Острата критика от председателя на Германската социалдемократическа партия, Франц Мюнтеферинг, която той отправи през 2005 г. към капитализма и сравнението на Hedge- u Equity - фондовете (високо спекулативни инвестиционни фондове – бел. прев.) на международния финансов капитал с ято лакоми скакалци, оставящи след себе си опустошена земя, бяха точно толкова изненадващи, колкото и позитивния резонанс, който неговият укор срещна в обществото. Защото критиката на капитализма от страна на представител на модерната социалдемокрация е толкова неочакван, че човек трябва да си разтърка очите, за да се убеди, че не сънува. Та тъкмо коалицията, в която социалдемократите днес управляват Германия, съвсем наскоро разчисти в нормативно отношение терена именно за тези "скакалци", международно действащите спекулативни фондове, който те ще могат да опустошат - чрез намаление на корпоративния данък, чрез формалното допускане на хедж-фондовете или чрез освобождаване от данък на печалбите им при продажби. Тъкмо, когато неговата партия в коалиция със "Зелените" и подкрепяна от християндемократите и либералите предприе най-радикалната, направо гола сеч на социалните помощи в историята на Федералната република и когато нарастващия ропот от това не можеше повече да бъде игнориран, тъй като започна да се отразява и на политическото съотношение на силите сред избирателите, председателят на Социалдемократическата партия се провикна "Дръжте крадеца".

         Но тогава това беше само една прозрачна, тактическа предизборна маневра.
И изведнъж всички в Германия заговориха за "капитализма", а при социологически сондажи 70% от запитаните вече се изразяват критично към капитализма, такъв какъвто го познаваме. Критиката към капитализма по много причини, някои от които ще разгледаме в настоящата книга, е необходима. Най-важните от тях са безперспективността на модерния капитализъм и илюзията, че е възможно връщане към златните години на икономическото чудо. Днес натрупването на капитала се извършва с средствата на понижение на заплатите, за по-благозвучно наричано намаление на разходите за труд.

         Но какво би се случило с развитите капиталистически общества, когато свърши петрола за тях, може да се предвиди като се наблюдава бягството на милионите хора, засегнати от ураганите "Кетрин" и "Рита" в южните райони на САЩ през 2005 г. Ще избухне хаос, когато хората установят, че най-нормалното за тях нещо до сега - да си закупят на достъпна цена бензин от най-близката бензиностанция - вече е невъзможно. Но какви размери ще достигне този хаос, когато това снабдяване не се прекъсне само временно от урагани, а секне завинаги от цялостното изчерпване на фосилните енергоизточници?

         Темата на настоящата книга е резултат от многобройни разсъждения, лекции и дискусии, които се проведоха през последните години. Темата е трудна и крие риск да обърка мислещия човек в лабиринта от многобройните теории за краха на капитализма и той да се отзове в приоблачната кула на мечтателите за подобрение на световния ред, една част от които наивно съзират края на капитализма в неговото прераждане в "постмодерно" общество на знанието. Неолибералната интерпретация на капитализма като "край на историческото развитие" и за неговата безалтернативност като система за устройство на човешкото общество ме принудиха да се заема с темата за "краят на капитализма" и да предприема опит за радикализиране на неговата критика.
…
         Вътрешни  противоречия,  външни  сътресения  и  възможни  алтернативи
Защо трябва да разсъждаваме по въпроса за възможни алтернативи на властващия в момента капитализъм? Според възгледите на господарите на света, които са всъщност и господстващите възгледи на съвремието, капитализмът на 21-и век е "успешна система", която притежава "огромна привлекателна сила". "Процесът на глобализацията по своята същност е процес на разпрострялото се в световен мащаб подражание на западния капиталистически модел. По принцип към това се стреми болшинството от човечеството, следователно то го желае". Така се изрази икономистът Карл фон Вайцзекер през 2003 г. в списание "Меркур" под провокативното заглавие "Капитализъм или варварство". Който не възприема правилата на играта на световната пазарна икономика, рискува да се озове в предмодерно варварство. При това твърдение, не търпящо възражения, се пренебрегват обаче очевидни факти - кризите на капиталистическата глобализация, нарастващото неравенство между бедни и богати по света, уврежданията на природната среда и изчерпването на фосилните енергоносители.

         Заради подобни скудоумни разсъждения през 1995 г. британският историк Eric Hobsbaum нарече такива икономисти свещенослужители на модерното. Всичко, което противоречи на тяхната догма, се обявява от тях за ерес, дори за богохулство. По този повод той продължава: "Тези от нас, които бяхме свидетели на световната икономическа криза, съвсем не можем да разберем, как подобни ортодоксални пазарни фундаменталисти, които на времето се бяха дискредитирали толкова много, сега, в края на 80-те и началото на 90-те години, може отново да доминират в икономическата академична мисъл, при това отново по време на стопанска депресия, която те и този път не са в състояние нито да обяснят и още по-малко да овладеят. Този забележителен феномен трябва да ни припомни една от най-важните поуки на историята - тази за невероятно късата памет на много икономически теоретици и практици".

         Въпросът, дали въобще е възможно целият свят да копира модела на развитие на Запада въобще не се поставя от тези икономисти. За тях светът е преди всичко отворен пазар с равни за всички възможности и ако някое общество не успее да постигне успехи поради липсваща му конкурентноспособност, то вината за това си е само негова. Или положените от него усилия не са били достатъчни, или отварянето на пазарите му не е било напълно, а проведената там приватизация – също недостатъчна. Неокласическата икономика е превърната в херметично затворена наука, която не позволява на търсещата мисъл да се отправи отвъд границите на един тясно предочертан хоризонт.

