Eдна радикална критика на системата
д-р юр.иван Аладжов
Авторът, Елмар Алтфатер, на социално-критичния анализ "Краят на капитализма - Една радикална
критика на системата" (“Das Ende des Kapitalismus”, Еlmar Аltvater, Munster 2005) е професор
по политическа икономика. Той е роден през 1938 г. в гр. Камен, Германия. До пенсионирането си
през 2006 г. преподава в "Свободния университет" в западната част на Берлин. Години
наред е главен редактор на критичното списание "ProKla". През есента на 2001 г., след
протестите в Генуа, той е един от съоснователите и емблематичен активист на немския клон на международното
алтерглобалистко движение АТТАС и е един от интелектуалните стратези в Научния съвет на тази
организация, бореща се за "Един друг свят".
Професор Алтфатер е автор на редица критични
икономически и социологически трудове като "Границите на глобализацията" (1996 г.), "Глобализирането
на несигурността" (2003 г.) и др., както и на стотици статии в немския критичен печат.
Уместно е тук да си зададем въпроса, дали само 15 години след рухването на източноевропейския "социализъм",
и след като неолибералните апологети на новия световен ред самодоволно провъзгласиха "края
на историята", където "капитализмът няма алтернатива", въобще е възможно една
книга написана като радикална критика на тази система да се превърне в политически бестселър.
Реномираният учен, проф. Алтфатер, доказва, че това е не само възможно, но и абсолютно належащо
в днешното време на ликвидация на всичко социално в обществото на повечето страни по света и
когато вече тече процесът на организирана глобална съпротивата срещу тези антисоциални тенденции.
Неговата книга дава и отговор на феномена, защо въпреки зачестилите напоследък политически кризи,
глобални екологични катастрофи и социални сътресения, капиталистическа система до сега все още
успява да функционира и да носи печалба на транснационалните корпорации.
За разлика от внушенията на проповедниците на неолиберализма, за професор Алтфатер капитализмът
е изчерпал вече своята историческа мисия и на обществения хоризонт се очертава неговият край.
С тази своя книга той ни показва как да виждаме света отвъд границите на реално съществуващия
капитализъм. Тук се обръща внимание и на въпроса къде по света и защо днес се зараждат новите,
възможни негови алтернативи.
За разлика от реалния социализъм капитализмът няма да рухне сам, освен ако не получи много силен
тласък от външни фактори, както и ако не се зачене в самия него автентичната алтернатива за нов
вид взаимоотношения. Професор Алтфатер доразвива в най-новата си книга тази преценка на френския
историк Fernand Braudel. Динамиката на неолибералните икономики на съвременните индустриални
държави се базира на западната рационалност в господството над останалата част на света и в егоистичната
експлоатация на енергийните ресурси на земята в комбинация със съществуващите в развитите страни
капиталистически социални структури. Това е основата на днешната комерсиална глобализация, която
се гради върху неразделения съюз от тотална, безкритична вяра в меркантилния неолиберализъм и
бруталната военна сила на милитантния неоконсерватизъм.
И въпреки това, днешния капитализъм не е стабилен и безкризисен, както показаха събитията от
последните 15 години. Нека си припомним само срива на борсата в Япония след 1990 г., кризата
в Мексико 1994 г., финансовия крах в Далечния изток от 1997 г., Бразилия 1998 г., Турция 1999
г., Аржентина 2000 г., борсовия крах през 2001 г. и т.н. Финансовите кризи на изминалите две
десетилетия удариха засегнатите страни със силата на разрушително цунами и предизвикаха растяща
сегрегация, нова бедност и мизерия по целия свят. Метастазите на тази тенденция вече все по-често
се забелязват и в индустриално развитите страни - нека тук само да споменем за дебата в Германия
за новата бедност и трудовата несигурност там.
Това че ограничеността и постепенното изчерпване на изкопаемите енергоносители могат в бъдеще
да дадат достатъчно силния външен тласък неотдавна ни доказа урагана Кетрин, който предизвика
освен смърт и хаос в южната част на САЩ, и многократното покачване на цената на петрола в целия
свят. Развитите индустриални държави без неограничения достъп до евтин петрол ще се удавят в
хаос.
Вътре в тези общества вече започва да се формира и зрее автентичната, жизненоспособна алтернатива
за една друга бъдеща система, освободена от диктата на пазара и ламтежа за максимална печалба
на корпорациите и собствениците им. Това ще е новата цивилизация на т.н. "солидарна" икономика,
която ще е в полза на всички хора и ще представлява основата на екологично и социално устойчивото
общество.
И както убедително доказва проф. Алтфатер в своята книга, от която по-долу ще представим уводната
част на българския читател, капитализмът наистина е достигнал до своя исторически край, което
доказват и обществено-политическите процеси от последните няколко години по целия свят и най-вече
в Латинска Америка.
На всички ни прави впечатление, че във връзка с този субконтинент, в пресата все по-често се
появява понятието на „Новия социализъм на 21 век”, от чийто мултипликативен ефект транснационалния
капитал вече започва да се страхува и да се противопоставя с пропагандни публикации и филми.
