много от преживяванията, предмет на бележките ми от онова време, намериха определено място и в моята издадена през 1996 г. книга “На колене пред истината”. Но смятам, че те трябва да останат и в този “дневник”, защото тук те имат вече и значението на автентичен документ за преживяното някога.
Държа да подчертая, че в “дневника” ми всичко е останало така, както “тогава” съм го записал. В него няма никакви нови, т. е. към днешна дата възникнали разсъждения, оценки и пр. Позволил съм си само някои незначителни редакционни поправки, без обаче да съм изменял смисъла на записаното. И друг път съм казвал, че не бих искал да се оказвам прав с обратна дата. В записките са останали и разсъжденията за събития, правилността на които - от позициите на днешния ден - би могла да бъде оспорена. Запазени са също и мои, може би погрешни, оценки за някои хора. (Огорченията, под въздействието на които протичат нашите разсъждения, не винаги водят към справедливостта.) Правил съм “снимка” на онова, което съм си мислил, че съм, и на онова, което съм си мислил, че са събитията и хората около мен. “Снимката” е факт, който нямам право да променям. Той е необратим. Освен това, запазвайки в “дневника” си “лошите думи” за някои от моите колеги, искам те, тези “лоши думи”, да бъдат предупреждение за ония, които в бъдеще биха си позволили некоректни спрямо хората и обществото прояви. Те трябва да знаят, че всяка недостойна проява – рано или късно – ще бъде наказана. Притеснен съм, признавам, от тази своя позиция (не бих искал да изглеждам злонамерен), но не мога да се откажа от нея.
“Дневникът” е дневник на “премълчаваните истини” – истини, които съм срещал в своя обществен живот, но които съм “премълчавал”, т. е. истини, които, общо взето, не съм могъл “тогава” да изрека на глас. Това изисква някои пояснения.
През ония години имах, както ще се разбере, твърде неприятни преживявания преди всичко в битността си на научен работник. Особено трудни бяха годините, които прекарах в Института по науките за държавата и правото при Българската академия на науките. Научните ми интереси бяха съсредоточени в държавното (конституционното) право, т. е. в една правна област, която е подчертано политизирана и следователно пълна с възможности за неприятни конфликти. Изследвайки съответните обществени (по същество политически) отношения, не можех да не констатирам някои сериозни недостатъци в тяхната правна уредба и да не препоръчам съответни изменения. Моят научен и обществен дълг изискваше - поне в относително тясната сфера на държавното право - да не премълчавам установените от мен истини. В Правния институт съществуваше, за съжаление, една несъвместима с науката атмосфера. Тя бе наложена и постоянно поддържана от директора на Единния център по науките за държавата и правото при БАН Ярослав Радев*.
Ярослав Радев полагаше неимоверни усилия да ме застави да премълчавам научните истини дори и в границите на нашия институт. Не можех да приема това. Можех да се съглася да премълча тези истини в границите на обществото, но не можех да се съглася да ги премълча и в границите на Института. Това щеше да означава да се отрека от себе си. (Онзи, който бяга от научните истини, които самият той е установил, престава не само да е учен, но и личност.) Неизменната ми позиция бе: аз ще пиша това, което мисля, че трябва да се пише, а вие, властелините на “науката”, пускайте за печат това, което искате да пуснете. И конфликтите ми с Я. Радев станаха постоянна съставна част от моето научно битие. И естествено не само на научното ми битие.
Проблемът бе, разбира се, не толкова в самия Радев, колкото в политическия режим, който той представляваше. Това бе един дълбоко сбъркан режим, към който се отнасях с една последователно отстоявана критичност.
Още като аспирант в ГДР стигнах до не съвсем приятни заключения за действащия у нас и в другите социалистически страни политически режим. В защитената в Лайпцигския университет дисертация “Бюрократизмът в държавния апарат и развитието на социалистическата демокрация” посочих най-съществения според мен недъг на този режим: заграбването на властта от държавния апарат. Извършва се опасно превращение: държавният апарат от инструмент на властта се превръща в субект на властта, а народът от субект на властта се превръща в обект на властта. В резултат на това започва процес на отчуждаване на държавната власт от народа. (Как иначе ще обясним този невероятен на пръв поглед факт, че една двадесетмилионна партия – КПСС, която съставляваше основата на държавната власт в СССР, бе забранена с къс хартия и никой не вдигна дори само глас на протест срещу забраната?!)