         На подобни икономически апологети, чиято теоретична основа и емпирична база са повече от съмнителни, пригласят и политолози, които превъзнасят мита за "капиталистическото миролюбие" - (напр. Weede, 2005 г.) според който свободната търговия създавала мир, а капиталистическите демокрации били (както се изказал още в 1795 г. Имануел Кант) по принцип демократично настроени. "Светият капитализъм" според тях е благословение за света. Подобни твърдения са не само наивни и инфантилни, но представляват и политическа трагедия, тъй като пренебрегват безспорни факти, а именно войните, които световната сила, Съединените щати е водила в своя латиноамерикански заден двор, войната срещу Виетнам, срещу Югославия и Ирак. Да не говорим за актуалните конфликти в Африка и Латинска Америка, чието изброяването, може с лекота да се продължи. Оценката на Forster/Clark от 2005 г. за глобализирания капитализъм и наложения от него "Нов световен ред" като "Империя на варварството" е за съжаление много по-вярна.

         В настоящата книга аргументативно се преследва линията, зададена от френския историк Fernand Braudel (1986 г.), който пише за рухването на капитализма: "Убеден съм, че капитализмът не може да загине от собствения си вътрешен упадък. Само външен тласък с огромна сила в съчетание с една безспорна алтернатива може да доведат до неговото загиване." Следователно усилията трябва да бъдат концентрирани върху научното и същевременно практическо търсене на необходимото външно сътресение и на убедителната вътрешна алтернатива, както и на тяхното съчетание, за да се създадат условия за загиването на капитализма. Това представлява проектът "колективно проучване", който е съчетание на непрекъснат цикъл от практически опит и теоретични изследвания. Ние, обаче, разширяваме, зададена от Braudel линия допълнително с издирването на породени в самото капиталистическо общество остри вътрешни противоречия, които също толкова ефикасно както външните въздействия могат да застрашат основите на капитализма. Но Braudel има право - само вътрешни кризи едва ли могат да предизвикат сриването на капиталистическата система.

         Границите на капитализма са очевидни вече навсякъде. Въпреки неимоверното нарастване на състоянието на богатите, в световен мащаб расте и армията на бедните, независимо от "Целите на милениума", които в края на миналото хилядолетие си поставиха международните организации и държави (Wade 2005, Soederberg 2004). Фосилните енергоносители намаляват; намаляват и другите ресурси, които са необходими на капитализма, за да осигурят растеж на неговата производителност и на производството, т.е. растежа на печалбата. Това е тема, поставена още преди повече от тридесет години от "Римския клуб". Тогавашните прогнози бяха пресилени, и това даде основание на много учени да се отнесат скептично към него. Днес се оказа, че претоварването на планетата с отпадъци от производство и консумация на изхода на системата човек-природа, е по-драматично дори от недостига на фосилни енергоносители, което е на входа на системата за капиталистическо производство. Тези природни ограничения са в противоречие с неограничената динамика за акумулиране на капитал от глобалния капитализъм и с нейните социални последствия. Неолибералното незачитане на природните закони, както и на спецификата на обществото води до насилствено и в същото време легитимирано от пазарните принципи отнемане от обществото на ресурси, собственост и социални права (приватизация, закриване на работни места, орязване на социални придобивки, удължаване на работното време, пренебрегване на опасности за здравето на хората, отнемане на човешки права и пр.). А това представлява стратегическо миниране на устоите на социо-икономическата стабилност, върху която е изградено всяко общество. Паралелно на това демократичните възможности за участие на масите в управлението все повече се ограничават.

         На дневен ред излиза следователно въпросът за убедителните алтернативи на капитализма. Може ли един нов свят да бъде капиталистически, и как би изглеждал този капитализъм? Има ли въобще друг капитализъм освен този, който познаваме? Има ли освен проваления през 20-тия век реален социализъм, друг Социализъм на 21-и век, или евентуално някакъв екологичен социализъм? Какъв е характерът на днешните социални движения и кои са техните политически проекти? Каква е бъдещата роля на партиите и какво ще е отношението между парламентарната политика и извънпарламентарните движения? Какъв е потенциалът на екологичната устойчивост и обществената солидарност в една кооперативна икономика, в едно "соларно", т.е. основаващо се на слънчевата енергия, бъдещо общество?

         Който внимателно следи събитията, вижда вече на хоризонта очертанията на "другия свят". Навсякъде, включително и в Европа, се експериментира с възобновяеми енергоизточници; и навсякъде се констатира, че те преобразяват всекидневието на хората и освен че изискват икономическа адаптация, влияят и на разпределението на силите в политическата система. В същото време, обаче, се наблюдава и противодействие срещу споменатите процеси - мобилизират се силите на доставчиците на фосилни енергоносители срещу настъплението на алтернативните източници на енергия. Те намират поддръжници и всред политиците и в обществеността. Подкрепата на прехода към широко използване на възобновяеми видове енергия, проектът за смяна на курса към едно соларно и солидарно общество представляват всъщност класова борба срещу консервативните сили, които залагат на фосилните енергийни източници, които са тяхната база за политическо влияние и печалби. Борбата на новите тенденции е обречена на неуспех, ако не се извърши трансформация на властта в обществото, т.е. ако движенията не действат в тази насока. Светът не може да бъде променен, ако не се завземе политическата власт - в противен случай попадаш в ръцете на силните на деня и на техните интереси. Но и обратното не е вярно, че първо трябва да се вземе властта, за да се извършат впоследствие необходимите обществени промени, защото "другият свят" израства в утробата на капитализма и е създаден от реалната практика на социалните движения, действащи срещу силите на статуквото.