Реформатори — терминатори

Проф. д-р Велко Вълканов

            На Десети ноември  се постави началото на дълбоки социални промени у нас.   Бе реставрирана  капиталистическата обществена система. Но за някои хора реставрацията не е достатъчна.  Подчинени на грижата да оставят имената си в историята, те са постоянно заети с някакви реформи.   

            Подчертано реформаторско усърдие проявява правителството, което днес управлява страната ни. Но освен безсмъртие, в реформите то търси и убежище за своето управленско безсилие. От определена гледна точка реформата е вид хаос, т.е. състояние,    което може да прикрие  и най-тежките форми на управленското безсилие. Така е: който може - управлява, който не може – прави реформи.

Реформи се извършват във всички области на нашия обществен живот, но на особено внимание се радват преди всичко здравеопазването и образованието.

Трудно мога да разбера какво още трябва да се реформира в здравеопазването. Здравеопазването не се нуждае от реформи, а от пари за болните. Осигурете необходимите за здравеопазването финансови средства и реформата вече ще е извършена. До това  се свеждаше проблемът поне в годините на социализма. Всеки човек  още с раждането си бе здравно осигурен и всеки човек, където и да се намираше, биваше лекуван за сметка на държавата.  Това бе възможно, защото държавата ни  бе богата. Тя  пълнеше бюджета не с пари  от винетки, такси, данъци и  глоби, а с пари от собственото си мощно производство. Днес производство на стоки няма, има производство на думи. Но не бива да се мисли, че думите им са безобидни. Има думи, които убиват.

Силно засегнато от реформаторската страст е образованието. Началото постави   пещерният  министър  на финансите Симеон Дянков. Със свойствената за един мракобесник енергия той се нахвърли върху най-старото и най-българското научно учреждение у нас  – Българската академия на науките. Той поиска да я разгради, като освен всичко друго предложи да се изхвърлят от нея институтите за обществени науки. Те следвало да бъдат прехвърлени към висшите учебни заведения. Концентрираният в един национален институт научен потенциал трябва, следвайки капризите на едно тъмно съзнание, да бъде разпилян по  различни учебни заведения. Това би било истински атентат срещу едно основно направление в българската наука, направлението, което изследва духа на българската нация. Дянков не само не увеличи, но и намали бюджетните средства за науката, като по този начин  лишава от бъдеще нашата икономика — какво е една икономика, която не се опира на постиженията на съвременната наука.

Към реформаторските усилия  на Дянков се присъедини и министърът на образованието Сергей Игнатов. Като истински новопокръстен, възпитаникът на ленинградската научна школа се зае да доказва своята преданост към господстващата днес нова политическа   религия. Той е човек, както разбираме, със замах. Още не седнал на министерския стол, той поиска нов, модерен закон за висшето образование. Действащият сега закон за висшето образование от 1995 г., чието последно изменение е от май 2007 г. не е достатъчно  модерен  за нашия силно модерен министър. Предлаганите поправки в действащия закон са, според просветеното мнение на господин просветния министър, направо „смешни”. Университетските настоятелства били на практика избирани, твърди господин  министърът,  от ректора.  От друга страна обаче, пак според  същия  този   министър,   ректорът бил заложник на Общото събрание. Той, видите ли,  не можел да провежда никакви реформи (пак реформи!) през главата на общото събрание.  Ето защо ректорът не бивало да бъде избиран, а само „посочван” от някакво академично тяло „в по-малък формат” (Не се казва колко по-малък трябва да е този формат).

Основни промени са наложителни  и в Закона за научните степени и звания. Този закон е от периода, когато  «Сталин е бил все още жив». Изобщо цялата тази система   
«е наследена от Сталин», подчертава  доц. Игнатов. Това е време, уверява ни той, «на милитаризиране на системата на образование и на всички дейности в живота». Званията, доколкото са милитаризирани, ще се премахнат. Вместо тях ще има – какъв скок в мисленото! – научни длъжности. Приемането на новия законопроект ще представлява, според Игнатов,  «цивилизационен (!)  и антропологичен (!) акт, с който ще бъде премахната  «пазената 20 години съветска реликва»(!)  (Странно е, че г-н Игнатов не се отказва  от магистърската си степен по египтология, която е получил в Ленинград през 1985 г., т.е. по съветско време. Не е ли и тя «съветска реликва?»)

            Най-съществената промяна в системата на висшето образование трябва да е премахването на Висшата атестационна комисия, която е създадена «по Сталинско време». Всеки  университет трябва да има правото сам да произвежда професори. У нас има 50 висши учебни заведения, което означава, че 50 висши учебни заведения ще могат да произвеждат  професори за широка употреба. Вместо ВАК ще има «малка Апелативна комисия, която ще контролира законността на процедурите за хабилитация, но няма да ги провежда». Новата структура ще има председател, заместник-председател и секретариат. Но — внимавайте! — председателят, зам.председателят и секретариатът ще се назначават от министъра на образованието.  Камъчето е изплюто — вместо ВАК, ще имаме Игнатов!  Комисията ще има   регистрационен характер, но – внимавайте отново! —   същата тази комисия ще бди да не би някъде «да се струпат за кратко време много професури ».  От регистрационния характер на комисията не остава следователно нищо. Тя, следейки погледа на министъра, в едни случаи ще казва «да», в други - «не».

Изложих сравнително подробно реформаторските идеи  на египтолога, за да може всеки да им даде собствена оценка. Оценката трудно би могла да бъде друга освен крайно отрицателна. Самият доцент Игнатов подозира възраженията на хора от научните среди, но ги призовава «да преглътнат собственото си его». Той, изглежда не се и досеща, че учените освен собствено его, имат и едно обществено его. Това именно его, общественото его, учените няма да могат да преглътнат. 

Идеите на министър Игнатов ме връщат, не знам защо, към отдавна минали времена,  когато се говореше за «аракчеевщина»- по името на реакционния руски министър Аракчеев. Питам се дали  г-н Игнатов не е донесъл от старата Русия тъкмо аракчеевщината, допълнително понапръскана с малко западноевропейски парфюм.  Заедно с това ще трябва да кажа, макар и с известно притеснение,  че лансираните от господин просветния министър идеи издават едно повърхностно мислене. Тя нямат никакво или почти никакво отношение към  с действителните проблеми на нашето образование.

Не ще и дума! Нашето образование натоварено с изключително тежки проблеми, свеждащи се обаче до един единствен проблем — проблема, че в нашите училища не се учи! Преди всичко една голяма част от децата на България изобщо не ходят на училище, а много от тези, които ходят на училище, просто не се учат. От средните  училища излизат    подчертано неграмотни млади хора. Те все пак влизат във висшите учебни заведения, които в името на високите такси не връщат никого. Влезли неграмотни във вузовете, те  и неграмотни  оттам излизат. Не са редки случаите, когато дипломите от висшите учебни заведение не се получават срещу показани знания, а се купуват.

Ето ви проблемите, господин министре! Заемете се с тях, а не с грижата кой как да стане професор. Не се тревожете, все някой ден (предполагам някой недалечен ден) професор ще станете и Вие.  И най-после, не забелязвате ли, че вместо реформатор, се оказвате в крайна сметка просто терминатор.

София, 13 декември 2009 г.