Политическият режим се оказа следователно в грубо несъответствие с обществено-икономическата система, наречена социализъм. Той не съдействаше на социализма да разкрие огромните си предимства пред капитализма, по-скоро обратното - не му позволяваше да ги прояви. Погрешно разбрал природата на социалистическата система, политическият апарат превърна нейните предимства в твърде съществени недостатъци. Така е и в математиката: сложете един минус пред скобите и всичко, затворено в скобите, се превръща в своята противоположност.
Социализмът притежава една твърде проста за обяснение природа. Той е система, в която господства обществената собственост върху средствата за производство. Политическият апарат обаче доведе този принцип до абсурд, като обобществи всички средства за производство. Дребната частна собственост бе поставена по същество извън закона. Без всякаква нужда и в противоречие дори с обикновения здрав разум всички дребни собственици – обущари, шивачи, занаятчии, бакали и пр. и пр. - бяха натикани в кошарата на кооперациите. Това бе груба грешка.
Дребната частна собственост трябваше да бъде оставена, за да решава онези на пръв поглед дребни, но с огромно социално-психологическо значение икономически задачи, които обществената собственост поради своята едрогабаритност не можеше да реши. (Да си припомним срама, че за килограм банани се редяхме с часове на опашки.)
Пълното обобществяване на средствата за производство имa и друг крайно неблагоприятен социално-политически ефект. Оказа се, че единственият сектор, в който гражданинът може да реализира правото си на труд, значи и на преживяване, е общественият сектор. Така гражданинът се оказва във фатална зависимост от представителите на този сектор. Той не можеше да си позволи да влезе в един дори обоснован от обстоятелствата конфликт с тях, защото това щеше да означава да остане без насъщния си - за себе си и за семейството си. Мъчително е съзнанието, че накъдето и да се обърнете, ще виждате един и същ икономически повелител. Лишен от правото на избор, човек започва да се изживява като социално нищо.
А решението бе наистина твърде просто: беше необходимо, но и достатъчно да обобществим до 80% от средствата за производство (и по този начин да гарантираме най-съществените интереси на гражданите.) Останалите 20% трябваше да оставим – за един сравнително дълъг исторически период - на дребната частна собственост. Доминиран от обществената собственост, дребният собственик във всички случаи щеше да работи в нейната посока на действие, т. е. щеше да работи в полза на обществото.
До абсурд бе доведена политическата организация на обществото. Една партия – Българската комунистическата партия - бе обявена – с чл. 1, ал. 2 от Конституцията - за ръководна сила в държавата и обществото. Нямам нищо против тази партия. Напротив, смятам, че това е най-добрата партия, която е съществувала у нас. Аз съм и за нейната ръководна роля. Но ръководната роля на БКП не биваше да се закрепва юридически**. Тя трябваше да произтича от естествените свойства на тази партия. Доколкото е партия, т. е. част от цялото, тя трябваше да допусне да има и други партии, т. е. и други части от обществото, които подобно на нея да отстояват ценностите на социализма, но които заедно с това да могат да оспорват правилността на осъществяваното от нея ръководство. Противоречи на логиката това, което стана: една партия, т. е. част от цялото, да претендира да представлява цялото “цяло”. Необходимо бе следователно да има реален политически плурализъм върху основата на обща социалистическа програма. Нормалното обществено развитие толкова остро изисква управляващият екип да има и своя опонент, че ако такъв опонент няма, той трябва да бъде създаден. Необходимо бе вътре в партията да се позволят дискусиите и върху тяхна основа - възникването на различни идейни направления с правото дори да се трансформират в друга комунистическа, респ. друга социалистическа партия. Стигна се до пагубно ограничаване на политическата свобода.
Маркс и Енгелс виждаха в свободното развитие на всекиго гаранция за свободното развитие на всички. Управляващият у нас екип, напротив, виждаше в свободата на отделния гражданин заплаха за свободата на всички. Ограничиха свободата на пътуването в чужбина, ограничиха свободата на словото (за един виц налагаха до пет години лишаване от свобода). Обществото обаче не може дълго време да живее без многообразие в битието си, т. е. без плурализъм. И ако няма да е социалистически, плурализмът един ден ще се окаже буржоазен. Както и стана.