(Kaто такъв може да се тълкува показаният неотдавна по нашата телевизия преднамерен, явно поръчков
документален филм „Венецуела - Петрол и революция”. Тази силно негативна, едностранчива и изопачаваща
реалността документация, финансирана от дискредитиралия се не само у нас електроразпределител
Е.ОN, съдейки по натрапчивата реклама преди и след филма, бе заснета непосредствено след одържавяване
на енергоснабдителите там и след като президента Чавес обяви, че Венецуела започва изграждането
на Новия социализъм на 21 век.)
Но в същност какво точно представлява този нов строй и дали той може да бъде толкова необходимата,
желана и жизненоспособна алтернатива за цялото човечеството? Отговорът на това ще даде историята!
Характерното за Новия социализъм на 21 век е разширяването на демокрацията и постепенната замяна
на днешната й формална изява като партийно-парламентарна система за управление с пряка (партиципативна)
демокрация. Активна роля при нея се отрежда на директното и постоянно участие на широки народни
маси в управлението и вземането на решения в обществото чрез референдуми и преки законодателни
инициативи. Те ще заместят рядкото формализирано допитване до народа веднъж на 4-5 години само
по време на избори при днешната псевдодемократична система. Новият вид общество предоставя и
възможността за преждевременно изземане на мандата чрез граждански инициативи на избрани служебни
лица, политици и правителствени представители, които не спазват предизборните си обещания след
встъпване в длъжност. Това днес за съжаление е вече ежедневна политическа практика в повечето
страни по света, заради което се наблюдава и тенденцията на постоянно намаляване на избирателната
активност.
Друга особеност на партиципативния социализъм е смесената (обществена и частна) собственост върху
икономиката, наблягайки чрез закони на общественото измерение и опазването на екологията. В сферите
на енергодобива и -разпространението, банките и застрахователното дело, здравеопазването, образованието,
както и при всички снабдители (вода, храна, транспорт, телекомуникации) се предвижда обществената
собственост значително да преобладава с тенденция на цялостно овладяване на този сегмент от икономиката,
с цел задоволяване жизненонеобходимите нужди на гражданите извън диктата на пазара. А частните
производители законово се задължават към приоритетно задоволяване на истинските, екологичносъобразни
потребности на хората и на обществото на разумни за двете страни цени (а не както е днес на подтикване
чрез агресивни рекламни давления към задоволяване на сурогатни нужди). Визира се и нормативното
ограничаване на стремежа за реализиране винаги на максимално възможна печалба като самоцел на
собствениците, неограниченото им забогатяване и изнасяне на печалбите зад граница. При неспазване
на нормативния примат на общественото начало в новото общество се предвиждат санкции. Те стигат
до изземане на частна собственост върху земя и средства за производство и социализирането им,
когато тяхното ползване е в разрез с интересите на обществото. Както при политическия модел на
новия социализъм, където централна роля се отдава на директното и постоянно участие на населението
в политическите процеси, така и при икономиката на този вид Неосоциализъм се набляга на принципите
на партиципативизмът. Целта е преодоляването на тоталната липса на демократичност при управлението
на днешната икономика. Стремежът на т.нар. партиципативна икономика (Парикон) е, да превърне
заетите в реални, икономическо заинтересовани собственици на предприятията, и да им се даде възможност
за активно включване в процесите на вземане на решения в управленските бордове, с което да се
демократизират стопанските процеси.
Концепцията на Социализма на 21 век във Венецуела се развива в 3 основни направления: постепенна
социализация на средствата за производство и разширяване на прякото включване на заетите в самото
организиране на производството и по възможност пряка дистрибуция на продукцията, която вече задоволява
приоритетно нуждите на местна, общинска основа. Като основно място за вземане на решения по всички
въпроси, касаещи пряко засегнатите се развиват комуналните съвети, които се превръщат в ядра
на пряката демокрация. На тези локални самоуправляващи се единици държавата делегира част от
правомощията си.
Между субектите на обществото и държавата при партиципативния социализъм се изгражда нов обществен
договор (конституция) и нови взаимоотношения (нова законова рамка), основаващи се на солидарността
и екологично устойчивото развитие (т.е. опазване на околната среда). В по-далечна перспектива
постепенно ще се заместят йерархически организираните политически партии, чиито самовъзпроизвеждащи
се елитарни ръководства са силно уязвими за лобиране (което не е нищо друго освен легализирана
корупция) и дори директно корумпиране от вън, с множество разнородни социални движения. Те са
с хоризонтална управленска структура, организирани най-често на местна, комунална основа. Вземането
на решения е на принципа на директната, базисна демокрация. Тези движения се обединяват, когато
искат да постигнат определена политическа цел.
С този тип ново обществено устройство в момента се експериментира успешно освен във Венецуела,
вече от миналата година и в Боливия, а съвсем отскоро и в Еквадор.
Нека да пожелаем успех на тези народи в борбата им за по-справедлив живот и за един друг, по-хуманен
свят!