Пуделска история

проф. Велко Вълканов

        На 11 юни т.г., тъкмо в деня, в който президентът на САЩ се наслаждаваше на българското гостоприемство, Фидел Кастро направи заявление, озаглавено «Тиранинът посещава Тирана ». В заявлението си Фидел Кастро отделя място и за посещението на Буш в България. В него между другото се казва::
         «Буш силно се нуждае от обич. Наслади се на воля на посрещането без протести в България. Говори с войници от тази държава, които са участвали във войните в Ирак и Афганистан. Опита се да ги убеди още веднъж да проливат невинна кръв в тези мирни войни. »

         Фидел Кастро е несъмнено прав. Буш, ненавиждан вече в собствената си страна, тръгна из балканския си протекторат, за да намери това, което му липсва: обич. И я намери. И в Тирана, и в София около него се завъртяха държавници и политици, които неудържимо изразяваха своята радост от срещата си с него. Всички си спомняме Тони Блеър, когото нарекоха Пудела на Буш. В България пуделите бяха цяла радостно скимтяща глутница.

         Буш пристигна в България, за да получи не само обич, но и увереността, че българското правителство ще продължи да е най-верният съюзник на САЩ в техните мръсни войни. И го получи. Ние му даваме пушечно месо, даваме му военни бази, готови сме да му предоставим и противоракетни установки. А какво ни дава той в замяна на всичко това? На този въпрос, поставен му от Бойко Василев, Буш с широка усмивка разгърна ръце: Но аз Ви давам своето приятелство. Да, наистина, как не можахме да се досетим, че той ни ощастливява със своето приятелство.

        С подчертана благосклонност г-н Буш се отнесе към нашия президент. Той не бе способен да запомни неговото име, но от възникналото затруднение бързо излезе с великодушното предложение: Хайде Джордж, да си говорим на “ти”.

        Новопокръстеният Джордж прие с благодарност възложената му от Буш роля. И той Джордж, и онзи Джордж, а президентът на Русия бе, разбира се, Владимир.
Не знам как се е чувствал президентът Първанов, приемайки да играе така възложената му роля, но аз като български гражданин се чувствах унизен. Нашият президент е длъжен неизменно да играе не чужда, а своя роля. Той няма защо да се прави равен на американския президент, доколкото в цяла редица направления той не му е и не може да му е равен. Проявените в тази насока усилия – усилията му да надскочи собствения си ръст, за да се издигне до Буш, - могат да го направят и го правят смешен. Само в .едно отношение нашият президент би могъл да е равен на президента на Щатите, и дори да го надмине: в проявяването на морална извисеност и лично достойнство. Той може да няма военната и икономическата мощ, с която разполага президентът на Щатите, но като личност той не бива да слиза до неговите мизерни лични размери. Беше наложително той да запази определена дистанция, а не да се опитва да играе дадената му с потупване по рамото роля. България е натрупала култура, която и позволява да се съизмерва с всички други народи, включително и с народа на Щатите Но във военно и в икономическо отношение България не е и не може да бъде като Щатите, поради което и няма защо да се включваме в смешно-тъжната игра “ние сме равни”. Това, което не ни достига в отношенията ни със САЩ, ние трябва да го компенсираме, да повторя, с категорично проявявано достойнство, изключващо възможността да се ляга пуделски в чуждите президентски крака.

        Президентът Първанов не само не прояви необходимото лично достойнство. Той се зае да обслужва поддържаната от Буш теза за независимо Косово. Първанов даде на Буш «съвета » срещу отстъпеното на албанците Косово Сърбия да получи възможността да стане член на Европейския съюз и на НАТО. Това бе подъл удар в гърба на сръбския народ. Сръбския народ не иска на никаква цена да отстъпи изконна своя територия, която е средище на неговата държавност и култура. Но Първанов я отстъпи. Колко му е да отстъпиш чужда земя и чужд суверенитет, след като не държиш на своята собствена земя и на своя собствен суверенитет.
        Но да се върна към заявлението на Фидел Кастро в частта му, в която се казва, че посрещането на Буш в България станало без протести. В този пункт Кастро не е съвсем прав, защото протести срещу посещението на Буш в България имаше. Българският национален съвет за мир, съвместно с редица други обществени организации, партии и движение организира и проведа на 9 юни протестно шествие и митинг срещу Буш и неговата опасна за световния мир и за мира в България политика. Шествието започна от НДК, премине по “Витошка” и завърши пред Народния театър, където се състоя митингът. Вярно е обаче, че протестната ни акция нямаше онези размери, които имаха протестните акции в Германия и Чехия. Ние за съжаление не получихме необходимата медийна подкрепа при разгласяването на предстоящите протестни действия. Малки, едва забележими съобщения в някои вестници и едно-две съобщения в някои телевизионни предавания – това бе всичко.

        Странно е, че един популярен телевизионен коментатор, който всяка вечер неуморно призовава пенсионерите на митинг всеки следващ четвъртък, по въпроса за насочената ни срещу политиката на Буш и бушмените протестна акция запази пълно мълчание.

        Но тъй върви светът. Всеки прави своята лична сметка и при това най-често за сметка на другите.