До абсурд бяха доведени идейните (духовните) постулати на обществото. Не се допусна съществуването на други идеи освен на идеите, осветени от политическия режим. Официалната идеология бе марксизмът-ленинизмът, но възведен в непререкаема догма, той бе поставен в най-остро противоречие със самия себе си. Тъкмо марксизмът-ленинизмът не търпи никакви догми. Неговата същност (неговата душа) е диалектиката, която, следвайки своя път, руши всички и всякакви несъответни на действителността магистрални знаци. Това, което имахме у нас, бе не марксизъм-ленинизъм, а някакво иконописано негово подобие. Не се допускаха никакви нови идеи, дори и когато те се кореняха тъкмо в марксизма-ленинизма. Всъщност ние страдахме не от марксизма-ленинизма, а от неговото отсъствие. Едно общество, за да живее, за да има здраво развитие, се нуждае от постоянно обновяване, т. е. от насищането си с все нови и нови идеи. Спре ли обновяването му, започва неговото заблатяване, започват гнилостните процеси, започва болестта.
Ако трябва с една дума да определя най-общата причина за краха на социализма в източноевропейските държави, ще кажа, че причината е именно в отсъствието на диалектика в живота на тези държави. Всички и всякакви провали, които преживяхме – и икономически, и политически, и духовни – се дължат единствено и само на тази преднамерено умъртвена диалектика. Мъртвата диалектика ражда мъртви деца.
Някъде в своите записки аз използвам израза на Енгелс: “Диалектиката си отмъщава на онези, които я пренебрегват”. Колкото велика, толкова и жестока истина. Ние, оказали се слепи за нея, я пренебрегнахме и бяхме наказани. Но наказани бяхме не само ние, беше наказано, ако искате, цялото човечество, защото сривът на социализма в СССР и в източноевропейските страни бе и е огромна общочовешка загуба.
Въпреки суровата критика, на която подлагам политическия режим, аз – това е непрекъснато подчертавано в “дневника” - запазвам неизменната си вярност към каузата на социализма. Всъщност цялата ми критика на политическия режим се мотивира именно от верността ми към социалистическата система. Ще призная: никога не съм предполагал, че ще бъда толкова страстно отдаден на каузата на социализма. С всеки изминат ден, наблюдавайки социалната среда, в която ме принудиха да живея днес, ставам все повече и повече социалист. Преди приемах социализма просто като външна даденост. Днес той за мен е дълбока нравствена потребност.
Социализмът е велико постижение на вечно търсещия социална справедливост човешки дух. Ще използвам конструкцията на една известна фраза, за да кажа: социализмът може да има много недостатъци, но човечеството не е измислило - поне досега – по-добър обществен строй от него. Социализмът е системата, която генерално ни освобождава от всички убийствени за човека пороци на капиталистическото общество. Неговото величие успя да се прояви дори и при този толкова несъответен му политически режим. Преодолявайки аномалиите, създавани от политическия режим, социализмът даде на хората извънредно много, небивало много.
Ние имахме сериозни постижения в материалното производство, а някои видове производства бяха и на световно равнище. Кооперативното ни земеделие (въпреки деформациите, на които бе подложено с различните крайно нецелесъобразни форми на уедряване) също постигна твърде много. Безработицата у нас бе непознато явление. Всеки бе в състояние със собствения си труд да осигури своята и на семейството си прехрана. Социалното ни осигуряване бе на значителна висота. (Моят баща със своята пенсия от 93 лева в продължение на цели две години можа да ме издържа като аспирант в ГДР.) Имахме много добро здравеопазване, изключително добро образование, респектиращо високи духовни върхове. Изкуството – във всичките си проявни форми – процъфтяваше. Радвахме се на една висока обща нравственост и на една подчертано ниска престъпност. Обществото ни не познаваше наркоманията и проституцията.
Цялото величие на социализма проличава особено силно, когато съпоставим неговите резултати с резултатите от действието на реставрирания днес капитализъм. Болестите на социализма в сравнение с болестите на капитализма се оказват детски болести. Недостатъците на социализма, съсредоточени в политическия режим, можеха – казвал към това и друг път - да бъдат отстранени с едно решение на Министерския съвет. Пороците на капитализма обаче не могат да бъдат отстранени с никакви решения на никакъв орган - те са негови същностни, генетично предопределени пороци. Всички виждаме вече какво се крие зад красивата фасада на предложената ни от капитализма “демокрация”. Безработица, липса на истинско здравеопазване, липса на сериозно образование, корупция, наркомания, проституция, постоянно растяща престъпност, всекидневни поръчкови убийства. Шайка негодници заграбиха общонародното богатство, хвърляйки милиони хора в мизерия – материална и духовна. Външната ни политика е напълно лишена от национално достойнство. В угода на американските корпорации, но и с изгода за себе си продажни наши политици изпратиха на заколение стотици български граждани в една далечна страна. Очакваме те да предоставят територията ни за бази на чужди войски. България бавно, но сигурно чезне като държава и като нация.
Чрез установилото се в страната ни господство на парите всичко се превърна в своята противоположност. Демокрацията, с която ни прелъстяваха, се оказа истински блъф. Вместо демокрация, т. е. власт на всички хора (на народа), имаме плутокрация, т. е. власт единствено на хората с пари. Преди лошото бе истинско, но истинско бе и доброто. Днес лошото е толкова истинско, колкото и преди, без обаче да е истинско и доброто. Преди свободата на словото не бе пълна, но в границите, в които ни бе позволена, тя бе действителна. Днес свободата на словото, макар и формално пълна, е за милиони хора съвършено недействителна. Тя е вик в пустинята. Преди имахме здравеопазване с някои недостатъци, но все пак именно здравеопазване, т. е. дейност, насочена към лекуването на болния. Днес здравеопазването е с една превратна функция - то е преди всичко бизнес. Болният не е вече обект на лечение, той е преди всичко източник на средства за обогатяването на определени обществени прослойки. В записките си съм изразил недоволството си от работата – тогава! - на някои наши съдебни органи. Казал съм самата истина. Но си мисля сега, че толкова неприемливото тогава отношение на някои съдии към подсъдимите и припряността, с които се гледаха делата, бе в някаква степен израз на общата нетърпимост, проявявана към това крайно осъдително обществено явление - престъпността. Зле, наистина зле работиха някои съдии, но остава фактът, че тъкмо в ония години “нашата” престъпност – нека повторя, за да подчертая - бе една от най-ниските в света. Днес престъпността у нас, без отношението на съдиите към подсъдимите да е станало по-добро, достига размери и форми, които плашат всички ни. А мудността, с която се гледат делата, в много случаи съставлява истински отказ от правосъдие. Преди силно възроптавахме против установената в страната ни еднопартийна система, днес трябва да търпим наложената от САЩ световна еднопартийна система. САЩ се превърнаха в истинска империя на злото, която иска да подчини цялото човечество на своите интереси и на своята ценностна система.
По-лошо от всичко останало е обаче проникналият в самите основи на обществото дух на безчовечност. Преди имаше известно отчуждение между държавния апарат и хората. Днес има тотално отчуждение между самите хора. Социалните връзки се разпадат, в сполитащите ни социални и природни бедствия всеки се спасява сам. Възникна една ужасяваща логика: след като държавата абдикира от своите социални задължения, защо да не абдикираме от тях и ние, гражданите. Лозунгът “Всички за един, един за всички” е непоносимо лицемерен. В едно общество, доминирано от парите, той е просто невъзможен. Парите не признават солидарност. Превърнати във функция на парите, хората се превръщат и във взаимни врагове. Онези, които остават извън активно проявяваната взаимна враждебност, са преизпълнени с апатия. В резултат на това потъваме в дълбоко неморална атмосфера. Корист и пошлост владеят навсякъде – и в живота, и в изкуството (литература, кино, театър, телевизия) Добротата не е вече добродетел. Добродетел е богатството Стига се дотам, че общоизвестни престъпници биват чествани едва ли не като национални герои само защото са успели чрез грабеж и измама да натрупат огромно богатство.
Може да се предполага, че след време господстващата днес у нас остра, брутална форма на капитализма ще се омекоти, придобивайки някаква видимост на човечност. Но не бива да се заблуждаваме. Капитализмът не може да бъде човечен. Макар и с меки ръкавици, той ще продължи да ни задушава, лишавайки от човечност и нас самите. Вижте какво представляват САЩ – този мостра, този връх на капитализма. Там са си дали среща всички злини на света, за да ни покажат какво наистина ни предстои. Бъдещето, ако то се нарича САЩ, е повече от ужасно.
Ще обобщя: по-рано не ми достигаше въздух, но можех да се надявам, че като се отворят прозорците, въздух все пак ще имам. Днес живея в отровни зловония, от които по никакъв начин не бих могъл да се освободя, защото те идват от гниещата тъкан на самото капиталистическо общество. Не виждам какво друго мога да направя освен да се боря срещу устоите на това общество.
Перспективите, поне близките, не са обнадеждаващи. Най-голямата лява партия - БСП, изостави верността си към социализма, за да се приобщи към останалите партии, подкрепящи и укрепващи капитализма. И нейната програма, и нейното практическо поведение не се различава съществено от програмата и практическото поведение на различните буржоазни партии (СДС, ДСБ, НДСВ и другите подобни на тях партии). Все повече клоня към комунистите. Вече месеци наред работя най-тясно с Българската комунистическа партия “Георги Димитров”. Именно при комунистите намирам последователното и безкористно отстояване на общочовешките ценности, съсредоточени в понятието “комунизъм”. Комунистите не са нищо особено – те просто са автентични социалисти.
Смятам за необходимо, накрая, да подчертая, че “дневникът” има значението и на мой личен документ - той удостоверява моето гражданско поведение през ония години. Той удостоверява, че както аз, така и редица мои другари съвсем не сме били слепи за недостатъците на съществувалия преди години политически режим. Напротив. Ясно сме ги виждали. Заедно с това обаче не сме им позволили да ни отвърнат от каузата на социализма, защото сме разбирали нравственото величие, което се съдържа в него.
“Дневникът” позволява по-нататък да се направи изводът, че съпротивата срещу налаганите ни превратните (извратените) представи за социализма бе все пак възможна. Тя не бе, разбира се, лишена от някои рискове, но коя проява на лично достойнство не е свързана с рискове. В “дневника” Я. Радев е главният, но не единственият герой. Немалко мои колеги дейно участваха в хоровото изпълнение на неговата не съвсем просветена воля. Днес те, подобно на много други, неочаквано станаха “демократи”, изпълнени с добре декориран гняв срещу комунизма и комунистите. Те търсят оправдание за своето падение в намиращи се извън тях обстоятелства. Грешат. Източниците на нравственото ни падение са винаги в нас. Но “тъй върви светът”. Съзнавам, че низостта във всички времена е била един от основните движещи фактори, но от това съвсем, съвсем не ми става по-радостно.
С чувството за премерен риск си позволявам да публикувам тези някога премълчавани истини. Ще ги оставя да проговорят. Не бива да има премълчавани истини особено ако те се отнасят до съществени моменти от живота на обществото. Вярно е, че тези истини са вече в миналото и следователно, ще кажат някои, са може би и непотребни. Но не мисля така. Истините, макар и останали в миналото, са крайно необходими – те осветяват пътя ни към бъдещето. Искам да вярвам, че хората, които ще изграждат бъдещето социалистическо общество, няма да повторят нашите грешки. Всъщност в това е и основният смисъл на този “дневник”: посочвайки грешките в миналото, да ни предпази от опасността да ги повторим.
Във всички случаи настоятелно моля онзи, който ще чете следващите страници, да не забравя прочетеното по-горе.
Септември 2005 г.
* Освен директор на Единния център по науките за държавата и правото при БАН, Я. Радев бе член на ЦК на БКП, председател на Съвета по законодателството при Държавния съвет, председател на Законодателната комисия при Народното събрание, зам.-председател на Държавния съвет.
** Закрепена юридически, ръководната роля на БКП се превръща и в юридически абсурд. Защото, закрепвайки ръководната роля на БКП, Конституцията предпоставяше заедно с това и свободни избори. Свободните избори обаче крият – поне теоретически – възможността тази партия да не получи мнозинство в парламента. Какво става тогава с нейната ръководна роля?
В статия за обществените организации, която написах в началото на 1989 г., оспорих разума на чл. 1, ал. 2 от Конституцията. Предложих статията за печат в “Ново време” – орган на ЦК на БКП. Но там тя се натъкна на съпротивата на един от членовете на редколегията - Златко Стоянов В резултат на това статията бе публикувана (в кн. 11/1989 г.) без онези две-три страници, в които бях изложил своите доводи срещу въпросния конституционен текст. Същият този Златко Стоянов след Десети ноември стана съветник на президента Желю Желев.
